Майкъл Конъли
Падане (23)

22

Беше един от малкото пъти, в които остави Чу да кара. Седеше отзад с Клейтън Пел. Искаше да бъде близо до него, ако реагира бурно. Когато видя подредените снимки и всеки път избираше тази на Чилтън Харди, Пел беше изчезнал зад стена от контролирана ярост. Бош я усещаше и искаше да бъде до него, ако се наложи да се намеси.

Ана Стоун се возеше отпред и Бош можеше да наблюдава и Пел, и нея. Тя изглеждаше загрижена. Отварянето на старите рани на Пел определено й тежеше.

Бош и Чу бяха обсъдили пътуването, преди да пристигнат в „Буена Виста“ да вземат Пел. Първо минаха през Травъл Таун в Грифит Парк, за да започнат обиколката от място, свързано с хубави спомени за Пел. Той поиска да слезе и да погледа влакчетата, но Бош отказа, тъй като имали график. Всъщност не искаше да позволи на Пел да гледа децата във влакчетата.

След това Чу зави надясно по „Кахуенга“ и пое на север към адреса, на който Чилтън Харди бе живял по времето, когато Пел е бил с него. Бяха се разбрали да не посочват кооперацията на Пел, а просто да видят дали ще я познае.

Когато се намираха на две преки от нея, Пел каза:

— Да, точно тук живеехме. Мислех си, че онова там е училище, и исках да го посещавам.

Той посочи през прозореца към една частна целодневна детска градина с люлка зад телената ограда. Бош можеше да си представи как едно осемгодишно момче би могло да си помисли, че това е училище.

Вече приближаваха жилищната сграда. Намираше се от страната на Пел. Чу махна крака си от газта и продължи по инерция, което Бош сметна за подсказване, но минаха покрай адреса без никаква реакция от страна на Пел.

Не беше някаква катастрофа, но Бош остана разочарован. Мислеше от гледната точка на обвинението. Ако можеше да свидетелства, че Пел е посочил жилищната сграда без ничия помощ, това щеше да подкрепи историята му. Ако се наложеше изрично да му покажат сградата, защитата можеше да възрази, че Пел е манипулирал полицията и че показанията му са плод на желанието му за отмъщение.

— Нещо друго? — попита Бош.

— Да, мисля, че току-що я подминахме, но не съм сигурен.

— Искаш ли да се върнем?

— Може ли?

— Разбира се. От коя страна беше?

— От моята.

Бош кимна. Сега нещата изглеждаха по-добре.

— Детектив Чу — каза той. — Вместо да обръщаш, направи една обиколка, за да може Клейтън отново да гледа от своята страна.

— Дадено.

Чу зави надясно на следващата пряка, после отново надясно и подмина три преки. Последва нов десен завой и излязоха на „Кахуенга“, на ъгъла на детската градина. Зави отново и се озоваха само на пряка и половина от адреса.

— Да, точно тук — каза Пел.

Чу караше по-бавно от разрешеното. Някаква кола наду клаксон зад тях и ги задмина. Никой в полицейската кола не обърна внимание.

— Това е — каза Пел. — Така мисля.

Чу спря до тротоара. Адресът беше същият. Всички мълчаха, докато Пел се взираше през прозореца към кооперация „Камелот“ — двуетажна сграда с циментова замазка и фалшиви кръгли кули на ъглите на фасадата. Беше типична за безвкусните постройки, изпълнили града по време на бума през петдесетте. Бяха проектирани да издържат трийсет години и бяха надхвърлили двойно възрастта си. Мазилката беше напукана и обезцветена, покривът беше хлътнал, а този на едната кула беше увит със синьо импрегнирано платно, за да спре течовете.

— Навремето изглеждаше по-добре — рече Пел.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Бош.

— Да, това е. Помня, че приличаше на замък, и бях развълнуван, че ще живея тук. Само дето не знаех…

Гласът му замря и той продължи да се взира в сградата. Беше се извъртял в седалката с гръб към Бош. Опря чело на прозореца, след това раменете му се разтресоха и се чу тих звук, подобен на свирене, когато заплака.

Бош вдигна ръка и посегна към рамото му, но се спря. Поколеба се и дръпна ръката си. Стоун тъкмо се обръщаше назад и видя движението му. За част от секундата Бош долови отвращението в погледа й.

— Клейтън — каза тя. — Всичко е наред. Добре е да видиш това, да се изправиш лице в лице с миналото.

Пресегна се през седалката и постави ръка на рамото на Пел. Повече не погледна към Хари.

— Всичко е наред — повтори тя.

— Надявам се да пипнете шибаното копеле — каза Пел със задавен глас.

— Не се безпокой — отвърна Бош. — Ще го пипнем.

— Надявам се да пукне. Да окаже съпротива и да му надупчите задника.

— Стига, Клейтън — каза Стоун. — Да не мислим за подобни…

Той рязко махна ръката й от рамото си.

— Искам да умре!

— Не, Клейтън.

— Да! Вижте ме! Вижте какво представлявам! Единствено заради него.

Стоун се обърна напред и рече отсечено:

— Мисля, че Клейтън стоя достатъчно тук. Сега може ли да се връщаме?

Бош потупа Чу по рамото и каза:

— Да вървим.

Чу потегли на север. Всички мълчаха по пътя назад. Когато стигнаха „Буена Виста“, вече се беше стъмнило. Чу остана в колата, а Бош изпрати Пел и Стоун до портала.

— Клейтън, благодаря ти — каза Бош, докато Стоун отключваше. — Знам, че ти беше трудно. Оценявам готовността ти да го направиш. Това ще помогне на разследването.

— Не ме интересува разследването. Ще го пипнете ли?

Бош се поколеба, накрая кимна.

— Мисля, че да. Имаме още работа, но ще я свършим и тогава ще го намерим. Обещавам ти.

Пел мина през портала, без да каже нищо повече.

— Клейтън, иди в кухнята и виж дали има нещо за вечеря — заръча му Стоун.

Той вдигна ръка в знак, че я е чул, и продължи през двора. Стоун се обърна да затвори портала, но Бош още стоеше там. Тя го погледна и той прочете разочарованието в очите й.

— Май няма да вечеряме заедно — каза той.

— Защо? Дъщеря ти ли?

— Не, тя е у приятелка. Просто си помислих… искам да кажа, че нямам нищо против да вечеряме. Само трябва да откарам партньора си до Студио Сити. Още ли искаш да се срещнем при ресторанта?

— Разбира се, но хайде да не чакаме до осем. След това пътуване… мисля, че приключих за днес.

— Добре. Ще оставя Чу и ще продължа натам. Става ли, или искаш да мина да те взема?

— Не, ще се видим там.