Джей Бонансинга
Хрътка (58)

57.
Леден гръм

Пистолетите им изгърмяха едновременно — поне изглеждаше едновременно, защото избухна само един бял проблясък, който освети бурята, и се разнесе оглушителен пукот, който разтърси небесата. Нещо студено прониза Шарлот точно над хълбока, като ухапване от куче…

(… усещам страха му, виждам как болката прерязва сърцето му…)

… и тя политна назад толкова силно, сякаш я бе улучило топовно гюле.

В следващия миг падна на пътеката и се плъзна по ледената киша.

Спря до дънера на една трепетлика. Сърцето й биеше бясно, вцепенените й, замръзнали пръсти все още стискаха ругера. По лицето й имаше сняг и тя не можеше да диша, пред очите й плуваха звезди и ушите й пищяха. Вятърът ревеше като реактивен двигател над нея и люлееше дърветата. Най-после тя успя да си поеме дъх и погледна към камата, забила се в плътта й…

(… стягам гаротата около шията му, да, виждам как очите му се изцъклят, езикът му се подува, да, мехурът му се освобождава…)

… и неканените мисли, които пращяха по екрана в ума й, я накараха да ахне.

Тя дълбоко задиша и се опита да се овладее. Какво се беше случило? Как се бе озовала на земята? Умираше от студ и в главата й цареше хаос. Шарлот видя неравна дупка в якето си — около нея се разширяваше тъмно влажно петно. Когато докосна мястото, усети непоносимо парене. Беше ранена. Да. Сега си спомняше. Но слава богу, изглежда, куршумът бе излязъл от другата страна, без да нанесе сериозни поражения.

И все пак бе оставил следа.

Следа от обърканите жестоки мисли на убиец.

(… мамка му на Големия Джон, ще изпия кръвта на тия скапаняци, ще им откъсна главите и ще прееба петте фамилии, ще си напъхам патлака в путката на тая кучка и ще й пробия още една дупка, ще й се изсера в устата, ще я чукам в очните орбити, никаква милост, никога…)

Шарлот прехапа езика си и устата й се напълни с металически вкус.

По екрана в главата й пращяха сигнали, полуоформени мисли и чувства, грозни накъсани образи. В предния й мозък проблясваха въпроси. Какво ставаше? Защо едрият мъж не стреляше по нея? Какви бяха тези ужасни, грозни усещания, които се излъчваха от раната й? От куршума ли идваха? От куршума на Дигър? Дали я беше заразил с отровата си?

Тя успя да седне и погледна към мафиота.

Едрият мъж лежеше, свит на кълбо, полузаровен в мръсния сняг. Около раменете му се разливаше тъмночервено петно като огромни тъмни ангелски криле. Кръв. Беше улучен в гърдите, навярно в сърцето. Ръцете му бавно се протягаха, сякаш се опитваше да хване нещо. Устните му се движеха, но във виелицата Шарлот не можеше да чуе дали наистина издава звук. Приличаше на гигантска, обърната по гръб морска костенурка.

Внезапно си спомни последователността на събитията.

Двамата не бяха стреляли едновременно. Тя сигурно бе натиснала спусъка стотна от секундата по-рано. Куршумът й го беше улучил право в гърдите, докато този на Дигър само я бе одраскал.

Шарлот неуверено се изправи на треперещите си крака. Хълбокът й пулсираше.

Тя се приближи до едрия мъж.

За миг застана неподвижна във виелицата, загледана надолу към него. Не беше ранен толкова тежко, колкото си мислеше. Навярно бе улучила ключицата му. Аленият отвор на входящата рана се намираше точно под рамото му. Ударът и бързата загуба на кръв само го бяха зашеметили. Но определено не беше фатално.

(… никаква милост, никога…)

Шарлот натисна бутончето от лявата страна на дръжката на ругера.

Празният пълнител падна в снега.

Тя извади последния пълнител от задния си джоб и го зареди, без да откъсва очи от мафиота. Дигър чу металическото изщракване, защото очите му внезапно се фокусираха.

Шарлот насочи пистолета към него.

(… никаква милост…)

Той понечи да каже нещо.

Шарлот натисна спусъка осем пъти един след друг, докато накрая ругерът не защрака на сухо. Изстрелите отекнаха в небето като ледени гръмотевици.

И после остана само воят на вятъра.

Тя не усещаше нищо… дори пулсирането на раната си.

Екранът в ума й бе мътен…

… неподвижен и студен като гората наоколо.