Джей Бонансинга
Хрътка (24)

23.
Добрите момичета не избухват

Шофираше хиропрактикът. В момента минаваха по моста над река Плат.

Дигър Мусолино беше отзад при Дебелия. Вече започваше да се ядосва — ни вест, ни кост от хората им в района — а когато се ядосаше, не го свърташе на едно място. В момента нервно ровеше в натрупаните една върху друга кутии, захапал цигара.

В първите две кутии имаше чисто нови полуавтоматични пистолети „Кимбър“ с лазерни мерници. В третата откри 40-калиброви патрони с кухи върхове. Нямаше намерение да ги използва, но кой знае защо, започваше да му се струва, че е възможно да срещнат повече съпротива от оня Патрик, отколкото очакваше отначало.

— Мамка му, за какво ти е всичко това? — Рондо Хатън седеше на резервната гума и поглъщаше пакет с малки захаросани понички.

— След онова, което направи гаджето на ясновидката в къщата й, няма да поемам повече рискове — отвърна Дигър и погледна към предната част на буса.

Лу Сейнт Луис спокойно седеше зад волана. Приличаше на добродушен дребен шофьор на автобус на неделно училище от провинциален район. Кой би могъл да се досети на какво са способни тези негови изящни ръце?

Бусът пътуваше по I-80 към Омаха, навярно на тридесетина километра от града, и теренът започваше да се променя. Полетата се заместваха от предградия, промишлени паркове и електростанции. Хиропрактикът караше с около сто и десет километра в час. Слънчевите лъчи блестяха през предния прозорец и осветяваха прашинките и цигарения дим в купето. Вътре започваше да мирише на пушена сьомга и пот.

Дигър нямаше търпение да свърши с тази проклета работа.

— Защо хората ти още не се обаждат? — внезапно попита той Дебелия. — Какво правят, мамка му?

Рондо Хатън сви рамене и облиза пръстите си.

— Ония двамата може да са се качили на самолет. Нямам представа.

— Пратихме хора на всички летища чак до Тихия океан! — Дигър гневно хвърли цигарата си на пода и я стъпка.

— Ще ги открием — каза детективът.

Другият мъж се върна към оръжията си и извади най-долната кутия. Вътре имаше пушка „Браунинг“ с черен лъскав приклад, подходяща за лов на хищници. Той отвори капачето в единия край на кутията и провери двете 22-калиброви титаниеви упойващи стрелички.

От дъното на буса запращя скенерът на полицейските честоти. Говореха нещо за катастрофа с три автомобила на магистрала 29.

— И за какво ни е целият този боклук? — попита Дигър и посочи електронното оборудване на Дебелия, поставено в щайга от праскови. Купчина черни части. Най-отгоре бе скенерът, свързан с литиева батерия.

Рондо задъвка нова поничка.

— Тоя скенер е направо безценен — отвърна той и облиза захарта от устните си. — Позволява ни да чуваме какво става на стотици километри оттук.

— Голяма работа.

— Просто казвам, че може да ни отведе при обекта — изсумтя детективът.

Дигър вече не го слушаше.

А трябваше. Трябваше да му обръща повече внимание.

Дебелия имаше право за скенера.

— Това е лудост, Джуни.

— Знам, повярвай ми, знам.

— Никога няма да го направя.

— Не ни остава друг избор, малката. Това е най-добрият начин да стигнеш до Колорадо.

— Няма да се получи.

— Да имаш по-добра идея?

Шарлот се замисли.

Тя седеше на предната дясна седалка на шевролета и държеше в скута си ножица. Внезапно й стана горещо и стомахът й се сви. Искаше й се да закрещи, но знаеше, че трябва да се овладее. „Добрите момичета не избухват, добрите момичета сдържат гнева си, добрите момичета са кротки.“ Кой я беше научил на това? Майка й? Баща й? Хлапетата от квартала?

Шарлот погледна ножицата, която мътно блестеше на слънцето. Джуниър я бе намерил в кутия с рибарски принадлежности в багажника. Какъв късмет, че пътуваха с шевролета! Очевидно преди време Джуниър беше ходил за риба и после просто бе забравил за кутията. Той твърдеше, че такава била Божията воля, ала Шарлот смяташе, че по-скоро е акт на отчаяние. Нямаше начин да си отреже косата с това нещо.

Тя облиза устни, преглътна киселата си слюнка и се приготви за връхлитащата буря.

Пътуваха по магистрала 34 в покрайнините на Омаха и голият терен започваше да прилича на нагънато одеяло. На хоризонта като огромни тъмни острови се издигаха високи скали. Това бяха свещените хълмове, на които се бяха събирали всички племена от прерията. Това бяха монолитите, посрещнали Франсиско Васкес през петнадесети век, и при всякакви други обстоятелства Шарлот щеше да се възхити на гледката. Но днес те излъчваха опасност, шепнеха предупреждения в далечната омара: не се приближавай, прекалено много непознати, прекалено много тъмни улички, претъпкани сгради, любопитни погледи…

Тя отряза бинта на ръката си, свали превръзката и сви пръсти. Чувстваше ги още по-вцепенени — сякаш ги бе потопила в лепило. Но болката и паренето бяха отслабнали. И пръстите й не бяха толкова подути.

— Добре ли си? — нервно попита Джуниър.

Шарлот виждаше, че е не по-малко напрегнат от нея.

— Съжалявам, но няма да го направя, Джуни. Няма.

— Налага се.

Шарлот ядосано се обърна към него.

— Така ли ще я караме? Цар Джуни нарежда на жена си какво да прави, а?

Той я стрелна с поглед.

— Да, точно така.

Тя разтърка очи.

— Защо мъжете са такива задници?

Джуниър се подсмихна.

— Това ми харесва.

— Можеш да се майтапиш колкото си щеш, Джуни, но наистина е така! Всички мъже обичат да си играят с пушки, да си играят с живота на хората! — Гневът се надигна в гърдите й и тя едва успя да го овладее. — Няма значение, че първо дойде оная жена. Мъже са започнали всичко това, мъже, с техните мръсни игрички… и с техните скапани… по дяволите! — Шарлот хвърли ножицата на пода в краката на Джуниър. — Няма да си отрежа косата заради ония копелета!

Шарлот затвори очи и се опита да се овладее.

— Трябва да го направиш, миличка — съвсем тихо каза Джуниър. — Това е единственият начин да успееш.

Тя погледна момчешкото му лице, очите му, заобиколени от фини бръчици. От последните му думи я побиха тръпки. После й хрумна точно защо не иска да се съгласи с тази безумна идея. Заради Джуниър, заради чувствата, които бе изпитала при докосването си до него. И най-вече заради любовта му. Той беше отприщил в нея нещо повече от страст — бе отключил скрита част от душата й. Ала наред с любовта оттам бяха бликнали отдавна потисканите емоции, отдавна сдържаната мъка, изгарящата ярост.

Шарлот въздъхна.

— Добре, дай ми тая проклета ножица.