Джей Бонансинга
Хрътка (60)

59.
Ямата

Той лежеше в ямата на отчаянието, на самото дъно на седмия кръг на ада, и кръвта му изтичаше. Мислеше за майка си. „Ужасно е студено, мамо, има толкова много кръв.“ Вече не чувстваше нищо. Бяха му останали само спомените за майка му. Не беше сигурен, но сякаш я чуваше да чете на глас от книга за животните — нещо за мечите ями. Широки три и дълбоки пет метра, със заострени колове на дъното и покрити с листа и клони, те бяха предназначени за страшните черни мечки. Ала понякога се случваше в тях да попадне човек. Обикновено глупав човек.

Човек като Лу Сейнт Луис.

Какво би казала майка му, ако можеше да го види сега, гърчещ се в мрака на тази яма, пронизан от един кол точно през бъбрека и от друг — през бедрото? Какво щеше да обясни на майка си? Че всичко е станало по вина на къдрокосия ли?

Лу потръпна.

В ума му постоянно се повтаряха събитията от последните няколко часа: триумфът на къдрокосия над болката. Беше се затворил в черупката си, сърдечният му ритъм се бе забавил, очите му бяха отправени към някаква въображаема точка в далечината, сухите му, напукани и окървавени устни шепнеха на някаква въображаема жена, която наричаше „Малката“. Беше успял напълно да се изключи от централната си нервна система, да прекъсне връзката между мозъка и тялото си, и това неочаквано явление бе докарало Лу Сейнт Луис до лудост. За пръв път в дългата си странна кариера Лу изгуби самообладание. Той обърна всичко в караваната с краката нагоре, просна отпуснатото тяло на къдрокосия в ъгъла като чувал изгнили картофи. И когато на хоризонта се появиха сините светлини на полицейските автомобили, Лу отчаяно избяга. За съжаление подцени силата на бурята, както и способността си да се ориентира в гората, и скоро окончателно се изгуби. От този момент нататък бе само въпрос на време да падне в мечата яма.

Сега умираше и мракът в ямата го заливаше като някакъв подземен прилив. Навярно трябваше да се помоли, ала Лу беше атеист и се чувстваше вцепенен и празен като студен черен камък. Той запремигва и се опита дълбоко да си поеме дъх, но въздухът все по-трудно проникваше в наранените му бели дробове. Хиропрактикът погледна нагоре към далечното небе.

В мрака се приближаваха стъпки. Ала те не бяха истински — отчетливо потропване като от обувки на танцьор, стъпки на призрак. Над ръба на ямата се надвеси тъмна слаба фигура, очертана на фона на черните облаци. Лу чу тих женски глас.

— Мамо? — попита той. — Ти ли си, мамо?

— За бога, Луис. — Жената се намръщи. Лицето й имаше цвят на замръзнал порцелан. — Какво правиш?

— Умирам, мамо.

— Засрами се — каза призракът.

— Съжалявам — задавено промълви той.

— Сбогом, Луис. — И майка му изчезна.

— Мамо? — Лу напрегна очи. — Къде отивам?

Но мракът не му отговори.

Скоро вече нямаше и въпроси.