Джей Бонансинга
Хрътка (45)

44.
Криво огледало

В главата на Шарлот бушуваше буря от образи и звуци.

Приклекнала зад форда и мокра до костите, тя усещаше приближаващата се опасност като черна сянка, спускаща се от небето. Искаше й се да побегне, искаше й се да вика за помощ, ала не можеше да помръдне.

В едната си ръка все още стискаше монетата, с другата се подпираше на чакъла и поглъщаше остатъчна електрическа енергия. Отказваше да се предаде. Колкото и да стреляше срещу нея той, колкото и ужасена да беше, нямаше да се примири и да открие поредния мъртвец.

Щеше да спаси този човек.

— Пол! — извика тя. — Чу ли ме? Пол?! Вече вярваш ли ми?! — Никакъв отговор. — Пол! Моля те!

Само вятърът виеше сред върхарите на старите борове.

Шарлот стисна клепачи…

(… надничам между дъските, с които е закован прозорецът…)

… и ахна…

(… виждам фигурата, приклекнала зад колата на отбивката…)

… олюля се и едва не падна по гръб на чакъла.

Тя се облегна на хлъзгавата броня на форда. Сърцето й щеше да се пръсне. Шарлот ужасено преглътна. Вятърът я брулеше и развяваше якето й. Цялата трепереше. Никога досега не се бе виждала през чужди очи. Това беше най-странното усещаше през живота й. Все едно да бръкнеш с мокър пръст в електрически контакт. Видя собствения си образ, филтриран през смущенията на чуждите възприятия. Усети страх, подозрение, недоверие, гняв.

Сякаш се виждаше в криво огледало.

— Пол! — извика тя. — Не съм тук, за да те убия! Помисли! Щях ли да паркирам пред къщата?! Хайде! Кой според теб ти праща тези сигнали? Позволи ми да ти помогна!

Последва мъчителна тишина. Шарлот потръпна от пронизителна болка зад очите. Едва издържаше в тази поза, но не смееше да се покаже пред прозорците. Не знаеше дали е успяла да го убеди.

Отвътре се разнесе напрегнат глас:

— Коя си ти?

Шарлот избърса лицето си и дълбоко си пое дъх.

— Аз съм Шарлот Викърс!

— Защо си тук?

— За да ти помогна!

— Защо?!

Тя облиза устни.

— Защото мисля, че помогнах на Фабионе да те открият!

— Ти си луда!

— Не, Пол, не съм луда! Може би малко наивна, но не съм луда!

— Полицията наистина идва!

— Глупости, Пол! Знаеш го.

Отново мълчание.

Някъде зад Шарлот, навярно на около километър и половина, се разнесе шум.

Тя погледна през рамо. В далечината се виждаше шосето, което се спускаше по планинския склон към скалистата долина, известна на геолозите като „алувиална низина“. По иначе абсолютно пустия път, сякаш излязъл от някой кошмар, се приближаваше бежов шевролет каравана.

Шарлот се обърна към къщата. Пулсът й се ускори, в главата й запращя електричество. С тази каравана не пътуваше семейство, заминаващо на почивка.

— Изслушай ме, Пол! — извика тя. — Те идват!

— Кой?

— Хората на Фабионе! Идват по шосето!

— Вдигни си ръцете така, че да ги виждам! — Гласът на Латъмор прозвуча по-уверено. Добър признак.

Шарлот преглътна и се изправи с вдигнати ръце.

— Нямаме време, Пол. Трябва да се махнем от тук!

— Обърни се.

Тя се подчини и му показа, че не е въоръжена.

— Добре, почакай там за малко! — Мъжът в къщата се отдалечи от закования прозорец и изчезна. След няколко секунди предната врата бавно се отвори и Пол Латъмор застана на прага. — Влизай бързо!

Шарлот хвърли поглед през рамо и видя караваната на по-малко от половин километър. Гумите й свистяха на завоите. Щеше да е тук след броени минути.

Тя взе раницата си и се затича към къщата. Пол я чакаше.

— Пусни раницата! — извика той и насочи автомата към нея.

Шарлот се закова на място, пусна раницата и вдигна ръце.

— Чуй ме, Пол, те идват. Раницата ми трябва. Да, вътре има оръжие. Ще го използвам срещу тях. Не срещу теб. Срещу тях.

Пол я погледна.

После вдигна раницата й, пусна Шарлот вътре и затвори вратата.