Джей Бонансинга
Хрътка (33)

32.
Здрач

— Не отиваш на почивка, а?

— Толкова ли е очевидно?

Чернокожата жена посочи раницата в краката на Шарлот.

— Не си се облякла като за почивка и постоянно поглеждаш към това нещо, като че ли всеки момент ще му пораснат крака и ще избяга. Да не споменавам, че откакто седна тук, не си престанала да кършиш ръце и да мислиш за други неща.

Внезапно очите на Шарлот пламнаха. Почувства се така, сякаш гърдите й ще се пръснат.

В здрача навън вече се виждаха предградията на Киърни. Поредната водонапорна кула с нарисувано на стената весело лице, поредният къмпинг, поредното пусто гимназиално игрище. Нощта се спускаше като погребален саван, захлаждаше се, сенките се удължаваха. Чак до хоризонта се простираха промишлени сгради и асфалтови пътища. Сиукските воини, покритите конски фургони и „Пони Експрес“ бяха изчезнали заедно с кринолина. И все пак Шарлот се чувстваше така, сякаш е в машина на времето и задушният въздух и монотонното гърлено бръмчене на автобуса я връщаха в по-примитивна епоха, епоха на свободни небеса, огромни пространства и битки на живот и смърт сред житните ниви. Може би тъкмо затова получаваше тези сигнали от монетата, телеграми от ума на Латъмор, пристъпи на параноични проблясъци. И колкото по̀ на запад отиваше, толкова по-силни ставаха емоциите, толкова повече се опъваха нервите й. Тялото й вибрираше от сдържана енергия, странният рак в нея пареше повече от всякога. Ужасно й се искаше Джуниър да е тук. Имаше нужда от приятел, от помощ, от истинско чудо.

Може би тъкмо затова отиде в предната част на автобуса и седна до майката на момиченцето.

— В беда съм… искам да кажа… направих нещо ужасно.

— Успокой се, мила, всичко е наред.

— Отивам някъде, опитвам се да уредя един въпрос.

— Чудесно.

— Може би дори да спася човешки живот, но всичко е… всичко е пълна каша.

— Звучи сложно.

— Нямаш си и представа.

— Опитай да ми обясниш.

Шарлот мъчително преглътна.

— Няколко души са в смъртна опасност заради мен, даже мъжът, когото обичам, неговият живот също е в опасност заради мен, заради моята… глупост!

— Спокойно, мила — каза негърката. — Едно нещо съм научила през живота си: никой не е толкова глупав, колкото си мисли… нито толкова умен.

Едрата чернокожа жена се закиска и цялото й тяло започна да се тресе. Страхотна гледка. Натъпкана в кафявата си униформа, чиито копчета почти щяха да се скъсат от огромните й гърди, Мейвис Уотърс имаше невероятно майчински вид. Стиснало колана на кобура й, момиченцето спеше сгушено в скута й. Мейвис изглеждаше така, сякаш ако се сблъска с престъпник, ще се колебае дали да го застреля, дали да го напляска по дупето за това, че е бил лошо момче, или просто да му обещае вкусна домашна храна, ако се поправи.

Шарлот погледна бинтованата си ръка. Колко време бе минало, откакто я бе пъхнала в пламъците на бойлера? Малко повече от двадесет и четири часа? Струваха й се години. Пръстите й все още пареха. Тя стисна сребърния долар.

По време на разговора с Мейвис Шарлот галеше монетата и попиваше последната екстрасензорна искрица. Но през последния час сигналите все повече отслабваха. С Латъмор ставаше нещо, усещаше го по вибриращите ръбове на долара. Започваше да изпада в паника. Щом Латъмор се страхуваше и се беше въоръжил до зъби, навярно вече знаеше, че мафиотите са по петите му. Може вече да бе избягал. Може би Шарлот неволно му беше пратила предупреждение. Никога не бе опитвала да излъчва мисли към друг човек. Само приемаше, поглъщаше, душеше като хрътка. Ала имаше вероятност да е пращала емоции към умовете на клиентите си, без да го съзнава.

А може Латъмор просто да беше нервен по природа.

Тя затвори очи.

— Съжалявам… просто… не мога да повярвам, че е истина.

Мейвис сигурно бе усетила болката и объркването й, защото се наведе към нея и я прегърна.

— Просто си поплачи, миличка — тихо каза тя и я притисна към себе си.

И Шарлот се разплака.

Не беше точно вой на оплаквачка, дори не се чу над бръмченето на автобуса. Тя простена и възелът в гърдите й се развърза, раменете й се разлюляха, тялото й се разтърси, сълзите потекоха по лицето й и закапаха по тапицерията на седалката. Усети погледите на неколцина от пътниците в тила си, ала нямаше какво да направи. Трепереше като уплашено врабче. Мейвис я потупваше по гърба и я галеше по раменете и главата.

Монетата се изплъзна от пръстите й, претърколи се по скута й и издрънча на пода. Чернокожата жена инстинктивно се пресегна да я вдигне.

— Всичко е наред, аз ще я взема — каза Шарлот и се наведе.

Двете жени едновременно докоснаха сребърния долар.

От метала прескочи искра.

— Какво стана? — Мейвис рязко се отдръпна, сякаш монетата я беше ухапала. Тя се облегна назад и заразтрива пухкавата си длан, премигна и преглътна.

Сърцето й отново се разтуптя. Лекарят я бе предупредил за сърдечното й заболяване и й беше забранил да яде пай с батати, пържоли и сандвичи с пикантно сирене, но Мейвис предпочиташе да умре млада и с широка усмивка на лице, отколкото да се тревожи за холестерол, удари и инфаркти. Ала в момента, в който докосна монетата, тя усети нещо повече от обикновено прескачане на сърцето. По-скоро приличаше на електрически удар, може би дори на нещо свръхестествено, преминало през ума й за няколко секунди, глас, отекнал в ушите й, сякаш по високоговорител: „Всичко е заради мен!“. И после: „Убит в Гранд Лейк!“. Следваше нещо като „Латъмор и цялото му семейство!“ — и накрая само неразбираеми думи.

— Моля? — Шарлот избърса очи и прибра монетата в джоба на блузата си. Изглеждаше изцедена като пране, минало през центрофуга и простряно да съхне.

— Току-що каза нещо — рече Мейвис.

— Кога?

— Току-що.

Бялата жена смаяно я погледна.

— Не разбирам…

— Чух те — настоя Мейвис. — Нещо за Гранд Лейк. И за някой си Латъмор.

Последва мълчание.

Шарлот просто я гледаше и Мейвис изпита съчувствие към тази нещастна жена. Със зачервените си очи, с късо подстриганата си коса и трепереща брадичка, тя приличаше на изгубено момиченце. Който и да беше този Латъмор, явно от самото му име я побиваха тръпки. Искаше й се да я прегърне, да й каже, че всичко е наред, да я успокои, но измъченото лице на Шарлот показваше, че не може да бъде утешена.

— Нищо не съм казвала — накрая промълви тя.

— Е, сигурно ми се е причуло — сви рамене Мейвис.

— Кълна се, че не съм казвала нищо.

Мейвис кимна.

— Извинявай, миличка, не исках да…

— Трябва да вървя — внезапно я прекъсна Шарлот и вдигна раницата си от пода.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Много мило от твоя страна, че поговори с мен — каза Шарлот, изправи се, олюля се и притисна раницата към себе си така, като че ли от нея зависеше животът й. Очите й панически пламтяха. Тя неуверено закрачи по пътеката с малко треперливите движения на човек, чиито мисли са в хаос. На няколко пъти се блъсна в седалките, извини се на хората и се върна на мястото си.

Мейвис я проследи с поглед, после усети, че някой я дърпа за ревера.

— Мамо? — Малката Шонти се бе събудила и я наблюдаваше.

— Всичко е наред, миличко — прошепна Мейвис. — Заспивай.

— Защо е тъжна тази лелка?

— Моля?

— Защо е тъжна?

Мейвис се замисли. Спомни си електрическите искри, прескочили от сребърния долар, гласа, изкънтял в главата й като от другия край на пропаст. Веднъж беше чула гласа на Исус, докато пееше химни в черквата — поне й се бе сторило, че го чува — но никога не беше преживявала такова нещо. Ставаше дума за убийство, за човек на име Латъмор и за Гранд Лейк, каквото и да бе това. Мейвис погали детето по гърба.

— Тя е в беда, миличка. Заспивай.