Джей Бонансинга
Хрътка (62)

61.
Последна сделка

В деня след ампутацията й позволиха да види Джуниър.

Тя прекара почти половин час пред огледалото, което й дадоха сестрите, за да се опита да си придаде приличен вид — доста трудна задача, като се имаха предвид ужасната й памучна нощница и изтърканият й хавлиен халат. Цялата беше бинтована — ребрата, ръцете и краката. Раната от куршума над хълбока се оказа повърхностна… ала студът бе превърнал крайниците й в потъмнели, гноясали лапи. Бяха й отрязали два пръста на лявата ръка, показалеца на дясната и четири на краката — три на десния и един на левия.

Поне тъпанчето й щеше да се възстанови.

Загледана в почернялото си от измръзването лице, Шарлот се чувстваше странно жизнерадостна. Лекарствата сякаш я бяха изключили от физическото й тяло. Преди операцията ФБР, Федералната маршалска служба, Окръжното шерифско управление и щатската полиция на Колорадо, Небраска и Айова я бяха подложили на кошмарен разпит. Тя им каза истината и те й повярваха. Почти всички бяха работили с ясновидци като нея и не се отнасяха към дарбата й скептично. Но за Шарлот това нямаше значение. Далеч повече я интересуваше медицинската процедура: щяха да режат части от тялото й — от ръцете й. Щяха да й отнемат дарбата.

Операцията беше сравнително лесна. В два следобед я откараха на количка в операционната, поставиха я под пълна упойка, зашиха огнестрелната рана на хълбока й и след това отрязаха измръзналите й пръсти, повечето само до първото кокалче. В три часа тя вече лежеше в интензивното отделение и усещаше пулсиране във върховете на несъществуващите си пръсти. Оттогава измерваше времето така — по постоянното пулсиране, неумолимия часовник в нея. Но преди да изхвърлят отрязаните части — които, кой знае защо, й напомняха за талисмани — Шарлот отправи една последна молба към хирурзите.

Да запазят десния й показалец.

Имаше планове за него.

Сега трябваше да се приготви за милия Джуни. Тя отново погледна отражението си и прерови съдържанието на кутията от обувки, която й бяха донесли сестрите. Първо си сложи фон дьо тен, после молив за очи. Придаде цвят на страните си с руж и поосвежи подпухналите си очи с очна линия. След това — туш, водоустойчив, в случай, че се разплаче, когато види Джуни. Накрая начерви устните си и ги очерта.

Излезе от стаята си като си помагаше с патериците и се затътри по коридора към интензивното отделение.

Джуниър беше в последната стая отляво и Шарлот спря отпред, за да се успокои. Сърцето й туптеше, пулсирането се бе превърнало в биене на барабан. Тя натисна бравата с бинтованата си ръка и влезе.

Първо я порази светлината. През щорите струяха слънчеви лъчи и се отразяваха от белите плочки и чаршафи. Леглото бе в средата на стаята и Джуниър лежеше на него като бяла мумия, леко извърнал глава настрани. Очите му бяха отворени. Единствено тихият звук на медицинските апарати и интравенозните системи нарушаваше тишината. Тишина, мъртва и студена като неподвижна черна вода в главата на Шарлот. Дали беше заради състоянието на Джуниър? Или защото наред с пръстите си бе изгубила и умението си?

Шарлот се приближи до леглото, придърпа близкия стол и седна.

— Как си, Джуни? — каза тя, протегна бинтованата си ръка над металния парапет и стисна дланта му. Не усети нищо друго, освен студена марля и слабо пулсиране. От очите й потекоха сълзи.

„Толкова за грима.“

По-рано същия ден лекарите я бяха осведомили за състоянието на Джуниър. Бил получил тежки травми в гръбначния стълб, ректума и пикочния мехур, но имало голяма вероятност да се възстанови — поне физически. Психическото му състояние било друг въпрос. От медицинска гледна точка, той бил в пълна кома и не знаели дали ще излезе от нея. Използвали система, наречена „скала на Глазгоу“, която включвала три фактора: движения на очите, словесна и мускулна реакция. За съжаление, Джуниър се намирал в такова вегетативно състояние, че не можели да дадат никаква прогноза.

Накрая Шарлот се овладя.

Джуниър вече беше част от живота й. Двамата бяха свързани по начин, който тя дори не разбираше. Бе дошъл при нея в най-мрачния момент от живота й и я беше спасил. Тя никога нямаше да забрави какво е направил за нея. Никога нямаше да го изостави, даже това да означаваше да се грижи за него през остатъка от живота си.

Шарлот се вгледа в отпуснатото му, безизразно лице. По брадичката му се точеше слюнка и тя я избърса с бинта си. После мъчително преглътна, спомнила си, че има една последна възможност да го събуди.

Но все още не бе готова за това.

Все още.

 

 

Два дни по-късно я изписаха.

Тя взе такси до най-близкия търговски център и си купи нова пола и лека блуза — в по-ниските райони беше горещо и Шарлот искаше да се чувства спокойно с бинтовете си. После с друго такси отиде във Федералния съд в центъра на Боулдър. С едната си ръка държеше патерицата, в другата носеше малко найлоново пликче. Вътре имаше едно-единствено нещо.

Към четири следобед слезе на подземния етаж — огромен лабиринт от коридори, офиси и няколко килии. В приемната усмихнато я посрещнаха шериф Джей Флин и двама старши агенти от местното бюро на ФБР. Заместник-шериф Клод Темпълтън също бе там и й направи билков чай, докато Шарлот приказваше с Флин и отговаряше на въпросите на агентите.

После й позволиха да направи онова, което й беше обещал шерифът.

Да остане за пет минути насаме с Натали Фортунато.

Злобната дребна блондинка вече трети ден „гостуваше“ в една от килиите на най-долния етаж. Денем я подлагаха на постоянни разпити, нощем я връщаха в женския затвор. Нейният адвокат засипваше съда с жалби за неоснователно задържане, но беше само въпрос на време щатската и федералната прокуратура да й предявят дълъг списък от обвинения. Този път имаха свидетел. И в момента този свидетел отиваше при нея.

— Какво искаш пък ти, за бога? — изсумтя от ъгъла на килията Натали и вдигна поглед от кръстословицата, която решаваше. Седеше на сгъваем стол до малка масичка. Беше с рокля с леопардов десен и очила. От устата й висеше цигара, по филтъра на която имаше следи от аленото й червило.

— Добър ден, Натали — каза Шарлот и пристъпи към желязната мрежа. На височината на кръста в нея имаше малко, метално чекмедже, предназначено за предаване на документи. Тя го погледна, после отново вдигна очи към затворничката. — Как се отнасят с теб?

— Не се оплаквам — отвърна Натали. Гласът й звучеше странно колебливо, като че ли не можеше да реши как да се справи с това положение.

— Имам нещо за теб.

— Какво?

— Подарък. — Шарлот бръкна в пликчето. — Надявам се, че ще се държиш твърдо.

Натали нервно погледна към коридора.

— Какво правиш, Викърс? Пазачите са на две крачки оттук.

— Няма от какво да се боиш, Натали. — Тя разви марления тампон, отвори чекмеджето и пусна вътре отрязания пръст, после натисна металната плоскост, така че чекмеджето се отвори от другата страна на мрежата.

Сепната от звука, Натали леко подскочи. После остави кръстословицата, свали си очилата и се изправи. На лицето й се изписаха страх, объркване — и може би малко любопитство.

Жената се приближи до чекмеджето, бръкна вътре и извади показалеца.

Шарлот стисна клепачи и отвори веригата.

Натали се вцепени като ударена от електрически ток с високо напрежение, конвулсивно затрепери и подбели очи. Не можеше да пусне почернелия показалец, защото екстрасензорната енергия, която се излъчваше от него, не й позволяваше да помръдне. Шарлот се съсредоточи върху призрачния си пръст и върху цялата болка, която бе преживяла, върху цялата ярост, върху всички опустошени тела в техните плитки гробове, върху цялата жестокост, сполетяла невинни хора в името на алчност, арогантност, страх и зло. Устата на Натали зейна, алените й устни се сгърчиха, сякаш беше получила епилептичен припадък, по брадичката й потече слюнка и тя мъчително застена.

После Шарлот се обърна и се отдалечи, оставила в килията цялата си болка и гняв.

Зад нея по пустите коридори отекна писък.

 

 

Тя стоеше до леглото му и се взираше в безизразното му восъчнобяло лице.

От случилото се в Гранд Лейк бе изтекла една седмица и Шарлот вече ходеше почти нормално със специална протезна лява обувка. Ръцете й също заздравяваха. Конците се бяха стопили и рано сутринта й бяха свалили бинтовете. Сега стоеше в стаята на Джуниър, облечена в новата си жълта рокля. Погледна дланите си. Струваха й се чужди, с бледорозова кожа като коремче на сьомга, сърбяха я и изглеждаха недовършени, дори абсурдни, като гребен със строшени зъби.

Но беше жива и оцелелите й пръсти й вършеха чудесна работа, слава богу.

Само да имаше смелост за последен опит да събуди Джуниър.

Шарлот седна до леглото, внезапно осъзнала, че не е докосвала Джуни, откакто се бяха разделили на онази самотна междущатска магистрала в Небраска. Ала сега перспективата да доближи осакатената си плът до него бе почти непоносима. Ами ако не успееше? Ами ако се провалеше?

Но трябваше да опита.

Тя протегна ръка и докосна дланта му.

Все едно се допираше до парче студено месо. Късовълновото радио в главата й пращеше с равномерен бял шум. Нищо не помръдваше — нито чувство, нито образ, нито звук. Тялото му беше като камък, лицето му — все така пепеляво и безизразно. Абсолютно мъртъв канал. Тази пустота проникна в Шарлот и по гърба я полазиха тръпки, искаше й се да се разплаче, искаше й се да се просне на пода и да завие за бедния, изгубен Джуни. Ала не заплака, поне засега.

Оставаше й още един фокус.

Тя стисна ръката му по-силно и липсващият й показалец я засърбя. Шарлот затвори очи и съсредоточи мислите си повече от всякога, насочи ги като лазерен лъч, напрегна всичките си мозъчни клетки и си припомни всички образи, звуци и миризми, които Джуниър беше влял в душата й като нектар. Уханието на печените наденички, момичетата с леки рокли, въртележките, миризмата на кравешки тор и наливна бира, вкусът на захарен памук, печени ябълки, лимонада…

… и от дланта на Джуниър прескочи искра.

Шарлот отвори очи.

— Джуни?

Главата му едва забележимо помръдна, може би със сантиметър наляво.

Тя стисна ръката му още по-силно и се съсредоточи върху усещанията като през лупа.

— Върни се при мен, мили.

Главата му отново помръдна.

— Джуни? Чуваш ли ме?

Клепачите му затрептяха, устните му леко се разтвориха, сякаш търсеше думи.

— Джуни… Боже мой, чуваш ли ме?

Той я погледна, намръщи се и помръдна устни.

Очите й се разшириха.

— Разбираш ли ме, мили?

Джуниър пак се опита да каже нещо, но мозъкът му все още не можеше да прати думи в устата му. Тялото му слабо трепереше под завивките. Накрая й се усмихна.

— Радвам се, че се завърна, пътнико — каза тя, отчаяно го прегърна и тихо заплака. — Радвам се, че се завърна… радвам се…

Гласът му дрезгаво изхриптя в ухото й.

— Мири…

Шарлот рязко се отдръпна и избърса слюнката от брадичката му и собствените си сълзи.

— Какво казваш, мили? Не те чух.

Той запремигва, после промълви:

— Мирише… ми… на… печени… наденички.