Майкъл Конъли
Падане (21)

20

Бош седна отново на пейката и събра кураж. Извади телефона и се обади на Ана Стоун. Беше му дала номера на мобилния си телефон, когато се разделиха в понеделник вечерта.

Тя отговори веднага, въпреки че номерът му беше скрит.

— Хари Бош е.

— Помислих си, че може да си ти. Има ли нещо ново?

— Не, днес работя по друг случай. Партньорът ми обаче се опитва да открие онзи Чил.

— Добре.

— Нещо ново при теб?

— Не, все същата добра работа, която вършим винаги.

— Радвам се да го чуя.

Последва неловко мълчание, но накрая той се престраши.

— Довечера дъщеря ми ще учи при една приятелка, така че съм свободен. И се питах… така де, знам, че е много скоро… но исках да се видим и ако нямаш нищо против, да вечеряме отново заедно.

— Ами…

— Добре, няма значение. И без това се обаждам в последния момент. Аз ще…

— Не, не, просто в сряда и четвъртък вечерта имам сеанси.

— Не правите ли почивка за вечеря?

— Да, но е много кратка. Виж какво, става ли да ти се обадя малко по-късно?

— Да, но не е нужно да пренебрегваш…

— Искам да се видим, но трябва да поверя дали някой ще се съгласи да си разменим смените. Става ли да ти звънна след малко?

— Разбира се.

Бош й каза номера си и затвори. Стана, потупа Чарли Чаплин по рамото и тръгна към изхода.

 

 

Когато се върна в отдела, Чу работеше на лаптопа и не вдигна глава, когато той влезе в кабинката.

— Намери ли моя човек?

— Още не.

— Как вървят нещата?

— Не много добре. Има деветстотин и единайсет варианта на Чил в базата данни. И това е само за Калифорния. Така че не храни големи надежди.

— Това всички ли са, или само за периода, за който попитах?

— Периодът няма значение. Твоят човек от осемдесет и осма може да е бил вкаран в базата по всяко време преди или след това. Зависи дали е бил арестуван, разпитван или е станал жертва. Възможностите са цял куп. Трябва да прегледам всички.

Чу говореше отсечено. Бош знаеше, че още е ядосан, задето бе изключен от разследването на Ървинг.

— Всичко това може да е вярно, но хайде като начало да стесним периода до… да речем, до деветдесет и втора. Имам предчувствието, че ако е влязъл в системата, е станало преди това.

— Хубаво.

Чу затрака на клавиатурата. Още не беше погледнал към Бош.

— На идване видях, че лейтенантът е сама в кабинета си. Можеш да поговориш с нея за прехвърлянето.

— Първо да приключа с това.

Бош изобличаваше блъфа му. И двамата го знаеха.

— Добре.

Телефонът на Хари избръмча и той видя, че номерът започва с 818 — Долината. Излезе от кабинката и тръгна по коридора, за да може да говори насаме. Ана Стоун му звънеше от някой от служебните телефони.

— Няма да можем да се срещнем преди осем, защото имам работа. Устройва ли те?

— Разбира се, че ме устройва.

Така щеше да прекара около час и половина с нея, освен ако не променеше полицейския час на дъщеря си.

— Сигурен ли си? Звучиш ми…

— Не, устройва ме. Сигурно аз също ще се забавя. Имам доста неща за вършене. Къде искаш да се срещнем?

— Какво ще кажеш този път да е някъде по средата? Обичаш ли суши?

— Честно казано, не особено, но мога да се пробвам.

— Да не искаш да кажеш, че никога не си опитвал?

— Ами… имам известен проблем със суровата риба.

Не искаше да споменава, че проблемът е свързан с опита му във Виетнам. Гранясалата риба, на която се натъкваха в тунелите. Непоносимата смрад.

— Добре, значи забравяме за сушито. Какво ще кажеш за нещо италианско?

— Бива. Значи италианско.

— Знаеш ли къде е „Каза дел Соле“ в Северен Холивуд?

— Ще го намеря.

— В осем?

— Там съм.

— До скоро, Хари.

— До скоро.

Бош прекъсна връзката и проведе друг разговор. Хийт Уиткомб беше негово другарче по фас, когато работеше в управлението в Холивуд. Бяха делили безброй пъти пепелника зад участъка, докато Бош не отказа цигарите. Уиткомб беше патрулен сержант и като такъв би трябвало да познава Робърт Мейсън, патрулното ченге, извършило трите ареста на пияни шофьори на „Б & У“. Освен това продължаваше да пуши.

— Зает съм, Хари — каза Уиткомб, когато вдигна. — Какво искаш?

— Обади ми се, когато се освободиш.

Бош прекъсна връзката и се сблъска с Чу на вратата на отдела.

— Хари, къде беше?

— Излязох за една цигара.

— Ти не пушиш.

— Да. Какво има?

— Чилтън Харди.

— Намерил си го?

— Мисля, че да. Съвпада.

Влязоха в кабинката и Чу се настани пред компютъра. Бош се наведе над рамото му и се загледа в екрана. Чу натисна шпацията, за да събуди лаптопа. Екранът се освети и на него се появи полицейска снимка на бял мъж около трийсетте, с щръкнала черна коса и белези от младежки пъпки. Гледаше намусено камерата със студените си сини очи.

— Чилтън Арън Харди — обяви Чу. — Известен като „Чил“.

— Откога е снимката? — попита Бош. — И къде е направена?

— От осемдесет и пета. В управлението на Северен Холивуд. Посегателство срещу полицай. По онова време е бил на двайсет и осем и е живеел в апартамент на „Кахуенга“ в Толука Лейк.

Толука Лейк беше при Бърбанк и Грифит Парк. Бош знаеше, че е недалеч от Травъл Таун, където Клейтън Пел се беше возил на влакчетата по онова време.

Пресметна наум. Чилтън Харди трябваше да е на петдесет и четири, ако още мърдаше.

— Пусна ли го през базата на МПС?

Чу превключи програмите и вкара името на Харди в щатската база данни, съдържаща имената на двайсет и четирите милиона притежатели на шофьорски книжки в Калифорния. Пусна търсенето и зачакаха да видят дали Харди е един от тях. Секундите се изнизваха и Бош не очакваше да получи резултат. По принцип убийците, които успяваха да се измъкнат безнаказано, не се задържаха на същото място.

— Бинго — каза Чу.

Бош се наведе към екрана. Имаше две попадения. Чилтън Арън Харди, на седемдесет и седем и все още с книжка, живеещ в Лос Аламитос. И Чилтън Арън Харди-младши, на петдесет и четири, с адрес Уудланд Хилс, предградие на Лос Анджелис.

— Топанга Кениън Булевард — прочете Бош адреса на по-младия Харди. — Не е отишъл много далеч.

Чу кимна.

— Уест Вали.

— Вижда ми се странно. Защо му е да остава тук?

Чу не отговори — знаеше, че той просто мисли на глас.

— Да видим снимката — каза Бош.

Чу извика снимката от книжката на Чилтън Харди-младши. През двайсет и шестте години след арестуването му в Северен Холивуд той бе изгубил повечето си коса и кожата му беше провиснала. Лицето беше сбръчкано от годините тежък живот. Но очите си оставаха същите. Твърди и безмилостни. Бош дълго се взира в снимката, без да каже нищо.

— Браво, добра работа. Разпечатай я.

— Ще ходим на гости на господин Харди ли?

— Още не. Ще действаме бавно и разсъдливо. През всички тези години Харди се е чувствал в достатъчна безопасност, за да остане в града. Трябва да се подготвим и да бъдем внимателни. Разпечатай старата и новата снимка. По две копия от всяка.

— Ще ги покажем на Пел ли?

— Да. И може би ще го повозим.

Докато Чу подреждаше снимките наред с фотографии на други престъпници, Бош се върна на бюрото си. Канеше се да се обади на Ана Стоун и да й каже за плана им, когато получи съобщение, от дъщеря си.

КАЗАХ НА МАЙКАТА НА АШЛИН, ЧЕ РАБОТИШ ПО СЛУЧАЙ. ТЯ КАЗВА, ЧЕ МОГА ДА ПРЕСПЯ ТУК СТАВА ЛИ?

Бош мисли доста, преди да отговори. Утре беше учебен ден, но Мади беше оставала там и преди, когато той беше в командировка. Майката на Ашлин беше много гостоприемна и смяташе, че по някакъв начин помага на закона, като се грижи за Мади, докато баща й преследва убийци.

Запита се обаче дали в случая не става въпрос за нещо друго. Да не би дъщеря му да освобождаваше терена за Ана?

Едва не й се обади, но предпочете да продължи с текстовите съобщения, защото не искаше Чу да става свидетел на разговора им.

СИГУРНА ЛИ СИ? НЯМА ДА СЕ БАВЯ МНОГО. МОГА ДА ТЕ ВЗЕМА НА ВРЪЩАНЕ.

Тя бързо отговори, че е сигурна и че иска да преспи у Ашлин. Минали през дома след училище, за да вземат дрехи. Накрая Бош й писа, че е съгласен.

Обади се на Ана да й каже, че ще се видят преди осем. Тя отговори, че могат да използват една от стаите за консултации, за да покажат на Пел снимките.

— А можем ли да го вземем с нас? Има ли някакви правила в това отношение?

— Къде ще го водите?

— Разполагаме с адрес. Смятаме, че Пел е живял там с майка си и с онзи тип. Искам да видя дали ще познае мястото. Някаква жилищна кооперация е.

Известно време Ана не отговори — вероятно обмисляше как ще се отрази на Пел да види мястото, където е бил тормозен като дете.

— Няма правила — най-сетне рече тя. — Може да напуска центъра. Но мисля, че аз също трябва да дойда. Може да реагира зле. По-добре е да съм с него.

— Мислех си, че имаш среща. Каза, че трябва да работиш до осем.

— Просто трябва да си отработя часовете. Днес дойдох по-късно, защото си мислех, че довечера ще имам сесия. Проверяват ни. Не искам да имам проблеми заради това, че съм работила шест часа.

— Ясно. Е, ще дойдем след около час. Пел ще се е прибрал ли от работа?

— Той вече се върна. Ще ви чакаме. Това променя ли плановете за вечеря?

— Не и от моя страна. Очаквам я с нетърпение.

— Добре. Аз също.