Джей Бонансинга
Хрътка (21)

20.
Домашна защита

— Защо спираме тук, татко? — попита от задната седалка малкият Дарил Латъмор, докато баща му спираше пред бар на име „Пакардс“. Дарил никога не беше влизал в кръчма и тайно си мечтаеше да ходи там с възрастните, да пие бира, да пуши цигари и да разказва мръсни вицове. Възрастните можеха да вършат толкова готини неща, например да гледат филми на ужасите, да стоят до късно, да четат книги на Стивън Кинг и да шофират нощем по зловещи планински пътища. Обаче, от друга страна, понякога възрастните имаха тайни от децата и се държаха странно, точно като баща му.

— Няма да се бавя, момчета — отвърна Пол Латъмор и хвърли поглед през рамо.

Дарил зърна нещо в очите му, но не успя да разбере какво е. После забеляза, че ръцете на баща му треперят.

— Но мама каза, че й трябват мляко и яйца — неуверено възрази Дарил. Дълбоко в себе си знаеше какво става.

— Веднага се връщам — рече Пол. — Трябва да се срещна с един човек. Нали ще наглеждаш брат си?

Латъмор слезе от роувъра и затръшна вратата. Звукът накара Дарил да подскочи.

— Татко отиде там! — изписка Тими и посочи тъмните прозорци на бара.

— Спокойно, Тими, той няма да се забави.

Дарил имаше лошо предчувствие за това непланирано спиране по пътя за магазина. Всъщност през последните два дни баща му се държеше особено. Не си спомняше да го е виждал толкова нервен, откакто се включиха в Програмата. Момчето все още не разбираше много. Беше дочуло някои неща, бе получило опростени обяснения от симпатични мъже с пластмасови табелки на реверите, но просто приемаше, че това е строго секретна програма за укриване на много лоши деца от полицията. А сега, след дванадесет безкрайни месеца, започваше да си мисли, че истината най-после ще изплува на повърхността. Може би това щеше да е началото на края. Краят на заточението на Дарил Латъмор.

И всичко само заради няколко картички с бейзболисти.

Дарил никога не бе искал да навреди на никого. Но просто не можеше да се спре. Отиваше в някой магазин и изчакваше да стане три часът. По това време свършваха учебните занимания, магазинът се пълнеше с ученици и той заставаше пред щанда, и посочваше Мики Мантъл или Ханк Аарън^[1]. Когато продавачът му ги подаваше, Дарил започваше да ги разглежда, преструваше се, че се колебае, и щом мъжът се обърнеше към други хлапета, изваждаше от джоба си фалшивата картичка и правеше подмяната. Системата действаше безотказно. В продължение на три години открадна близо петдесет първокласни картички от различни магазини в района на Сисъро.

Ала сега го гризеше съвестта. Семейството му беше пожертвало щастието си — макар че отказваха да го признаят и да го обсъждат с него — за да го спасят от разгневените собственици на магазини и от лошите ченгета.

Трябваше да направи нещо.

— Веднага се връщам, Тими — каза той, разкопча колана си и отвори вратата.

Братчето му захленчи.

Дарил се измъкна от роувъра и се запъти към бара. Спря за миг пред дъбовата врата и си помисли, че ако влезе през предния вход, незабавно ще го изхвърлят като малолетен. Затова заобиколи отзад.

Пространството зад кръчмата бе осеяно с нападали сухи листа и гнили шишарки. Лъчите на утринното слънце се процеждаха през клоните на дърветата и осветяваха купчина дърва за горене до дъсчената задна стена и дълга редица метални контейнери за смет. Клокоченето на недалечния поток се сливаше с шумовете и гласовете, носещи се от задната врата. Дарил се опита да събере смелост, за да влезе.

— Разкарай тия боклуци! — излая мъжки глас от кухнята. Звучеше заповеднически и момчето реши, че принадлежи на собственика.

— Ами печките? — попита друг.

— Остави ги — отвърна гневният глас. — Днес си замъкни задника отпред.

Чу се шум от влачене на кашони и приближаващи се стъпки. Дарил отскочи от вратата и приклекна зад купчината дърва. Сърцето му бързо туптеше, пулсът му кънтеше в ушите му. Знаеше, че ако баща му го хване, ще загази, но имаше предчувствието, че ще се случи нещо ужасно, и искаше да е сигурен, че татко му не е в опасност. До него имаше пън, в който беше забита ръждясала брадва. И изведнъж сякаш се озова в приказка, като гората от комиксите на Бърни Райтсън, любимия му художник, навярно защото Райтсън придаваше на ежедневните неща ужасяващ вид. Обикновената ръждясала брадва, забита в пън, можеше да е окървавено оръжие на убийство…

— Тук отзад, Стафорд — отново се разнесе сърдитият глас.

На задната врата се появиха две фигури. Дарил се вцепени и устата му пресъхна.

— Сигурен ли сте, че тук няма да ни видят? — Пол Латъмор нервно се озърташе към гората.

Момчето никога не бе виждало баща си в такова състояние и това го уплаши.

— Нали ти казах? Господи, щом казвам нещо, значи е така — измърмори другият. Той беше много по-висок от баща му, по-възрастен, с мазен елек, каубойска шапка и обрулено лице като на мъжа от рекламата на „Марлборо“. Носеше зелен брезентов сак.

— Нямам много време — каза Латъмор. — В смесения магазин ме пратиха при вас.

— Точно така, Стафорд, аз съм човекът, който ти трябва. — Непознатият повдигна сака и го постави върху очукана тенекиена кофа за боклук. — Разбрах, че търсиш нещо за домашна защита, нещо по-тежко от онова, което имаш.

— Би могло да се каже, да.

— Да не си от полицията? От Бюрото по оръжията? Федерален?

Латъмор го изгледа за миг, после поклати глава.

— Не, нищо подобно.

Другият се усмихна.

— Просто формалност, приятел, не се безпокой. Разбрах, че си цивилен, още в момента, в който влезе. Освен това Джо Бейнс не би ми пратил ченге. — Докато говореше, той свали ципа на сака и извади грозно оръжие с дълга цев и приклад. — Ето какво ти трябва.

— За бога, какво… — Латъмор зяпна оръжието така, сякаш то можеше да го ухапе.

Притаен зад дървата, малкият Дарил усети, че ръцете му настръхват.

— Автомат „Стърлинг“ L-2 със заглушител. Хайде, вземи го. — Мъжът тикна автомата в ръцете на Латъмор. — Не се бой, няма да ти направи нищо. Освен ако не си от другия край на цевта.

Латъмор несръчно го взе.

— Доста е голям.

— Тежи около три кила и половина. Стреля с деветмилиметрови куршуми.

— Хммм…

— Казвам ти, ако онова момче в Ръби Ридж^[2] стреляше с такъв автомат, земята щеше да се избави от още поне двайсет феберейски педала. Гърми с петстотин и петдесет патрона в минута.

Латъмор му подаде оръжието обратно.

— Търся нещо по-леко.

Другият прибра автомата в сака, порови вътре, извади две пластмасови кутии, постави ги върху кофата и ги отвори внимателно — като бижутер, показващ най-ценната си стока.

— Първо, имаш мини узи със сгъваем метален приклад. Стреля със скорост деветстотин и петдесет изстрела в минута, най-доброто оръжие, което са създавали евреите. — Мъжът посочи другата кутия. — А тук имаш миниатюрен „Хеклер & Кох“ МР5 — малко по-бавен, но също толкова гаден. За нула време може да реши проблема с негрите в Денвър.

Латъмор гледаше оръжията и търкаше устните си с трепереща ръка. После извади узито и го насочи нагоре.

Дарил гледаше като хипнотизиран как баща му изпитва автоматите. Това бе лошо, много лошо. Цялата тази потайност, фалшивите имена и документи, шпионските игри, които трябваше да играят двамата с Тими — това не беше всичко. Семейството им се намираше в истинска опасност и той носеше цялата вина. Но онова, което го ужасяваше най-много, бе поведението на баща му, изцъклените му очи, треперещата ръка, с която стискаше оръжието.

Стискаше го толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.