Майкъл Конъли
Падане (18)

17

Светът може и да беше навлязъл в цифровата епоха, но Хари Бош не вървеше в крак с него. Можеше да се оправя с мобилен телефон и лаптоп. Слушаше музика от айпода си и от време на време четеше вестници на айпада на дъщеря си. Но когато ставаше дума за досие, винаги щеше да си остане човек на папките и листата. Това го правеше динозавър. Нямаше значение, че управлението минаваше на цифрови архиви и че в новата сграда нямаше място за рафтове, които да поберат дебелите сини класьори. Бош беше човек, който пазеше традициите, особено когато вярваше, че те помагат за залавянето на убийци.

За него едно досие беше ключова част в разследването, толкова важна, колкото и всяка улика. То беше основата на случая, компендиум на всеки направен ход, всеки разпит, всяко доказателство или потенциална следа. То бе материален компонент с тежест и съдържание. Разбира се, можеше да бъде превърнато в компютърен файл и качено на флашка, но това го правеше някак по-нереално и по-скрито за него. Освен това му се струваше, че подобно нещо е проява на неуважение към мъртвите.

Бош изпитваше нужда да види резултата от работата си. Трябваше непрекъснато да си напомня за товара, който носеше. Трябваше да вижда как листата се трупат в хода на разследването. Знаеше, че никога не би променил начина, по който издирваше убийците, без значение дали му остават още трийсет и девет месеца или трийсет и девет години до окончателното пенсиониране.

Когато се върнаха в „Неприключени следствия“, Бош отиде при шкафовете, подредени покрай задната стена на помещението. Всеки детектив в отдела имаше по един шкаф. Той беше голям колкото половин гардеробче, защото сградата бе построена съобразно цифровия свят, а не според изискванията за здравина и издръжливост на миналото. Бош използваше своето пространство най-вече за пазене на стари класьори от приключени случаи. Те бяха извадени от архивите и дигитализирани в усилията да се спечели повече свободно пространство. Документите бяха сканирани и нарязани, а празните папки трябваше да отидат на сметището. Бош обаче беше спасил няколко от тях и ги бе скрил в шкафа си за всеки случай.

Сега той взе един безценен, избелял от времето син класьор и отиде в работната кабинка, която делеше с Чу. Партньорът му вадеше папките на Ървинг от кашона и ги трупаше върху шкафа до двете бюра.

— Хари, Хари — изпъшка той, когато видя дебелата папка. — Кога най-сетне ще ми позволиш да те въведа в цифровия свят?

— След около трийсет и девет месеца — отвърна Бош. — Тогава можеш да събираш досиетата си на главата на карфица, хич не ми пука. Но засега…

— … ще го правя по начина, по който винаги съм го правил. Ясно, ясно.

— Знаеш как стоят нещата.

Бош седна на бюрото си и отвори класьора. После отвори лаптопа си. Вече беше приготвил няколко доклада за включване в досието. Започна да ги изпраща към мрежовия принтер. Сети се за докладите на Соломон и Гленвил и огледа кабинката за пристигнал плик.

— Да си получавал нещо от Холивуд? — попита той.

— Не — отвърна Чу. — Провери си имейла.

Естествено. Бош влезе в интернет и откри два имейла от Джери Соломон от Холивуд. И двата имаха прикачени файлове. Бош ги свали и ги прати за печат. Първият файл беше резюме на проверката на хотела. Вторият обобщаваше обиколката на квартала.

Бош отиде при принтера и взе разпечатаните листа. На връщане видя лейтенант Дювал да седи пред кабинката му. Чу не се виждаше никакъв. Бош знаеше, че Дювал ще иска новини по случая „Ървинг“. През последните двайсет и четири часа му беше оставила две съобщения и един имейл, на които така и не бе отговорил.

— Хари, получи ли съобщенията ми? — попита тя, когато той приближи.

— Получих ги, но всеки път, когато исках да звънна, някой ми се обаждаше и ме разсейваше. Съжалявам, лейтенант.

— Какво ще кажеш да идем в кабинета ми, за да не те разсее още някой.

Това не беше въпрос. Бош остави разпечатките на бюрото и тръгна след нея към кабинета й. Тя му каза да затвори вратата и попита още преди да са седнали:

— Досие ли съставяш?

— Да.

— Да не искаш да кажеш, че Джордж Ървинг е бил убит?

— Така изглежда. Но още не бива да се разчува.

В продължение на двайсет минути Бош я запознаваше с развитието на разследването до този момент. Тя се съгласи с плана да държат медиите настрана, докато не се появят нови следи или докато пускането на информация не се превърне в стратегическо преимущество.

— Дръж ме в течение, Хари. Започни да отговаряш на обажданията и имейлите ми.

— Ясно, ще го правя.

— И използвай магнитите, за да знам къде са хората ми.

Беше поставила в помещението дъска с магнити, които можеха да се местят, за да показват дали даден детектив е тук, или някъде по работа. Повечето хора от отдела сметнаха нововъведението за загуба на време. Камшикът обикновено знаеше къде е всеки същото можеше да се отнася и за лейтенанта, ако си направеше труда да излезе от кабинета си или най-малкото да вдигне щорите.

— Разбира се — отвърна Бош.

Когато се върна в кабинката, Чу вече бе на мястото си.

— Къде беше? — попита той.

— При лейтенанта. Ти къде беше?

— Ами отскочих навън. Така и не успях да закуся.

Побърза да смени темата и посочи някакъв документ на екрана на компютъра си.

— Чете ли доклада на Сандъка и Бъчвата за претърсването?

— Още не.

— Намерили са някакъв, който видял човек на пожарната стълба. Времето не съответства, но пък какъв е шансът за съвпадение?

Бош се обърна към бюрото си и намери разпечатката на доклада за претърсването на съседните къщи. По същество той представляваше списък с адреси на Мармон Лейн. След всеки адрес се отбелязваше дали са отговорили на позвъняването и дали обитателят е разпитан. Използваха се съкращения, които Бош срещаше в подобни доклади на ЛАПУ от повече от две десетилетия. Имаше множество ННО, което означаваше „никой не отговаря“, както и много НВН — „не е видял нищо“. Един от записите обаче беше дълъг цели няколко изречения.

Ърл Мичъл (БМ, ДР 13/04/61) страдал от безсъние и отишъл в кухнята за бутилка вода. Задните прозорци на къщата гледат право към „Шато Мармон“. Обитателят каза, че забелязал мъж да слиза по пожарната стълба. Отишъл при телескопа в дневната и погледнал към хотела. Мъжът на стълбата вече не се виждал. Мичъл не се обадил в полицията. Казва, че наблюдението е станало около 00:40 ч. според часовника до леглото му, когато решил да си вземе вода. Доколкото си спомня, фигурата на стълбата се намирала между петия и шестия етаж и се спускала.

Бош не знаеше дали докладът е дело на Сандъка или на Бъчвата. Който и да бе, авторът използваше къси изречения в репортерски стил, но определено не можеше да се нарече Хемингуей. Беше използвал златното ИПШ правило на полицая — „изразявай се просто, Шерлок“. По-малкото думи в доклада означаваха по-малко възможности и посоки за атака от страна на критици и адвокати.

Бош извади телефона си и се обади на Джери Соломон. Когато той отговори, шумът на заден план намекваше, че е в кола със свалени прозорци.

— Бош се обажда. В момента преглеждам доклада ви за претърсването и имам няколко въпроса.

— Може ли след десетина минути? В кола съм, с други хора. Цивилни.

— Партньорът ти с теб ли е, или да му звънна?

— Не, с мен е.

— Чудно. Да не сте излезли на късен обяд?

— Виж, Бош, не сме…

— Някой от двама ви да ми се обади веднага щом се освободите.

Хари затвори телефона и насочи вниманието си към втория доклад. Той описваше разпита на гостите на хотела и беше съставен по същия начин, само че вместо адреси имаше номера на стаи. Отново се виждаха много ННО и НВН. Все пак бяха успели да разговарят с мъжа, който се бе регистрирал в хотела непосредствено след Ървинг.

Томас Рапорт (БМ, 21/07.56, жител на НЙ) пристигнал в хотела от летището в 21:40 ч. Спомня си, че е видял Джордж Ървинг на рецепцията. Двамата не разговаряли и Рапорт повече не е виждал Ървинг. Рапорт е писател, дошъл на конференция за сценаристи в „Арчуей Студиос“. Потвърдено.

Още един напълно непълен доклад. Бош си погледна часовника. Бяха минали двайсет минути, откакто Соломон каза, че им трябват десет. Отвори телефона си и му звънна отново.

— Нали трябваше да ми се обадиш след десет минути — каза той вместо поздрав.

— Нали каза, че ти ще се обадиш — отвърна Соломон с престорено объркан тон.

Бош затвори очи за момент и изчака да му мине. Не си заслужаваше да се заяжда с дърто магаре като Соломон.

— Имам въпроси относно докладите, които получих.

— Питай. Ти си шефът.

Докато разговаряха, Бош отвори чекмеджето на бюрото си и извади перфоратор с три зъба. Започна да дупчи разпечатаните доклади и да ги слага в синия класьор. Имаше нещо успокояващо в съставянето на досие за убийство, докато се разправяш със Соломон.

— Добре, да започнем с онзи Мичъл, който видял човека на стълбата. Даде ли някакво обяснение защо мъжът е изчезнал? Вижда го между петия и шестия етаж, отива до телескопа, но онзи вече го няма. Какво е станало между първи и четвърти етаж?

— Просто е. Каза, че докато насочи и фокусира телескопа, човекът изчезнал. Може да е слязъл долу или просто да е спрял на някоя от площадките.

Бош едва не го попита защо това не е отразено в доклада, но знаеше причината, както и че смъртта на Джордж Ървинг щеше да бъде писана самоубийство, ако разследването се водеше от Сандъка и Бъчвата.

— Откъде знаем, че не е бил Ървинг? — попита той.

Това беше сложен пас и на Соломон му трябваха няколко секунди, за да реагира.

— Май не знаем. Но какво ще прави Ървинг на стълбата?

— Не знам. Имаше ли някакво описание? Дрехи, коса, раса?

— Бил е твърде далеч, за да го разгледа добре. Сторило му се, че е бял, и създавал впечатлението на работник по поддръжката. Нали се сещаш, от техниците на хотела.

— В полунощ? Какво го е накарало да мисли така?

— Каза, че панталоните и ризата били еднакви на цвят. Нали се сещаш, като униформа.

— Какъв цвят?

— Светлосиви.

— Провери ли в хотела?

— Какво да проверявам в хотела?

Отново онзи престорено объркан тон.

— Стига, Соломон, зарежи това тъпо представление. Провери ли дали е имало причина служител на хотела или друг човек да бъде на пожарната стълба? Попита ли ги какъв цвят е униформата на персонала по поддръжката.

— Не съм, Бош. Нямаше нужда. Онзи тип е слизал по стълбата най-малко два часа преди нашият човек да реши да се прави на прелетна птичка. Двете неща не са свързани помежду си. Обикалянето на къщите беше пълна загуба на време. Това беше тъпото.

Бош знаеше, че ако избухне пред Соломон, детективът ще бъде абсолютно безполезен до края на разследването. Все още не беше готов да го губи. Затова се принуди да продължи.

— Добре, минаваме на другия доклад. Разпитали сте писателя, Томас Рапорт. Имате ли повече подробности защо е дошъл в Ел Ей?

— Не знам, той е някакъв известен сценарист. Студиото го настанило в едно от онези бунгала отзад, където умря Белуши. Цената е две хилядарки на нощ, а той каза, че щял да остане в града цяла седмица. Правел някакви поправки в сценарий.

Това поне отговори на още един въпрос — колко време ще имат достъп до Рапорт, ако случайно им потрябва.

— Значи студиото му е пратило и лимузина. Как е стигнал до хотела?

— Ъъъ… не, пристигнал с такси от летището. Самолетът му кацнал по-рано и колата на студиото още я нямало, така че взел такси. Каза, че именно затова Ървинг бил пред него на рецепцията. Пристигнали по едно и също време, но Рапорт трябвало да чака бакшиша да му издаде касова бележка, а това продължило цяла вечност. Беше малко ядосан от тази история. Бил уморен до смърт заради часовата разлика. Искал по-скоро да се прибере в бунгалото си.

За момент Бош усети леко трепване в корема си. Беше смесица от инстинкт и осъзнаване, че всичко в този свят си има определено място. Истината се разкриваше на праведните. Често изпитваше това чувство в момента, когато нещата по някой случай започваха да се подреждат.

— Джери — каза той, — Рапорт каза ли ви с коя таксиметрова компания е пътувал до хотела?

— Имаш предвид името ли?

— Да, нали знаеш — „Вали каб“, „Уелоу каб“ и така нататък. Името е изписано на вратите на колата.

— Не каза, но какво общо има това?

— Може би нищо. Взе ли номера на мобилния му?

— Не, но ще остане в хотела цяла седмица.

— Да. Вярно. Виж какво, Джери. Искам с партньора ти да се върнете в хотела и да питате за човека на пожарната стълба. Разберете дали някой е имал някаква работа през онази нощ, че да му се е налагало да използва стълбата. И проверете какви са им униформите.

— Стига, Бош. Станало е най-малко два часа преди Ървинг да падне. А може би и повече.

— Не ми пука, ако ще да са два дни. Искам да отидете там и да започнете да задавате въпроси. Изпрати ми доклада, когато приключите. Чакам го до довечера.

Прекъсна връзката и се обърна към Чу.

— Дай да видя папката на Ървинг за онзи клиент с таксиметровия франчайз.

Чу се разрови в купчината и му подаде една папка.

— Какво става? — попита той.

— Засега нищо. Върху какво работиш?

— Върху застраховките. Дотук всичко е законно. Трябва обаче да се обадя по телефона.

— Аз също.

Бош вдигна стационарния телефон и се обади в „Шато Мармон“. Изкара късмет. Когато го прехвърлиха на бунгалото на Томас Рапорт, писателят отговори.

— Господин Рапорт, обажда се детектив Бош от ЛАПУ. Имам няколко допълнителни въпроса относно разговора, който сте провели с колегите ми. Удобно ли е да поговорим?

— Всъщност не. Точно в момента съм в средата на една сцена.

— Сцена?

— Филмова сцена. Пиша филмов сценарий.

— Разбирам и ви влизам в положението, но това ще отнеме само няколко минути и е много важно за разследването.

— Онзи сам ли е скочил, или са му помогнали?

— Засега не можем да кажем със сигурност, сър, но ако отговорите на няколко въпроса, ще бъдем по-близко до истината.

— Давайте, детектив. Целият съм ваш. По гласа ви си ви представям малко като Коломбо.

— Чудесно, сър. Мога ли да започна?

— Да, детектив.

— Пристигнали сте в хотела в неделя вечер с такси, нали така?

— Да, точно така. Направо от летището. „Арчуей“ трябваше да изпратят кола, но кацнахме по-рано и колата я нямаше. Не ми се чакаше, така че взех такси.

— Случайно да помните името на компанията, която сте използвали?

— Компанията ли? Имате предвид като „Чекър каб“, или нещо такова?

— Да, сър. Имаме няколко компании, които са лицензирани да работят в града. Питам за името, което е било написано на вратата на таксито.

— Съжалявам, но не го знам. Имаше опашка таксита и просто скочих в първото.

— Помните ли какъв цвят беше?

— Не. Помня само, че беше мръсно. Трябваше да изчакам колата на студиото.

— Казали сте на детективи Соломон и Гленвил, че сте се забавили при хотела, защото сте чакали да получите касова бележка. Случайно да я пазите?

— Момент.

Докато чакаше, Бош отвори папката на Ървинг с проекта за таксиметровия франчайз и започна да преглежда документите. Намери договора между Ървинг и „Риджънт“, подписан преди пет месеца, после попадна на писмо, адресирано до Градската комисия по франчайзите. Комисията се уведомяваше, че „Риджънт Такси“ ще кандидатства за франчайз в Холивуд при конкурса догодина. В писмото също се изброяваха проблемите с „ефективността и доверието“, които имаха сегашните държатели на франчайза „Блек енд Уайт Такси“. Преди да приключи с четенето, Рапорт отново се обади:

— Намерих бележката, детектив. „Блек енд Уай“. Това е името на компанията.

— Благодаря, господин Рапорт. И един последен въпрос. На бележката пише ли името на шофьора?

— Ами… не, има само някакъв номер. Шофьор двайсет и шест. Това ще помогне ли?

— Определено, сър. Много ще ни помогне. Местенцето, в което сте отседнали, си го бива, нали?

— Много си го бива. Мисля, че знаете кой е умрял тук.

— Да, знам. Но причината да ви попитам, е дали случайно в бунгалото ви няма факс?

— Не е нужно да се оглеждам, защото преди час пуснах няколко страници от сценария си. Искате да ви пратя бележката ли?

— Именно, сър.

Бош му даде номера на факса в кабинета на лейтенанта. Така никой, освен Дювал нямаше да може да види бележката.

— Ще ви я пусна веднага щом приключим разговора, лейтенант — увери го Рапорт.

— Детектив.

— Все забравям, че не сте Коломбо.

— Не, сър, не съм. Но въпреки това ще ви изтормозя с още един въпрос.

Рапорт се разсмя.

— Давайте.

— При гаража на хотела е доста тясно. Таксито пред колата на господин Ървинг ли беше, или зад нея?

— Зад нея. Спряхме точно зад него.

— Значи, когато Ървинг е слязъл, вие сте го видели?

— Да, слезе и даде ключовете на прислужника. После прислужникът записа името му на бележка, откъсна долната половина и му я даде. Както се прави обикновено.

— Вашият шофьор видя ли това?

— Не знам, но той имаше по-добър изглед. Аз бях на задната седалка.

— Благодаря, господин Рапорт. Успех със сцената.

— Надявам се да съм ви помогнал.

— Определено ни помогнахте.

Бош затвори и докато чакаше пристигането на касовата бележка, се обади на Дейна Роузън, секретарката на Джордж Ървинг. Попита я за писмото до градската комисия, което беше намерил в папката.

— Това копие ли е, или оригиналът, който не е бил изпратен?

— О, не, изпратихме го. Изпращаме индивидуално писмо до всеки член на комисията. Това беше първата стъпка в обявяването, че ще кандидатстваме за франчайза в Холивуд.

Докато разговаряха, Бош гледаше писмото. Датата беше отпреди две седмици.

— Получихте ли някакъв отговор? — попита той.

— Още не. Ако бяхме получили, щеше да е в папката.

— Благодаря, Дейна.

Бош затвори и продължи да преглежда папката на „Риджънт“. Попадна на защипани с кламер разпечатки, които вероятно бяха потвърждение на твърденията в писмото. Имаше копие на съобщение в „Таймс“, в което се разказваше как за последните четири месеца трети шофьор на „Блек енд Уайт“ бил арестуван в пияно състояние зад волана на таксито си. Съобщаваше се също, че по-рано той станал причина за катастрофа, довела до сериозни наранявания на возещата се в колата му двойка. Имаше също копия на доклади за други арести на пияни шофьори, както и серия актове срещу компанията. Всички нарушения, от преминаване на червен светофар до двойно паркиране, вероятно бяха съвсем рутинни и второстепенни в сравнение с арестите.

Документите ясно показваха защо Ървинг е смятал „Б & У“ за уязвими. Отмъкването на холивудския франчайз вероятно е щяло да бъде най-лесната поръчка, по която е работил.

Бош бързо прегледа докладите за арестите и го загриза любопитство. Забеляза, че във всеки доклад в блокчето за арестуващия полицай е въведен един и същи номер на значка. Три ареста за четири месеца. Изглеждаше повече от съвпадение едно и също ченге да е направило и трите задържания. Знаеше, че е възможно номерът на значката да е просто на дежурния, който е взел пробите за алкохол в управлението след прибирането на шофьорите. Но дори това изглеждаше необичайно и представляваше нарушаване на процедурата.

Вдигна телефона и се обади в „Личен състав“. Съобщи името и служебния си номер и каза, че иска справка по номер на значка. Прехвърлиха го на някакъв среден чиновник, който погледна екрана на компютъра си и му съобщи име, чин и управление.

— Робърт Мейсън, ПП, Холивуд.

Като Боби Мейсън. Дългогодишният приятел на Джордж Ървинг — до неотдавна.

Бош благодари и затвори. Записа си събраната информация и я прегледа. Не можеше да пренебрегне като случайност факта, че Мейсън е направил три ареста на пияни шофьори на „Б & У“ по времето, когато все още е бил приятел с човека, представляващ съперника на таксиметровата компания за холивудския франчайз.

Огради името на Мейсън в бележника си. Определено искаше да разговаря с патрулния полицай. Но не веднага. Трябваше да научи още много неща, преди да предприеме този ход.

Продължи с резюметата на арестите, в които се излагаше причината за задържането на шофьорите. Във всеки от случаите колите се движели странно. В едното резюме се отбелязваше, че под седалката на шофьора била намерена наполовина празна бутилка „Джак Даниелс“.

Бош забеляза, че в доклада не се споменава големината на бутилката, и за момент се замисли върху избора на думи — „наполовина празна“ вместо „наполовина пълна“ и различните интерпретации, които можеха да се направят от описанието. Но точно тогава Чу избута стола си до неговия и се облегна на бюрото му.

— Хари, май си надушил нещо.

— Да, може би. Искаш ли да се повозим?