Джей Бонансинга
Хрътка (8)

7.
Кухият човек

— Между другото, кой е тоя тип? Сейнт Луи де.

— Не си си научил урока, Мъник. Казва се Сейнт Луис, Лу Сейнт Луис, и е скапаният светец покровител на болката, повярвай ми. Знае за мъченията повече от тайната полиция на Дювалие.

Дигър Мусолино замълча, бръкна в джоба на ризата си, извади последната смачкана цигара от кутията „Дънхил“ и я захапа. Запали я и ядосано дръпна, после се отпусна назад на кожената седалка на лексуса. Беше си съблякъл сакото и грижливо го бе преметнал на задната облегалка. Чисто новата му копринена риза лепнеше от пот. Беше му втръснало да чака, да зяпа през прозореца към уличния ъгъл и най-вече да приказва с хлапето.

— Тоя тип може да направи с палеца си повече, отколкото ти с някой от шибаните си калашници — изсумтя той.

Момчето се замисли.

— При цялото ми уважение, никога не съм виждал някой да направи с палец повече, отколкото с калашник на автоматична стрелба.

— Ти пък какво разбираш, по дяволите? Вие младоците с вашите скапани берети, дето си държите патлаците отстрани като мексиканци от някоя рап песен. Нямате си представа какво е финес.

— Само казвам, че нищо не може да се сравнява с добрия автомат — измърмори Мъника.

Седеше на задната седалка, дъвчеше дъвка и зареждаше пълнителя на оръжието си с трасиращи патрони. На пръв поглед приличаше на момче, току-що получило шофьорска книжка. Козя брадичка от редки руси косми украсяваше слабото му лице, мършавите му ръце бяха почернели от безброй игри на бейзбол на плажа. Но под мрежестата тениска, широките бермуди, късо подстриганата коса и високите маратонки туптеше сърце на хладнокръвен убиец. Наричаха го „Мъника“, но всъщност се казваше Антъни Динело Шарпети и предишния уикенд бе отпразнувал двадесет и деветия си рожден ден с курва за триста долара и пакетче, пълно с хидропонни семена, подарък от неговите хора. Сега беше отпочинал и готов за работа и фактът, че помага на първия човек в семейството, още повече му развързваше езика.

— При цялото ми уважение — повтори той, — никога не съм чувал да са очистили някой с палец.

Поредният патрон изщрака в гнездото си.

— На колко си години? — изсумтя Дигър. — На четиринайсет ли? На петнайсет?

— Много смешно.

— Не разбираш от нищо друго, освен от ония пушкала, дето ги мъкнете в кутиите си за храна.

— Тъкмо затова ми плащат — спокойно отвърна Мъника, зареди последните три патрона, удари пълнителя в седалката и го вкара в ръкохватката на глока си. — Между другото, кога ще се появи тая женска?

Дигър сведе очи към часовника си.

— Вече всеки момент. Просто се успокой.

Той погледна в страничното огледало към последното от тухлените бунгала. Къщата на ясновидката бе заключена, вътре нямаше никого и двамата чакаха тук вече час. Започваше да му писва. Къде се губеше тая, по дяволите? Според всички доклади ясновидката работеше в дома си, рядко излизаше и не се бавеше навън повече от около час.

Дигър избърса потта от челото си и отново измърмори:

— Вече всеки момент…

Бяха паркирали зад камион на фирма за памперси. Въпреки че слънцето почти залязваше, беше задушно и в колата не можеше да се диша. Дигър час по час палеше двигателя и включваше за малко климатика, но това не помагаше много. Копринената му риза бе залепнала за облегалката. Откъм хлапето започваше да се носи неприятна миризма. Той пак си погледна часовника. Минаваше седем и петнадесет. Закъсняваше не само ясновидката, но и Сейнт Луис, а Лу Сейнт Луис никога не закъсняваше. Лу Сейнт Луис беше машина. Човек можеше да си сверява по него часовника. Дигър просто не можеше да повярва, че на стари години докторът се е отпуснал.

— Кой е оня, по дяволите? — Мъника погледна през рамо и посочи с палец приближаващия се мъж.

Дигър сведе очи към страничното огледало.

— Той е.

— Той?!

— Млъкни.

— Това ли е твоят човек?

— Затвори си устата — загледан в дребния мъж в евтин костюм, тихо каза Дигър.

— При цялото ми уважение, шефе — отбеляза хлапето, — тоя тип не ми прилича на някой, дето би могъл да причини болка на друг човек.

— Млъквай, иначе аз ще ти причиня болка — отвърна Дигър, отвори вратата и излезе на нажежения тротоар.

— Как си, докторе?

— Чудесно, благодаря — каза Лу Сейнт Луис.

Нямаше повече от метър и петдесет и носеше преоценен костюм, черни обувки и очила с рогови рамки. В лявата си ръка държеше изтъркано куфарче от изкуствена кожа. Приличаше на играчка, с лъснало на слънцето плешиво теме. Загладен отвън, но кух отвътре. Когато протегна миниатюрната си ръка, Дигър забеляза, че тънките му бели пръсти са като напудрени.

— Как сте, господин Мусолино?

— Все същият стар Лу… Знаеш как е.

— Да, зная — тихо отвърна Сейнт Луис, после се усмихна и показа неравните си предни зъби. На единия имаше зле направена златна коронка.

— Ясновидката още я няма — каза му Дигър. — Но я очакваме всеки момент.

— Отлично.

Дигър кимна към бунгалото на Шарлот.

— Когато се върне, тихо и мирно ще влезем, ще си намерим някакво извинение, ще я вземем и ще я закараме в скривалището. После ще можеш да започнеш работа. Как ти се струва?

Хиропрактикът се усмихна и златният зъб мътно проблесна.

— Идеално, господин Мусолино. Идеално.