Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodhound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Джей Бонансинга. Хрътка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-109-0

История

  1. — Добавяне

21.
Огнени кълба

Започва във въздуха като тихо бръмчене. Като огромна оса. После се усилва. И продължава да се усилва. Скоро се разтърсва цялото оризище, цялата проклета долина на река Ла То. Джуниър поглежда към небето и вижда източника на звука: два огромни F-100, спускащи се за атака.

Той се опитва да избяга с пълзене, но въздухът около него внезапно избухва.

Самолетите изревават над него, небето се разцепва, грохотът пръсва черепа му. Джуниър заляга в калта. Двата F-100 се разделят над джунглата. Пипала от бяла пара се вият надолу към дърветата на триста метра от него, после напалмът изригва в огнена стена.

Нощта се превръща в ден.

Джуниър скрива с длан лицето си от топлината. В сенките на пет метра от него е другият снайперист Спайдър Баумгартън. Горещината е толкова силна, че сякаш опърля веждите на Джуниър. Той усеща миризмата на горящи растения. Като от готварска печка. Като загаряща мазнина. Не може да си поеме дъх.

Но става нещо още по-ужасно, нещо невъобразимо по-ужасно.

На триста метра от себе си зърва движение.

Джуниър се взира през мъглата, но без успех. Доближава око до оптичния мерник. И вижда най-удивителната гледка през живота си: от едно от дърветата се изсипват огнени кълба. От тях се носи оглушителен писък.

Джуниър мъчително преглъща.

Огнените кълба не са огнени кълба.

Огнените кълба са деца.

Огнените кълба са горящи деца.

— Убий ги! Сложи край на мъките им! — забива се в тъпанчетата му обезумелият глас на Спайдър.

Джуниър отново доближава око до мерника и започва да стреля, да стреля, да стреля…

… докато патроните му не свършват, гърлото му не пресипва от викане и очите му не залютяват от дим и сълзи.

И продължава да стреля дълго след като разумът му се е скъсал като опънат ластик, за да не чува ужасните писъци.

Но те не спират.

Никога.

Дори в сънищата му.

 

 

Джуниър потръпна и промълви:

— Стига вече, стига си мислил за това.

Отърси се от спомените и избърса уста с опакото на ръката си, загледан в прашната телефонна кабина. Докато чакаше Шарлот да свърши разговорите си, Джуниър се опитваше да се съсредоточи. Брулеше го горещ южен вятър и му навяваше спомени за Виетнам. На стотина метра от него се издигаше бетонен надлез, по който от време на време профучаваха коли. На тази самотна пресечка се чувстваше прекалено на открито, задействаше се някогашният му снайперистки инстинкт и му се искаше да се махне колкото се може по-скоро. Но Шарлот бе категорична, че трябва да спрат.

Виждаше пищното й тяло в стъклената кабина. Все още облечена в мръсния си сукман, Шарлот стоеше прегърбена над телефона. Беше вътре вече над десет минути, набираше номера като побъркана и измъченото й изражение показваше, че не е постигнала нищо. Ала преди няколко километра, докато стискаше онази монета и се мяташе на седалката в ясновидски пристъп, бе видяла нещо. Гледката уплаши Джуниър. Шарлот бе влязла в главата на Латъмор и беше научила имена, места и адреси. Но сега й бе трудно да установи точното му местонахождение.

Джуниър извърна очи и огледа напукания бетонен паркинг.

Намираха се в края на изоставена бензиностанция. Колонките бяха демонтирани, надписът беше целият надупчен. Типична крайпътна развалина като безброй други в този селскостопански район. В пукнатините на бетона растяха бурени, вятърът свиреше в пустата сграда.

Вратата на телефонната кабина се отвори и стресна Джуниър.

— За малко, Джуни, но пак не успях да открия нищо — с прегракнал от напрежение глас каза Шарлот.

Той се обърна към нея. Тя стоеше под слънчевите лъчи и с присвити очи се взираше на запад.

— Как се казваше оная кръчма? — попита Джуниър.

— „Пакардс“.

— „Пакардс“, да. Опита ли в Аспън?

— Да, също в Естийз Парк, Боулдър… Опитах в Денвър, Форт Колинс… Джуни, опитах във всички градове в Скалистите планини. В телефонните указатели има десетки хора на име Стафорд.

— Но никой не живее близо до бар на име „Пакардс“, така ли?

— Не. — Шарлот продължаваше да гледа към хоризонта и Джуниър виждаше, че тя кипи от нервна енергия.

Вятърът рошеше косата й, зъбите й бяха стиснати. Беше чула имената по време на последното си видение. Очевидно сега Латъмор се наричаше „Стафорд“. Но вълшебната думичка бе „Пакардс“.

Отчаяно му се искаше да я окуражи. Съзнаваше, че единствената му грижа е да закриля Шарлот и че не му пука за живота на поредния нещастен счетоводител, издрънкал на ченгетата някой мафиотски бос. За съжаление сега и двамата бяха безвъзвратно свързани с тази история. Джуниър беше убил мафиот, Шарлот бе откраднала тяхната вълшебна монета, а мафията не се отнасяше мило с хора, извършили такива неща. Раната под бинта на корема му внезапно започна да пари. Превръзката навярно трябваше да се смени.

— Може да не си разбрала вярно името — без да обръща внимание на болката, каза той.

— Не, Джуни… по дяволите, не! Усетих го съвсем ясно — „Пакардс“ е.

Джуниър се замисли за миг.

— Какво каза за Скалистите планини?

— Надписът гласеше „Най-добрата скара в Скалистите планини“.

Той сбърчи лице от паренето в корема си.

— А обади ли се в парка?

— В кой парк?

— Щатският парк „Скалисти планини“.

Шарлот загриза нокътя на показалеца си.

— Май че е национален парк.

— Защо не поискаш номера от денвърското бюро справки?

Тя се върна в кабината и остави вратата отворена, за да може Джуниър да чува. Той се облегна на прага. Чувстваше се така, сякаш е изял цяла чиния с огнено люти мексикански чушлета, които прогаряха дупка в корема му…

— Паркът ли е? — нервно попита Шарлот. — Да, опитвам се да открия един бар във вашия район, казва се „Пакардс“… — Тя произнесе името по букви, после изчака главният надзирател да попита колегите си дали някой знае за такова заведение. — Да, слушам ви — след няколко безкрайни минути каза Шарлот.

Очите й внезапно се разшириха и тя щракна с пръсти към Джуниър.

— Един момент, моля, да взема нещо за писане.

Джуниър извади от джоба на ризата си химикалка и стара квитанция и й ги подаде.

— Добре, казвайте. Ясно, записах — магистрала четирийсет от юг, трийсет и четири от север — разбрах, благодаря ви, много ви благодаря.

Тя затвори, после набра друг номер. Свърза се с бюро справки, попита дали в указателя на Гранд Лейк има човек на име Стафорд, изслуша отговора и затвори.

Когато излезе от кабината, очите й блуждаеха надалеч.

— Е? — попита Джуниър.

— Точно на юг от националния парк имало градче на име Гранд Лейк — тихо отвърна тя и развълнувано го погледна. — Там се намирала онази кръчма, „Пакардс“. В указателя няма Стафорд, но имам силно предчувствие, че е там. — Шарлот погледна към колата. — Хайде, Джуни.

Джуниър остана за миг до кабината… после тръгна след нея.

Нямаше намерение да оспорва нейните предчувствия.