Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodhound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Джей Бонансинга. Хрътка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-109-0

История

  1. — Добавяне

4.
Жената, умирала седемнадесет пъти

Жегата взимаше своето от града. Небостъргачите в центъра се печаха под сребристото слънце, тротоарите сякаш бяха нажежени до бяло и гневно блестяха в очите на забързаните минувачи. Шумът беше по-силен от обикновено, бученето на пневматични чукове и свистенето на автомобилни гуми опъваха нервите до крайност. И дори Мичиганското езеро като че ли се бе изпарило, оставяйки след себе си сива сол чак до Бентънското пристанище.

По страничните улички на север съскаха хидравлични кранове и пръскаха пенливи струи за радост на децата. Старци седяха по верандите и унило бършеха вратовете си с носни кърпички. Денят беше отвратителен, както и да го погледнеш, но положението още повече се влошаваше, ако човек имаше работа с ченгетата.

Шарлот започваше да го осъзнава, докато се потеше във форда си и се мъчеше да реши дали да влезе в полицията. Бе паркирала пред Тринадесети участък, ниска сграда, заобиколена от кленове и растения в бетонни саксии. Двукрилата стъклена врата постоянно се отваряше и затваряше, като изплюваше и поглъщаше униформени полицаи и нервни, намусени цивилни.

Причините за колебанието й бяха различни. От една страна, знаеше, че незабавно трябва да съобщи за срещата с Натали Фортунато. Като се имаха предвид старите й връзки с управлението, със сигурност щяха да й обърнат внимание. Но от друга страна, страхуваше се, че може да попадне на корумпирано ченге. През годините бе чувала слухове, че семейство Фабионе — и другите мафиотски фамилии като тях — плаща на доста чикагски полицаи. А и много ченгета не обичаха ясновидците. Всъщност някои направо мразеха хората като Шарлот. Успехите им нямаха значение. Агентите от ФБР бяха още по-лоши. Те смятаха екстрасенсите за останки от Средновековието, суеверни измамници, анатема за разполагащия със съвременни технически средства следовател.

Тъкмо затова се пържеше във фурната на автомобила си, парализирана от нерешителност.

Погледна се в огледалото и видя, че спиралата й тече. Над горната й устна блестяха капки пот. Беше облечена в сивкавосин сукман, лека тениска и еспадрили. Не носеше и сутиен… макар че не бе сигурна защо. Казваше си, че е заради жегата. Но жените с толкова голям бюст рядко си позволяваха такива волности. Дали подсъзнателно не искаше да привлече вниманието на ченгетата с деколтето си? Или се дължеше на по-дълбок вътрешен стремеж да остане свързана със собствената си земна женственост пред лицето на опасната игра, която играеше?

Шарлот не бе молила за тази ужасна дарба. Някога мечтаеше да стане медицинска сестра. Или учителка. Или психоложка. А може би дори лекарка.

Родена и израснала в селскостопански район, тя беше типично провинциално момиче. Есен събираше царевица и даваше дежурства в местния старчески дом. През пролетта помагаше на баща си във фермата. През лятото работеше като спасителка на недалечния басейн. Нямаше братя и сестри, но не й липсваха приятели. Обичаха я заради широкото й сърце. Тя имаше дарба да общува с хора. Може би прекалено голяма дарба.

Ясновидските й способности се проявиха през моминството й. За пръв път ги усети, когато се ръкуваше с една от любимите си учителки, госпожа Кулидж. През порите на жената струяха черни течения от самоубийствена депресия. Седмица по-късно я откриха мъртва в апартамента й. Оказа се, че е изпила цяло шишенце сънотворни. Шарлот бе смазана от скръб, гневна и най-вече уплашена. Започна да получава сигнали от непознати по магазини и ресторанти. Докосваше се до някого и я изпълваше порой от усещания — като късовълново радио, настроено на далечни станции. Програмата обикновено беше претенциозна, мръсна, грозна или просто смущаваща.

Всъщност Шарлот никога не бе искала да знае какво се крие в главите на другите хора.

Дарбата започна да я разяжда отвътре. Избягваше приятелите и роднините си, защото се боеше да научи какво изпитва към детегледачката чичо Хари или какво си мисли Били Марстън в часа по алгебра, докато зяпа гърдите й. Поглъщаше огромни количества храна, за да преодолее стреса. Напълня, изгуби приятелите си и се затвори в себе си. Когато се записа в малкия колеж край Чикаго, вече знаеше, че никога няма да води нормален живот.

Година по-късно се зае с първото си издирване на изчезнал човек. До този момент потискаше способностите си, криеше ги дълбоко в себе си. Опитваше се да живее като всички останали, маневрираше в пространството между ясновидските проявления. После помогна на един съсед да открие изчезналото си куче, мълвата плъзна и бентът преля. Тогава за пръв път осъзна, че дарбата й всъщност може да е от полза за другите.

Първия случай й възложи един шериф от южната част на щата. Бе по средата на зимата. Местно семейство катастрофирало и бебето им изхвърчало от колата, плъзнало се по снежна урва и изчезнало в пропастта. Шарлот допря длани до бебешката седалка и намери детето на петдесетина метра от мястото на катастрофата — замръзнала порцеланова кукла, заклещена в клоните на едно дърво. Получи благодарствено писмо от губернатора и билет за вкъщи, след което месец и половина всяка нощ се будеше от кошмари. Оттогава винаги ставаше така: продължаваше да усеща болката на жертвите и техните семейства. Една година по-късно откри болен от алцхаймер старец, удавил се в басейн на водопречиствателна станция. После тийнейджърка, изнасилена, пребита и захвърлена в крайпътна канавка. И така нататък. Специалистите го наричаха „ретропознание“, но тя знаеше истинското му име: умиране… без край.

И сега се чудеше дали номер осемнадесети ще е последната смърт.

Нейната.

— Хей! Малката! — сепна я висок глас. — Ако ще сереш, давай, или ставай от цукалото!

Шарлот се обърна и видя зад себе си спряло такси. Протегна ръка през прозореца и му махна да продължи. После уморено поклати глава.

Поредният типичен мъжкар.

Шарлот взе чантата си, отвори вратата и излезе навън. Заглади гънките на сукмана си, облиза показалец и избърса стеклата се спирала от ъгълчето на окото си, дълбоко си пое дъх и закрачи по тесния тротоар към входа. Когато наближи вратата, отвътре излязоха две мускулести цивилни ченгета.

— Кълна ти се, Леви — казваше по-възрастният полицай, мъж с оплешивяващо теме и голямо шкембе, подаващо се от спортното му сако. — Оня тип се беше забил между мотрисата на метрото и стената.

— Отпиши го — измърмори по-младият, като чистеше зъбите си с клечка.

— Защо бе?

Ченгето хвърли клечката на земята, забеляза бюста на Шарлот и тихо отвърна:

— В момента, в който измъкнеш това нещастно копеле, всичките му вътрешности ще станат на каша.

По-възрастният обаче не го слушаше. Той също бе видял щедрите форми на ясновидката и полагаше всички усилия да завърти очи на сто и осемдесет градуса. Двамата забавиха крачка и Шарлот чу жуженето на тестостерон в средния им мозък като полудял пчелен кошер. Въпреки жегата кожата на ръцете й настръхна и й се пригади.

Тя се обърна към входа и натисна студената брава.

Рязко си пое дъх…

(… плик, натъпкан с дребни банкноти, подкуп, пъхнат под попивателна хартия…)

… олюля се за миг и се облегна на вратата. Мислите й блуждаеха. Какво ставаше? Може би си въобразяваше тези параноични видения? Или бяха част от истината… като камъче в обувката? Подкуп, продажни ченгета, детективи, купени от Джон Фабионе. Шарлот разтърси глава, за да се избави от пчелите в мозъка си, потисна паниката и се опита да се овладее. „Успокой се, момиче — каза си тя. — Просто влез в проклетия участък и свършвай с всичко това.“ Но не можеше да помръдне крака.

— Извинете, госпожице…

Шарлот се сепна.

— Прощавайте — промълви тя и отстъпи.

— Извинете — каза дребен възрастен мъж, който излизаше от полицията.

Шарлот за миг остана на място. По гърба й се плъзна капка пот. Стомахът й се сви, когато осъзна, че няма да влезе. Щеше да реши случая сама.

Но как?

Как?

Погледна на север към върхарите на старите олюляващи се брястове, които се издигаха там още отпреди Чикагския пожар[1]. Зад тях бяха Ригли Фийлд, университетът „Лойола“, бахайският храм и десетките следвоенни бунгала.

И Джуниър.

Разбира се, и Джуниър.

Запъти се към колата си. Защо веднага не се бе сетила за него?

Бележки

[1] Пожар, унищожил голяма част от града през 1871 г. — Б.пр.