Майкъл Конъли
Падане (6)

5

Горните етажи на хотела имаха Г-образно разположение. Бош слезе от асансьора на седмия етаж, тръгна наляво, зави на ъгъла и продължи към стая 79 в края на коридора. Пред вратата стоеше униформено ченге. Това подсети нещо Бош и той извади телефона си. Набра мобилния на Киз Райдър и тя вдигна моментално.

— Знаеше ли с какво си е вадил хляба? — попита я той.

— За кого говориш, Хари?

— За Джордж Ървинг, естествено. Знаеше ли, че е един вид посредник?

— Чух, че бил лобист.

— Юрист и лобист. Виж, искам в КНГГ да покажете мускули и да поставите ченге пред вратата на офиса му, докато стигна дотам. Никой да не влиза и да не излиза.

— Няма проблем. Значи мислиш, че има нещо общо с работата му?

— Дявол знае. Просто ще се чувствам по-спокоен, ако пред вратата му има някой.

— Дадено, Хари.

— Ще се чуем по-късно.

Бош прибра телефона и приближи ченгето пред стая 79. Записа се в бележника му, отбеляза часа на идването си и влезе. Озова се в дневна с отворени френски прозорци, водещи към балкон със западно изложение. Вятърът издуваше завесите и Бош видя Чу на балкона. Гледаше надолу.

В стаята стояха Соломон и Гленвил. Сандъка и Бъчвата. Не изглеждаха щастливи. Когато видя Бош, Джери Соломон разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Какво става?“ Всъщност: „Какво става, мамка му?“

— Какво да ви обяснявам — рече Бош. — Висш пилотаж. Отгоре нареждат, ние изпълняваме.

— Няма да откриеш нищо, което да не сме открили. Всичко е ясно, пичът се е метнал.

— Казах същото на шефа и на съветника, но ето ме тук.

Бош разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Какво мога да направя?“.

— И какво, ще стоите и ще мрънкате или ще ми кажете с какво разполагате?

Соломон кимна на Гленвил, който беше младшият партньор, и той извади бележник от задния си джоб. Прелисти няколко страници и започна да разказва. Междувременно Чу влезе, за да чуе историята.

— Снощи в осем и петдесет на рецепцията се обажда мъж, който се представя като Джордж Ървинг. Резервира си стая за през нощта и казва, че е на път. Изрично пита дали имат стаи с балкони на най-горния етаж. Предлагат му избор и той се спира на седемдесет и девета. Дава им номера на „Американ Експрес“, за да запази стаята. Номерът съответства на кредитната карта в портфейла му, който е в сейфа в спалнята.

Гленвил посочи към коридора отляво на Бош. Хари видя легло зад отворена врата в дъното му.

— Така, значи пристига в девет и четирийсет — продължи Гленвил. — Оставя колата си в гаража, регистрира се с картата си и се качва в стаята. Никой повече не го е виждал.

— Докато не го намерили на тротоара — добави Соломон.

— Кога? — попита Бош.

— В пет и петдесет един от работниците в кухнята идва на работа. Върви по тротоара към задния вход, където е автоматът за регистриране. Открива тялото. Първо идва патрул, а след първоначалното идентифициране се обадиха на нас.

Бош кимна и огледа помещението. До вратата на балкона имаше писалище.

— Не е ли оставил писмо?

— Не, поне тук.

Бош забеляза електронен часовник на пода. Беше включен в контакта до бюрото.

— Така ли го намерихте? Не трябва ли да е на бюрото?

— Намерихме го така — отвърна Соломон. — Не знаем къде би трябвало да бъде.

Бош пристъпи напред и приклекна до часовника, като си слагаше нови ръкавици. Внимателно вдигна апарата и го огледа. Имаше слот за включване на айпод или айфон.

— Знаем ли какъв телефон е имал Ървинг?

— Да, айфон — отвърна Гленвил. — И той е в сейфа в спалнята.

Бош провери алармата. Беше изключена. Натисна бутона за настройка, за да види за колко часа е нагласена. Червените цифри се смениха. Алармата бе нагласена за 04:00 сутринта.

Бош остави часовника на пода и се изправи, а коленете му изпукаха. Излезе на балкона. Там имаше масичка и два стола. На единия беше оставена бяла хавлия. Бош погледна надолу. Веднага му направи впечатление, че преградата стига едва до кръста му. Стори му се ниска и макар да нямаше представа колко висок е Ървинг, трябваше да вземе предвид и вероятно случайно падане. Запита се дали това не е причината Ървинг да дойде тук. Никой не иска самоубийци в рода. Случайно прекатурване през ниска преграда е далеч по-приемливо.

Погледна право надолу и видя навеса, издигнат от криминалистите. Видя също и тялото, качено на носилка и покрито със синьо одеяло. Тъкмо го вкарваха в линейката.

— Знам какво си мислиш — обади се Соломон зад гърба му.

— Така ли? И какво си мисля?

— Че не е скочил. Че е било нещастен случай.

Бош не отговори.

— Трябва обаче да се вземат предвид някои неща.

— Какви неща?

— Човекът е гол. Не е спал в леглото. Пристига без багаж. Отсяда в хотелска стая в собствения си град, без куфар. Иска стая с балкон на последния етаж. Качва се горе, съблича се, слага си хавлията, която се предлага на подобни места, и излиза на балкона да съзерцава звездите или нещо такова. После сваля хавлията и полита с главата надолу от балкона. Съвсем случайно?

— При това, без да крещи — добави Гленвил. — Никой не е съобщил за викове — затова са го открили едва сутринта. Едва ли ще паднеш случайно от балкон, без да крещиш с пълно гърло.

— Може да е бил в безсъзнание — предположи Бош. — Може да не е бил сам. Може да не е било злополука.

— Ох, човече, за това ли става въпрос? — попита Соломон. — Съветникът иска разследване на убийство и пращат теб, за да е сигурно, че ще си го получи.

Бош го изгледа достатъчно красноречиво, за да му покаже, че прави грешка, като предполага, че той би се навил да изпълнява желанията на Ървинг.

— Виж, нищо лично — побърза да замаже положението Соломон. — Просто искам да кажа, че не виждаме нищо съмнително. С предсмъртно писмо или не, случаят се свежда само до едно — падане от високо.

Бош не отговори. Забеляза пожарната стълба в другия край на балкона. Водеше нагоре към покрива и надолу към балкона на шестия етаж.

— Някой качвал ли се е на покрива?

— Още не — отвърна Соломон. — Очаквахме допълнителни инструкции.

— Ами останалата част от хотела? Чукахте ли по вратите?

— Същото. Очаквахме инструкции.

Соломон се държеше като задник, но Бош не му обърна внимание.

— Как потвърдихте идентичността на трупа? Пораженията по лицето са големи.

— Да, този ще си иде в затворен ковчег — рече Гленвил. — Това поне е сигурно.

— Научихме името от рецепцията, а прислужникът на гаража ни даде номера на колата — каза Соломон. — После отворихме сейфа и намерихме портфейла. Решихме, че е по-добре да сме сигурни и да действаме бързо. Наредих да пратят патрул с ПЧО и взех отпечатък от палеца.

Всеки отдел имаше преносим четец, който снемаше отпечатък от пръстите и незабавно го съпоставяше с базата данни на отдел „Превозни средства“. Устройството се използваше най-вече в арестите на полицейските участъци за потвърждаване на самоличността, тъй като имаше няколко случая, в които издирвани престъпници се бяха представяли с фалшиви документи и се измъкваха, преди ченгетата да се усетят, че са спипали търсения човек. Управлението обаче винаги търсеше и други приложения на оборудването. Сандъка и Бъчвата бяха показали находчивост при използването на новите технологии.

— Умно — отбеляза Бош.

Обърна се и погледна хавлията.

— Някой провери ли онова нещо?

Соломон и Гленвил се спогледаха и Бош моментално разбра, че не са я проверили — всеки беше приел, че другият го е направил.

Соломон пристъпи към хавлията, а Бош се върна в дневната. Забеляза някакъв малък предмет до единия крак на масичката пред канапето. Клекна да види какво е, без да го докосва. Малко черно копче, което почти се сливаше с тъмната шарка на килима.

Взе копчето, за да го разгледа по-добре. Най-вероятно беше от мъжка риза. Постави го обратно там, където го беше намерил. Усещаше, че единият от детективите се е върнал и стои зад него.

— Къде са дрехите му?

— Сгънати и прилично подредени в гардероба — отвърна Гленвил. — Какво е това?

— Копче. Сигурно нищо особено, но кажи на фотографа да се върне и да го снима, преди да го вземем. Има ли нещо в хавлията?

— Ключът от стаята.

Бош се насочи към коридора. Първата стая вдясно беше малка, с маса за двама до стената. Зад плота от другата страна имаше витрина с алкохол и мезета за гостите на апартамента. Бош провери кофата за боклук в ъгъла. Беше празна. Отвори хладилника, който се оказа пълен с още напитки — бира, шампанско, безалкохолни и плодови сокове. Като че ли не бяха докосвани.

Хари продължи нататък, огледа банята и най-сетне стигна до спалнята.

Соломон беше прав за леглото. Беше идеално оправено, с равни ръбове. Дори не беше сядано на него. В стаята имаше гардероб с огледална врата. Докато вървеше към него, Бош видя отражението на Гленвил — стоеше на прага и наблюдаваше.

Дрехите на Ървинг бяха окачени на закачалки — риза, панталони и сако бельото, чорапите и обувките бяха на рафта до сейфа, чиято врата беше притворена. Вътре имаше портфейл, венчална халка, айфон и часовник.

Сейфът имаше четирицифрен код. Соломон беше казал, че са го намерили затворен и заключен. Бош знаеше, че от управата на хотела най-вероятно имат електронен ключ, с който могат да отворят всички сейфове. Случва се хората да забравят комбинациите или да си тръгнат, без да се сетят да оставят сейфа отворен. Устройството бързо можеше да провери десетте хиляди възможни комбинации и да намери правилната.

— Каква е била комбинацията?

— На сейфа ли? Не знам. Може Джери да я е научил от нея.

— От нея?

— Помощник-управителката, която го отвори. Казва се Тамара.

Бош извади айфона. Имаше същия модел, но когато се опита да влезе в менютата, се оказа, че е защитен с парола.

— Искаш ли да се обзаложим, че кодът на сейфа е същият като паролата на телефона?

Гленвил не отговори. Бош върна телефона в сейфа и каза:

— Трябва да извикаме някой да прибере всичко това.

— Ние?

Бош се усмихна, макар че Гленвил не можеше да го види. Дръпна закачалките и провери джобовете на дрехите. Бяха празни. Огледа копчетата на ризата. Беше тъмносиня, с черни копчета. Това на десния маншет липсваше.

Усети как Гленвил приближава и наднича над рамото му.

— Мисля, че отговаря на онова на пода — каза Бош.

— Да, и какво означава това? — поинтересува се Гленвил.

Бош се обърна и го погледна.

— Не знам.

На излизане забеляза, че едно от нощните шкафчета е накриво. Ъгълът му не беше долепен до стената. Предположи, че Ървинг го е изместил, за да изключи часовника.

— Как мислиш, може би е занесъл часовника в дневната, за да слуша музика от айфона си? — попита той, без да поглежда към Гленвил.

— Възможно е, но под телевизора има друг слот за айфон. Може би просто не го е забелязал.

— Може би.

Бош се върна в дневната, следван от Гленвил. Чу говореше по телефона и Бош му даде сигнал да прекрати разговора. Чу постави ръка на микрофона и каза:

— Получавам добри новини.

— Хубаво, ще ги получиш по-късно — отвърна Бош. — Сега имаме работа.

Чу затвори и четиримата детективи застанаха в средата на стаята.

— Добре, ето как искам да действаме — започна Бош. — Ще почукаме на всяка врата в сградата. Ще питаме хората какво са чули и видели. Ще покрием…

— Исусе Христе, ама че загуба на време — промърмори Соломон, обърна се и се загледа през прозореца.

— Трябва да проверим абсолютно всичко — каза Бош. — По този начин, ако и когато обявим случая за самоубийство, никой няма да може да се усъмни в заключението ни. Нито съветникът, нито шефът, нито дори пресата. Така че искам тримата да си разделите етажите и да тръгнете по вратите.

— Всички тук са нощни птици — каза Гленвил. — Още спят.

— Това е чудесно. Значи ще можем да ги открием, преди да излязат от хотела.

— Добре, значи ние ще събудим всички — рече Соломон. — А ти какво ще правиш?

— Отивам да се видя с управителя. Искам копие на регистрацията и комбинацията на сейфа. Ще видя дали има записи от камери, след което ще проверя колата на Ървинг в гаража. Кой знае, може пък да е оставил бележка в нея. Не сте я оглеждали.

— Щяхме да стигнем и до нея — опита да се защити Гленвил.

— Е, аз ще го направя — рече Бош.

— А комбинацията за сейфа, Хари? — обади се Чу. — Тя пък защо ти е притрябвала?

— Защото може да ни каже дали Ървинг е онзи, който я е въвел.

Чу го изгледа неразбиращо. Бош реши да му обясни по-късно.

— Чу, искам да се качиш по онази стълба и да огледаш покрива. Започни с това, после продължи с тропането по вратите.

— Дадено.

— Благодаря.

Хубаво беше да не чува възражения. Обърна се към Сандъка и Бъчвата и заяви:

— Стигнахме до частта, която няма да ви хареса.

— О, нима? — отвърна Соломон. — Просто да не повярваш.

Бош отиде до вратата на балкона и им даде знак да го последват. Излязоха навън и той посочи с жест къщите по терасите на хълма. От седмия етаж се виждаха куп прозорци, гледащи към „Шато“.

— Искам всички да се проверят — каза той. — Използвайте патрули, ако могат да отделят хора, но искам да се почука на всяка врата. Някой може да е видял нещо.

— Не мислиш ли, че вече щяхме да сме научили? — попита Гленвил. — Ако видиш как някой скача от балкон, най-вероятно ще се обадиш в полицията.

Бош му хвърли кратък поглед и отново се загледа в панорамата.

— Може би са видели нещо преди падането. Може би са го видели сам на балкона. Може пък да не е бил сам. Може би са видели как го бутат, но са се уплашили и са решили да не се замесват. Има твърде много „може би“, за да оставим нещата непроверени, Сандък. Трябва да се направи.

— Той е Сандъка. Аз съм Бъчвата.

— Извинявай. Не успях да видя разликата.

Презрението в гласа му беше недвусмислено.