Джей Бонансинга
Хрътка (32)

31.
Промяната

Шарлот седеше в дъното на огромната метална консервена кутия с всички други сардини, обгърната от остра миризма на тела и изпълнена със смут и угризения, докато магистралата вибрираше под нея и дупките отмерваха времето. Времето по „Грейхаунд“. Онова еднообразно, безцветно, безкрайно време, което тече само в такива автобуси. С увиснали рамене и опряно на тъмния прозорец лице, Шарлот гледаше океана от царевица, без всъщност да вижда нищо.

„Съсредоточи се върху мястото… Гранд Лейк, Колорадо… «Пакардс»…“

Затворила очи, тя галеше ръбовете на сребърния долар и се опитваше да улови образи на трептящия екран в главата си. Пътен знак, характерна особеност, каквото и да е. Край нея профучаваха гигантски гранитни скали — навярно Пол се беше върнал в колата си — и студеният вятър брулеше призрачното й лице. Имаше деца. Две момченца тичаха през гората зад къщата. За миг зърна навес за дърва с купчина цепеници. Слънчевите лъчи се процеждаха през процепите в стените. От кухнята се носеше апетитно ухание, през прозореца се наведе жена, откъм гората се разнесоха гласове.

Нищо, което да й подскаже адреса.

Шарлот въздъхна и за момент прекъсна веригата.

На пода в краката й лежеше мръсната раница на Джуниър. Пистолетът излъчваше топлина като туптящо сърце. С него ставаше нещо странно. Шарлот мразеше оръжията и се ужасяваше от тях. Но това бе различно. Може би защото принадлежеше на Джуниър. Може би защото молекулите на дръжката му бяха попили неговата доброта.

Тя потръпна, извърна очи и отново погледна през прозореца, за да проясни ума си.

За миг зърна отражението си в стъклото. Изглеждаше ужасно, с изпито лице и потънали в черни кръгове очи. Копнееше да си сложи очна линия, малко руж и светло червило. После мислено се изруга, че мисли за такива неща, докато мафиотите навярно обстрелват Джуниър. Какво й ставаше? Шарлот се намръщи на отражението си. Импровизираната й прическа беше истинска катастрофа — не само че ръката й бе треперила, но дупките и неравностите по магистралата също не й бяха помогнали много — и сега тя приличаше на пациент, подложен на химиотерапия. Предишните й буйни къдрици се бяха превърнали в ливада, опоскана от крави. Дълбоко в себе си съзнаваше, че е пожертвала косата си, за да оцелее, и че дори изглежда модерно — навярно имаше малко пънкарски вид, но все пак модерен — ала това не я утешаваше. Чувстваше се като играчка в чужди ръце.

Имаше още нещо, което я разяждаше отвътре като рак, и тя не можеше точно да го определи. Навярно гняв, че е била принудена да се отдели от Джуниър — от мъжа, в когото бе лудо влюбена, от единствения човек на света, на когото безпрекословно вярваше. Имаше голяма вероятност да го заплашва смъртна опасност. А може би това беше ужасът, който се гърчеше в нея и й казваше, че е допуснала непоправима грешка, страхът, който я смазваше.

А може би бе нещо по-дълбоко, по-сложно и заплетено…

— Здрасти!

Гласът почти я накара да подскочи. Тя се обърна към пътеката и видя малко чернокожо момиченце, което стоеше до седалката й.

— Здравей, миличко — каза Шарлот. — Как си?

— Аз съм на седем и половина! — весело отвърна детето. Двете опашчици на главата му бяха завързани със стари сини панделки, от носа му се стичаха сополи. Рокличката му бе дрипава и лекьосана и бедността просто струеше от очите му. Под мишницата си стискаше парцалива кукла.

— Ами че ти си почти голяма — усмихна се Шарлот. — Как се казваш, миличка?

— Шонти Уотърс.

— Много хубаво име, Шонти. Аз съм Шарлот. Как се казва приятелката ти?

Момиченцето замислено погледна куклата.

— Истинското й име е Шанис, обаче брат ми и неговият приятел й викат „Тъпа кучка“.

Шарлот усети странно парене под лъжичката.

— Повече ми харесва Шанис.

Детето мълчаливо сведе очи към пода.

— Ела тук, миличка — рече Шарлот и Шонти пристъпи към нея.

Шарлот извади от джоба на гърдите си тампон марля, останал от последната смяна на превръзката й, и избърса сополите от носа на момиченцето. Ръцете й конвулсивно трепереха. Особено дясната. Опита се да я спре, но не успя.

— Ето, Шонти, така е много по-добре.

Детето кимна и цъкна с език.

После избяга.

Шарлот го проследи с поглед. Повечето от пътниците дремеха. Точно зад шофьора седеше едра чернокожа жена в кафява униформа и когато Шонти се приближи, тя протегна ръка.

— Къде беше? — строго попита негърката, стисна момиченцето за китката и го дръпна на седалката. Шонти замрънка за някаква госпожа отзад и за тоалетната, но майката само я шляпна по дупето. — Няма да изчезваш така, без да ми казваш къде отиваш.

Шарлот се обърна към прозореца.

Автобусът пътуваше по I-80 с над сто километра в час. От двете страни на магистралата се вълнуваше океан от див златник и пшеница. Еднообразието бе почти хипнотизиращо. Безкрайна ограда пазеше посевите, електрическите кабели бавно се поклащаха между стълбовете. Шарлот усещаше, че нещо в нея се променя и че пейзажът навън само ускорява процеса. До щатската граница на Колорадо оставаха около пет часа, до Скалистите планини — още четири.

Тя отново погледна към предната част на автобуса.

Момиченцето лежеше в скута на майка си и си тананикаше. Шарлот се усмихна и си помисли, че ще е чудесно да има дете. В някой друг живот, може би.

В друга вселена.

В частен гараж до писта „В“ на общинското летище в Линкълн, Небраска, ги очакваше друга кола, този път каравана. Бяха я докарали двама от хората на семейство Романи, което управляваше планинските щати. Беше истинска красавица — шевролет G 3500 RV с превъзходен двигател. Вътре имаше всичко: походни легла за шестима, зареден хладилник, печка, съдомиялна машина, микровълнова фурна, компютър, сателитна телевизия, видеокасетофон с цяла библиотека порнокасети и бар с всевъзможен алкохол от „Чивас Регал“ до „Дом Периньон“. И шкафове, пълни с кутии черен хайвер, скъпи италиански деликатеси, дори кутии с любимата марка европейски цигари на Дигър. И всичко това подарък на Големия Джон Фабионе от босовете на фамилия Романи. Това бе и най-добрият начин да се слеят с нормалния поток по междущатската магистрала.

Прехвърлянето стана бързо и експедитивно.

Пристигнаха по магистрала 2 от юг и влязоха в летището без много шум. Насочиха се към редица складове край най-отдалечената писта. Докато заобикаляха, от летището излетя Боинг 727 и шумът им осигури допълнително прикритие.

В гаража ги очакваше едно от момчетата на Романи. Дигър и Рондо бързо поведоха Джуниър. Хиропрактикът безмълвно ги последва. Гангстерът от клана Романи подаде на Дигър ключовете и кимна за сбогом. Мусолино настани другите отзад и седна зад волана.

Миг по-късно запали двигателя и превключи на скорост.

Всичко това отне не повече от пет минути.