Майкъл Конъли
Падане (32)

31

В петък сутринта Бош стигна късно на работното си място, защото дъщеря му закъсня с подготовката за училище. Когато влезе и тръгна към кабинката си, останалите от отдел „Неприключени следствия“ вече бяха по местата си. Личеше си, че го гледат скришом, и това му подсказа, че историята е излязла в сутрешното издание на „Таймс“. Докато влизаше в кабинката си, хвърли небрежен поглед към кабинета на лейтенанта и забеляза, че вратата е затворена и щорите са спуснати, както винаги. Дювал или също беше закъсняла, или се криеше.

На бюрото го чакаше брой на вестника — любезен жест от страна на партньора му.

— Видя ли го вече? — попита Чу от мястото си.

— Не, не купувам „Таймс“.

Бош седна и остави куфарчето си до стола. Не беше нужно да разлиства вестника, за да намери материала. Беше поместен в долния ляв ъгъл на първа страница. Заглавието говореше достатъчно.

ЛАПУ: Смъртта на сина на съветника е самоубийство.

Забеляза, че като автори са посочени Емили Гомес-Гонзмарт и друг журналист, Тад Хемингс, за когото не беше чувал. Канеше се да прочете съобщението, но стационарният телефон иззвъня. Беше Тим Марсия, камшикът на звеното.

— Хари, с Чу трябва незабавно да се явите в кабинета на шефа. Лейтенантът вече е горе и ви очакват.

— Надявах се да пийна едно кафе, но май ще се наложи да почака.

— Да, налага се. Успех горе. Чух, че съветникът също е в сградата.

— Благодаря за предупреждението.

Бош стана и се обърна към Чу, който говореше по телефона. Посочи тавана, за да му покаже, че трябва да се качат горе. Чу приключи разговора, стана и грабна спортното си сако от облегалката на стола.

— В кабинета на шефа ли?

— Да. Чакат ни.

— Как ще го изиграем?

— Отваряме си устите колкото се може по-малко. Остави на мен да отговарям на въпросите. Ако не си съгласен с нещо, не го показвай по никакъв начин. Просто се съгласявай.

— Както кажеш, Хари — каза саркастично Чу.

— Да. Както кажа.

Нямаше нужда от повече дискусии. Качиха се мълчаливо с асансьора и когато слязоха на десетия етаж, веднага бяха въведени в заседателната зала, където чакаше началникът на полицията. На Бош не му се бе случвало да получи толкова бърза аудиенция при високопоставена клечка в управлението, какво остава за самия началник.

Помещението сякаш беше част от скъпа юридическа кантора — дълга полирана маса и стъклена стена с изглед към административния център на града. Шефът на полицията заемаше челното място, а Киз Райдър седеше от дясната му страна. Трите следващи места бяха заети от съветник Ървин Ървинг и двама членове на екипа му.

Срещу тях, с гръб към стъклената стена, седеше лейтенант Дювал, която направи знак на Бош и Чу да се настанят до нея. Осем души на среща във връзка със самоубийство, отбеляза си Бош. И нито един в цялата сграда, който да дава и пет пари за това, че Лили Прайс е мъртва от двайсет години и че Чилтън Харди е на свобода от също толкова време.

Шефът заговори пръв.

— Добре, всички сме тук. Сигурен съм, че сте видели материала в „Таймс“ или сте го прочели в интернет. Мисля, че всички сме малко изненадани, че случаят изведнъж придоби публичност и…

— Повече от изненадани — прекъсна го Ървинг. — Искам да знам защо шибаният „Таймс“ разполага с тази информация, преди да я получа аз. Преди да я получи семейството на сина ми.

Забиваше пръст в масата, за да подчертае яростта си. За щастие Бош седеше във въртящ се стол. Това му позволяваше спокойно да се завърти и да огледа лицата около масата. Не каза нищо, изчакваше властта в стаята да му даде думата. Въпросната власт не беше Ървин Ървинг, независимо колко силно мушкаше масата с дебелия си пръст.

— Детектив Бош — най-сетне се обади шефът. — Кажете ни какво знаете за всичко това.

Бош кимна и се завъртя право към Ървинг.

— Първо, не зная нищо за материала във вестника. Новината не е от мен, но тя не ме изненадва. Имаше изтичане на информация още от първия ден на разследването. Без значение дали идва от КНП, от Градския съвет или от „Грабежи и убийства“, историята е налице и е вярна. И искам да коригирам едно нещо, казано току-що от съветника. Семейството на жертвата беше информирано за нашите заключения. Всъщност съпругата на жертвата осигури информацията, която беше най-важна за нас, за да обявим смъртта за самоубийство.

— Дебора? — изненада се Ървинг. — Нищо не ви е казвала.

— Първия ден не ни каза нищо. Това е вярно. Едва при един по-късен разговор беше по-откровена за подробностите около брака й и живота и работата на съпруга й.

Ървинг се облегна назад, провлачвайки свития си юмрук по масата.

— Този полицай вчера ми съобщи, че се води разследване за убийство, че по тялото на сина ми има следи от нападение, оставени преди падането, и че извършителят най-вероятно е бивш или настоящ полицейски служител. А днес сутринта вземам вестника и чета нещо напълно различно. Че било самоубийство. Знаете ли какво е това? Отмъщение. Нещата се потулват и официално ще подам искане в съвета за независима проверка на така нареченото разследване и ще искам окръжния прокурор — който и да е той след изборите другия месец — също да провери случая и работата по него.

— Ърв — каза шефът. — Ти самият поиска детектив Бош да се заеме със случая. Каза, че искаш нещата сами да се подредят, а сега не ти харесва как са се подредили. Значи искаш разследване на разследването?

Началникът беше достатъчно дълго в полицията, за да се обръща към съветника с малкото му име. Никой друг в стаята не би се осмелил на подобно нещо.

— Избрах го, защото си мислех, че е достатъчно разумен и почтен, за да не бъде отклонен от истината, но явно…

— Хари Бош е по-разумен и почтен от всеки, когото съм срещал. В това число и от присъстващите тук.

Думите бяха на Чу и всички го зяпнаха, потресени от избухването му. Дори Бош беше сварен неподготвен.

— Да не превръщаме това в лични нападки — каза шефът. — Първо трябва да…

— Ако има разследване на разследването — осмели се да го прекъсне Бош, — то най-вероятно ще доведе до повдигането на обвинение срещу вас, съветник.

Всички останаха зашеметени. Ървинг обаче се окопити бързо.

— Как смеете! — изръмжа той и го изгледа яростно. — Как смеете да казвате подобно нещо за мен пред други хора! Това ще ви струва значката! Служа на този град близо петдесет години и никой никога не ме е обвинявал в непристойни постъпки! След по-малко от месец ще бъда, преизбран за четвърти път и няма да спрете нито мен, нито волята на хората, които искат да ги представлявам.

Последва мълчание, по време на което един от помощниците на Ървинг отвори папка с бележник вътре. Записа си нещо и Хари почти си представи думите: Да вземем значката на Бош.

— Детектив Бош — обади се Райдър. — Защо не обясните думите си?

Каза го шокирано и може би дори вбесено, сякаш смяташе да защитава репутацията на Ървинг. Бош обаче разбираше, че му осигурява нужното въведение, за да каже онова, което иска.

— Джордж Ървинг се е наричал лобист, но всъщност е бил по-скоро агент и пласьор на баща си. Продавал е влияние. Използвал е собствените си връзки като бивше ченге и помощник на градския прокурор, но най-важната връзка е бил баща му, съветникът. Искате нещо? Той може да го представи на баща си. Искате договор за доставка на бетон или франчайз за такси?

Обръщате се към Джордж, защото той може да ви го уреди.

Бош гледаше внимателно Ървинг, когато спомена таксиметровия франчайз. Видя как единият му клепач потрепна и прие това за издайнически знак. Всичко казано беше известно на стареца.

— Нечувано! — изрева Ървинг. — Искам това незабавно да спре! Този човек използва старата си неприязън, за да очерни всичко, за което съм работил през целия си живот.

Бош зачака. Знаеше, че е настъпил моментът, в който шефът на полицията щеше да вземе страна.

— Мисля, че трябва да чуем какво има да каже детектив Бош — каза шефът.

Изгледа твърдо Ървинг и Бош разбра, че началникът на полицията предприема важен и рискован ход. Изправяше се срещу могъща фигура в градската управа. Залагаше на Бош и той знаеше, че трябва да благодари на Киз Райдър за това.

— Продължете, детектив — каза началникът.

Бош се наведе напред, за да може да гледа право към него.

— Преди два месеца Джордж Ървинг се разделил с най-близкия си приятел. Ченге, което познавал от полицейската академия. Приятелството приключило, когато ченгето разбрало, че Джордж и баща му са го използвали, за да осигурят доходоносен таксиметров франчайз на един от клиентите на Джордж. Полицаят бил помолен от самия съветник да започне удари по сегашния държател на франчайза с арести за шофиране в нетрезво състояние. Досие с подобни актове и арести неминуемо би попречило на компанията да запази франчайза си.

Ървинг се наведе над масата и насочи пръст към него.

— Тук страшно грешите — заяви той. — Знам за кого говорите и това беше молба, направена в отговор на оплакване до кабинета ми. Молба, предадена по време на сбирка, нищо повече. И по-точно, на партито по случай завършването на внука ми.

Бош кимна.

— Да. Парти, състояло се две седмици след като синът ви е подписал договор за сто хиляди долара с „Риджънт Такси“, които по-късно обявяват намерението си да кандидатстват за франчайза, държан от компанията, от която сте се оплакали. Изказвам предположение, но ми се струва, че при първоначалното изслушване съдебните заседатели едва ли ще повярват, че става въпрос за случайно съвпадение. Сигурен съм, че от кабинета ви ще посочат името на гражданката, която се е оплакала, така че историята й да бъде проверена.

Бош многозначително погледна помощника с бележника.

— Можете да си запишете и това.

Отново насочи вниманието си към челното място на масата.

— Въпросният полицай разбрал, че е бил използван, и се изправил пред Джордж Ървинг. С това приятелството им приключило. В течение на четири седмици Джордж изгубил трима от най-важните хора в живота си. Приятелят му го изобличил като използвач и почти престъпник, единственото му дете напуснало дома, за да учи в колеж и да започне свой живот, а накрая съпругата му заявила, че си заминава след двайсетгодишен брак. Синът им бил пораснал и вече нищо не я задържало при съпруга й.

Ървинг изглеждаше като зашлевен. Явно нямаше представа за рухването на брака им.

— Цяла седмица Джордж се опитвал да разубеди Дебора, за да не изгуби последния близък човек, който му е останал — продължи Бош. — Без резултат. В неделя, дванайсет часа преди смъртта си, той купил на сина си самолетен билет за следващия ден. Планът бил да кажат на момчето за раздялата. Но вместо това същата вечер Джордж отседнал в „Шато Мармон“ без багаж. Когато му казали, че седемдесет и девета стая е свободна, той я взел, защото това била стаята, в която е прекарал първата си брачна нощ.

— Останал е около пет часа в стаята. Имаме информация, че е пил много — цяла бутилка уиски. Бил посетен от бивш полицай на име Марк Макуилън, който случайно научил за присъствието му в хотела. Макуилън бе изхвърлен от полицията по време на политически лов на вещици, проведен преди двайсет и пет години от заместник-началника Ървинг. Сега той е съдружник в таксиметровата компания, която Джордж Ървинг се опитвал да унищожи. Изправил се пред Ървинг в стаята и го нападнал. Но не го е изхвърлил през балкона. Когато Джордж скочил, Макуилън се е намирал в денонощен ресторант на три преки от хотела. Потвърдихме алибито му и не мога да стигна до друго заключение относно случая. Джордж Ървинг е скочил сам.

Бош приключи и се облегна в стола си. Отначало никой от присъстващите не реагира. На Ървинг му трябваше известно време, за да обмисли чутото и да вземе решение.

— Макуилън трябва да бъде арестуван. Несъмнено става въпрос за внимателно планирано престъпление. Прав бях, че става въпрос за отмъщение. Макуилън смята, че съм съсипал кариерата му, и е отнел живота на сина ми.

— Макуилън е стоял в онзи ресторант от два до шест сутринта, пред обектива на камера — каза Бош. — Алибито му е желязно. Посетил е сина ви най-малко два часа преди настъпването на смъртта. Не е бил в хотела, когато Джордж е скочил.

— Да не забравяме и самолетния билет — добави Чу. — Чад Ървинг вече е знаел, че в понеделник ще лети. И то не защото баща му е загинал, както твърдеше семейството му в понеделник. Получил е билета по-рано и няма начин Макуилън да е замесен в това.

Бош погледна партньора си. Чу за втори път нарушаваше заповедта му да не се обажда. Но и двата пъти ефектът беше отличен.

— Съветник Ървинг, мисля, че засега чухме достатъчно — каза началникът на полицията. — Детективи Бош и Чу, до два следобед искам подробно резюме на разследването. Ще го прегледам и след това ще дам пресконференция. Смятам да бъде кратка и няма да се разпростирам върху подробности от разследването. Съветник, можете да участвате, ако желаете, но знам, че въпросът е много личен и сигурно ще предпочетете случаят да бъде приключен и забравен. Очаквам да чуя от кабинета ви дали ще дойдете.

Шефът кимна веднъж и изчака половин секунда за отговор. Такъв не последва и той стана. Срещата беше приключила, също като случая. Ървинг знаеше, че може да се намеси и да поиска проверка и повторно разследване, но това щеше да означава политическа смърт за него.

Бош го беше определил като прагматик, който ще остави нещата така. Въпросът беше дали и началникът щеше да направи същото. Бош беше изложил елементите на политическа корупция. Обвинението щеше да е трудно, особено щом един от ключовите играчи не беше сред живите. А и не знаеха дали ще успеят да изкопчат нещо от онези от „Риджънт Такси“. Дали началникът на полицията щеше да продължи разследването, или щеше да запази коза си за друга игра, за която Бош не знаеше нищо?

Така или иначе Хари беше сигурен, че току-що е дал на шефа си средство да превърне един мощен противник на полицията в градската управа в неин поддръжник. Ако картите се изиграеха правилно, това можеше да означава дори връщането на парите за извънреден труд. Междувременно Бош беше доволен, че си е свършил работата. Стар неприятел отново изпитваше вражда към него, но това беше без значение. Не би могъл да живее в свят без врагове. Това си вървеше с работата.

Всички станаха и щеше да се стигне до неловката ситуация Ървинг и Бош да чакат асансьора заедно. Райдър спаси Хари, като го покани с Чу в кабинета си.

Докато Ървинг напускаше с антуража си, Бош и Чу вървяха след Райдър.

— Искате ли нещо? — попита тя. — Макар че този въпрос трябваше да ви бъде зададен в началото на срещата.

— За мен нищо — отвърна Бош.

— И за мен — каза Чу.

Райдър изгледа преценяващо Чу. Нямаше представа за предателството му.

— Добра работа, господа — рече тя. — Детектив Чу, възхищавам се на готовността ви да се застъпите за партньора си и за случая. Наистина добра работа.

— Благодаря, лейтенант.

— Може ли да ви помоля да излезете в чакалнята? Искам да обсъдя с детектив Бош някои неща относно датата на пенсионирането му.

— Няма проблем. Хари, ще бъда отвън.

Чу излезе и Райдър затвори вратата. Гледаха се дълго и накрая устните й бавно се разтеглиха в усмивка. Тя поклати глава и каза:

— Сигурно страшно ти хареса да видиш как Ървинг е принуден да си затвори устата като куче, каквото е.

Бош поклати глава.

— Честно казано, не. Вече не ми пука за него. Обаче още не мога да разбера защо настояваше аз да поема случая?

— Мисля, че точно заради онова, което каза в самото начало. Знае, че няма да се спреш пред нищо, и искаше да разбере дали някой е използвал сина му, за да се добере до него. Само дето не е предполагал, че ще стигнеш дотук.

Бош кимна.

— Може би.

— Шефът не го показа пред Ървинг, но ти току-що му даде страхотен коз. И добрата новина е, че той с радост ще ти се отплати. Мислех си като начало да пусна молбата ти за продължаване с цели пет години. Какво ще кажеш, Хари?

Усмихна се, очакваше той да остане очарован, че ще запази мястото си двайсет и един месеца повече от очакваното.

— Нека помисля — каза той.

— Сигурен ли си? Желязото трябва да се кове, докато е горещо.

— Виж дали ще можеш да преместиш Чу от „Неприключени следствия“, но да го оставиш в „Грабежи и убийства“. Намери му някое добро място.

Тя присви очи и той продължи, преди да е успяла да каже нещо.

— И го направи, без да задаваш въпроси.

— Сигурен ли си, че не искаш да поговорим за това?

— Да, Киз. Не искам.

— Добре. Ще видя какво мога да направя. Ървинг вече сигурно слиза с асансьора. Трябва да се връщаш в отдела, за да подготвиш доклада си. В два часа, нали така?

— Ще се видим в два.

Бош излезе и затвори вратата. Чу чакаше с горда усмивка, без да подозира, че кариерата му току-що беше решена, без никой да се съобрази с мнението му.