Джей Бонансинга
Хрътка (10)

9.
Вкусът на монетите

Докато се промъкваха по задната веранда, Джуниър Патрик започваше да си мисли, че навярно е допуснал грешка. От всичкия този гниещ боклук се носеше невероятно зловоние, а и дъските ужасно скърцаха под краката им. Отгоре на всичко в устата му отново се появи онзи вкус на стари медни монети като някога във Виетнам. Може би някаква нервна химична реакция или неврохимичен сигнал, че ще се случи нещо неприятно. Не беше сигурен. Но усещаше в тила си погледите на всички съседи — вродената параноя на бивш снайперист — и чуваше хрущене на чакъл от уличката.

Шарлот отвори мрежата и започна да търси ключа.

— Побързай! — настойчиво прошепна Джуниър. Отчаяно му се искаше да се скрие вътре.

Тя отключи вратата и двамата се вмъкнаха в тъмната къща.

Ключалката зад тях изщрака.

Докато стоеше неподвижно в мрака и се вслушваше в далечното тиктакане на часовник, Джуниър изпита усещането, че някой ги дебне в сенките. А може вече да ги държеше на мушка. Кожата му настръхна и той си помисли дали да не извади револвера от кобура, но се отказа. Само щеше да уплаши Шарлот, а това още повече щеше да влоши положението.

Джуниър се огледа. Миризмите на лук, индийско орехче и почистващ препарат се смесиха в ума му и той си представи кухнята на майка си в студена зимна вечер, димящия пудинг, брат си Денис, който се упражняваше с хокеен стик. Няколко пъти беше идвал в дома на Шарлот и винаги го поразяваха образите, които той събуждаше у него, тайната любов…

— Не! Чакай! — Той се хвърли към Шарлот, която се канеше да включи лампата, и я хвана за китката. — Никакво осветление.

— Съжалявам, съжалявам — промълви тя. — Знаеш, че нямам опит с тези неща.

— Не се безпокой. Просто никой не бива да знае, че сме тук.

Шарлот кимна.

— Разбирам.

— Хайде да вземем монетата и да се махаме. И не забравяй — никакво осветление.

— Ясно, Джуни, никакво осветление.

— Къде е?

— Монетата ли? В трапезарията. Оставих я в кутията за бижута на масата.

— Добре, хайде да я вземем. — Той кимна към вратата.

Двамата тихо влязоха в съседната стая.

Трапезарията бе точно каквато си я спомняше Джуниър, уютна и топла, пълна с вехтории и книги. Но в мрака като че ли се криеше някаква опасност. През прозореца проникваше тънък лъч. Лавиците по задната стена изглеждаха странно зловещи, полилеят от ковано желязо приличаше на декор от филм на ужасите — нещо като плетеница от паяжини и черни свещи. Шарлот се запъти към голямата дъбова маса.

— Побързай, миличка — прошепна той. — Просто вземи монетата.

Докато тя ровеше в малката дървена кутия, Джуниър се обърна и се приближи до единия прозорец. Дървените капаци бяха притворени и той надзърна към Уейтли стрийт.

Видя виненочервен лексус, паркиран на половин пряка от къщата. Вътре имаше две тъмни фигури.

— Ясно… — тихо каза Джуниър.

Двамата в автомобила гледаха към прозореца на Шарлот. Внезапно кожата му стана лепкава от пот. Побиха го тръпки.

В устата си усети вкус на стари монети.

— Взех я, Джуниър. — Шарлот стоеше зад него и държеше долара с палеца и показалеца си. Среброто мътно отразяваше уличната светлина. Тя се намръщи. — Нещо не е наред ли?

— Не мърдай! — изсъска Джуниър.

— Какво има?

— Просто почакай малко, малката. Навън е спряла една кола, която не ми харесва.

— Кола ли? Каква кола? Какво искаш да кажеш, Джуни?

— Недей да мърдаш. Ако не ни видят, всичко ще бъде наред.

Джуниър бавно бръкна под якето си и извади револвера от кобура. За съжаление Шарлот го забеляза и леко се задъха. Въздухът в стаята като че ли за миг се сгъсти и помежду им прескочи някаква искра.

— Не мърдай, малката — колкото можеше по-спокойно прошепна той.

Проблемът бе, че Шарлот стоеше точно пред прозорците.

— Какво става, Джуни? Плашиш ме. — Тя продължаваше да държи проклетата монета във въздуха като манекен на тъмна витрина.

Джуниър понечи да каже нещо, после чу звука. Някакво тиктакане, като на часовника в трапезарията. Но сега го чуваше също толкова ясно, колкото туптенето на сърцето си. Ритмично металическо подрънкване на всеки няколко секунди.

— Какво е това? — попита той.

— Кое? — Шарлот все така стоеше неподвижно пред прозореца.

— Този шум.

— Не…

Тя внезапно замълча и погледна към стената до телевизора.

Дигър Мусолино ненадейно изпита странно усещане.

Не можеше да откъсне очи от скапаното бунгало. Прозорците бяха все така тъмни и вътре изглеждаше мъртво като в гроб — хлапето сигурно вече си чоплеше носа в задния двор — но в тези капаци имаше нещо, което го смущаваше.

Леля му Хелън имаше такива капаци на Мълбери стрийт в Ню Йорк. Като малък бе играл там на криеница със сестра си Роуз, която рязко отваряше капаците и викаше като луда. Тази вечер, близо четиридесет години по-късно, Дигър почти очакваше капаците да се отворят и отвътре да се покаже сестра му.

Но в тях все пак имаше нещо и той не знаеше какво.

— Навярно просто съм прекалил с параноята си — каза мъжът до него.

Дигър вдигна глава и видя, че хиропрактикът гледа в огледалото.

— Да — измърмори той. — С всички ни е така.

После продължи да наблюдава капаците и да се взира в сенките зад тях. Започваше да си мисли, че си губят времето. Може би ясновидката вече пътуваше за Бермудските острови или беше съобщила на ченгетата. Или пък просто бе отишла на риба. И все пак в тези френски прозорци имаше нещо. Усещането продължаваше да го гризе.

Той се обърна към Лу Сейнт Луис.

— Лу, би ли ми подал кутията за оръжие от задната седалка?

За миг Шарлот остана вцепенена, все още стиснала монетата и зяпнала към малкото пластмасово устройство на стената до телевизора.

— Какво има, Шарлот? — изпаднал в паника, попита Джуниър, който стоеше пред ъгловия прозорец.

— Лампите… — промълви тя и кимна към стената.

— Какво „лампите“?

— Те са с… — опита се да му обясни Шарлот…

(… и мислено се приготви да го предупреди с колкото може по-малко думи за малкото пластмасово устройство, което бе купила преди няколко години, след като бяха влезли с взлом в гаража й, малкото пластмасово устройство, което й осигуряваше спокойствие винаги щом излизаше някъде и което се настройваше да включва и изключва осветлението, сякаш в къщата има някой, същото това малко пластмасово устройство, което често забравяше да изключи…)

… но нямаше време да довърши изречението с думата „таймер“…

… защото тиктакането внезапно престана…

… и се разнесе звук като от удар на кремък в огниво…

… и двете големи стоватови лампи като прожектори очертаха силуета на Шарлот на предните прозорци.