Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodhound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Джей Бонансинга. Хрътка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-109-0

История

  1. — Добавяне

3.
Ледена пот

Пол Латъмор чу шума някъде в малките часове на нощта и преди да разбере какво става, седна на леглото, покрит с лепкава пот. Сърцето му яростно се блъскаше в гърдите му. Слаб, луничав мъж с гъста пясъчноруса коса, той изглеждаше много по-млад, отколкото предполагаха неговите четиридесет и пет години. Както обикновено, спеше по долнище на анцуг и тениска. Той запремигва и преглътна киселия вкус на страх, докато очите му се приспособяваха към тъмнината. Малката спалня изглеждаше точно такава, каквато и преди да си легне — евтиният шкаф в ъгъла, пълзящото растение, висящо до прозореца и хвърлящо сенки на отсрещната стена. Санди лежеше до него, милата Санди, все още излъчваща мирис на секс. Гърбът й леко се издигаше и спускаше под завивката и Пол мислено благодари на Господ, че не я е събудил.

Защото Пол Латъмор започваше да свиква да се буди нощем, облян в ледена пот.

Някъде от долния етаж продължаваше да се чува дращене, едва доловимо и ритмично като търкане на ледена шушулка в стъкло. Кожата по ръцете и краката му настръхна. Докато дремеше в люлката през деня, се бе чувствал толкова спокоен в малкия си планински рай, а после внезапно усети вцепеняваща болка в главата и си помисли, че има тумор, помисли си, че е получил удар, старият страх отново се завърна и сега в ума му запъплиха всевъзможни образи — диамантен резец, плъзгащ се по стъклената врата в кухнята, стоманен инструмент, разбиващ ключалката на входната врата — и се чудеше дали това е неканеният гост, за когото се подготвяше през цялата последна година. Дали беше оная дъртофелница с черната качулка и косата, старата Госпожа Смърт, дошла да прибере децата му… децата… децата! Обзе го нов пристъп на паника. Децата спяха в отсрещната стая и не подозираха, че някой долу се опитва да влезе в къщата.

Пол отиде бос до гардероба, в който пазеше тридесет и осем калибровия си револвер „Торъс“. Скрит в пластмасова кутия за документи, револверът беше едно от оръжията, неофициално препоръчани му от федералния маршал като най-подходящи за домашна защита. Лек, лесен за зареждане и със съвсем елементарно устройство — а Пол Латъмор се нуждаеше от възможно най-простото оръжие. В края на краищата, той не бе гангстер, а обикновен счетоводител. Пол се повдигна на пръсти, извади револвера и бързо отвори барабана. Имаше пет патрона — тридесет и осем калиброви „Уинчестър“ с кухи върхове, също препоръчани му от федерален маршал Винсънт. Шестото гнездо беше празно от съображения за сигурност. Той затвори барабана.

Звукът изкънтя в тишината и въздухът се пръсна като строшено стъкло.

— Пол?…

Гласът на Санди се разнесе зад него, шепот, изпълнен със сънена паника. Пол се обърна и погледна жена си. Беше седнала, облегната на таблата.

— Спокойно, миличка… — прошепна той.

— Пол?…

— Сигурно няма нищо…

— О, господи! — промълви Санди и притисна длан към устата си. Очите й се разшириха от ужас.

— Няма нищо… остани тук…

— Пол, децата…

— Остани тук, Санди.

— Ами уговорката? Уговорката, Пол — трябва да изпълним…

— Всичко ще бъде наред — каза той и се запъти към вратата. Дращенето продължаваше. Пол постави ръка на бравата, безшумно я натисна, после погледна назад към жена си. — Заключи и стой до телефона. Ако чуеш нещо подозрително, каквото и да е, набери номера на Центъра. Оттам веднага ще пратят някого.

Той излезе в коридора и чу изщракването на ключалката зад себе си. Отиде при стаята на момчетата, внимателно отвори вратата, превъртя резето на секретната брава и я затвори. Заключено. Образът на двамата малчугани, изтегнати в креватчетата — шестгодишният Тими в пижамка на тасманийски дяволи и деветгодишният Дарил по тениска — за миг остана пред очите му в мрака. Защо ги бе изложил на такава опасност? Този въпрос отдавна го измъчваше и отговорът винаги беше еднакъв: от алчност, самолюбие и главно от страх.

(Някакъв глас в главата му крещеше: „Защо избра толкова уединена къща, по дяволите? Какво им е хубавото на трите акра гора на две хиляди и петстотин метра над морското равнище, където вятърът даже през лятото ти смразява топките? Трябваше ти просто някой съсед, който да ти помогне в беда!“)

После колкото можеше по-тихо слезе по стълбището. Ушите му долавяха непознати звуци. Дращенето престана за миг, но по плочките в кухнята все още танцуваха отраженията на боровете. Навън имаше нещо, което се движеше до стената на къщата.

Той вдигна ударника и стисна оръжието с две ръце.

Докато се приближаваше към кухнята с вледенени крака, въпреки дебелите вълнени чорапи, чу далечното клокочене на потока и усети мириса на индийско орехче и къри от вечерята. Опита се да си спомни уроците на маршал Винсънт по стрелба: приклекнала поза, неподвижни лакти, леко свита лява ръка, готова да поеме отката с рамото, спокойно дишане, дишане, дишане…

Влезе в кухнята.

Плочките бяха толкова студени, че все едно вървеше по ледена пързалка. По фурнира на шкафовете и хладилника пълзяха сенки. С периферното си зрение зърна снимките на синовете си, облечени в бейзболни екипи, и това го изпълни със смесица от срам и готовност за борба. Пол протегна пистолета напред…

Пак същото дращене, този път зад него, наляво!

Той рязко се завъртя и насочи револвера към звука — някъде навън до пластмасовата кофа за боклук. Мозъкът му регистрира движение — космата топка, ровеща се в боклука — и след кратко колебание прати информацията до показалеца му. После внезапно разбра, отпусна спусъка и дълбоко пое дъх. Гръбнакът му пулсираше, мускулите на рамото му го боляха от сдържаното напрежение.

Преглътна сладко-киселия вкус на страха, приближи се до плъзгащата се врата и леко подритна стъклото.

— Махай се, пършива твар!

Койотът го погледна с мътните си кафяви очи и подуши вратата. Пол отново я ритна. Животното заотстъпва с наострени уши и жално изскимтя. После се обърна и потъна в сенките зад бетонната веранда.

Пол се върна при хладилника и извади бутилка водка.

 

 

Седнал на плота, Пол отпиваше големи глътки от ледената огнена течност и мислеше за изпитанието, на което беше подложил семейството си.

Един четвъртък сутрин през юли миналата година Латъморови изчезнаха от лицето на земята. Всичко започна към единадесет часа, когато двама цивилни федерални маршали пристигнаха в дома им в Сисъро, работнически квартал в западната част на Чикаго. Маршалите бяха по дънки и поло, натовариха цялото семейство — съпруг, съпруга, две момчета и по един куфар на човек — на обикновения си шевролет „Блейзър“ и ги закараха на летището. Там ги качиха на борда на необозначен военен самолет и отлетяха за Центъра за ориентация на ПЗФС, Програмата за защита на федералните свидетели, намиращ се някъде край Вашингтон.

Латъморови останаха в това бетонно чистилище две седмици, без нито веднъж да видят външния свят. Общежитието им представляваше стерилен лабиринт от коридори с килими и автоматични врати, охраняван с електронни системи за сигурност и видеокамери. Именно там те хвърлиха старите си кожи и започнаха новия си живот. Всеки член на семейството бе подложен на медицински и стоматологичен преглед, психологически и професионални тестове. Маршалите им носеха храна и дори дискове и видеокасети за момчетата. Всеки ден, докато децата гледаха филми с Джим Кери, Пол и Санди трябваше да четат брошури и вестници от различни райони на страната. Дадоха им възможност сами да решат къде да се заселят, също както им бяха позволили да изберат новата си фамилия. Пол смяташе, че е най-добре да запазят истинските си малки имена, особено момчетата. Тими настояваше да се казва Шварценегер и се наложи Пол дълго да го разубеждава. Накрая след много опити и грешки Латъморови се превърнаха в Стафордови.

Избраха за свой нов дом Гранд Лейк в Колорадо — техният „неутрален обект“ на жаргона на програмата — навярно защото отговаряше на много от изискванията им. Районът предлагаше безброй възможности за отдих на открито. Градчето беше малко и почти нямаше престъпност, но в същото време привличаше достатъчно туристи, за да има много работни места.

Ала сега, след като вече живееха тук от почти година, Пол разбираше, че най-трудната част не е свързана с новата им самоличност, нито с постоянния страх. Най-трудно бе да накара жена си и децата си отново да му повярват…

В коридора се разнесоха стъпки и го откъснаха от спомените му.

Той вдигна глава и видя, че Санди е застанала на прага на кухнята.

Под лунната светлина приличаше на привидение с восъчнобяла кожа и пламтящи очи. Нещо дълбоко в Пол се пречупи. Не само заради страха на лицето й, а заради мъката, която излъчваха очите й, заради отпуснатите ъгълчета на устата й, увисналите рамене и свитите й в юмруци ръце. Тя едва успя да изрече думите:

— Какво беше това, Пол? Онзи шум…

Той отиде при нея, прегърна я и отчаяно я притисна към себе си.

— Фалшива тревога, Сан, съжалявам… Ужасно съжалявам…

Сълзите му потекоха още преди да осъзнае какво става и Пол се разрида като малко дете. Тя започна да го гали по гърба, да го успокоява, да го прегръща също толкова силно, колкото и той нея. Въпросите, които го измъчваха през последните няколко месеца, отново изплуваха на повърхността като призраци. Защо беше провалил живота си? Как се бе случило всичко това? Само допреди две години водеше сравнително нормален живот в Чикаго и обслужваше скромните си клиенти като обикновен счетоводител в обикновения си малък офис на Ласал стрийт. Какво го беше накарало да приеме предложението на Джон Фабионе? На Джон Юмрука! Пране на пари за най-известния мафиотски бос в историята на Чикаго! Но вече бе късно. Сега Пол беше федерален информатор, жалък доносник, прекалено уплашен, за да си понесе наказанието и да отиде за няколко години в затвора. Сега Пол стоеше в студения мрак, притиснат към измъчената си съпруга, и се чудеше дали призраците от миналото му някога ще престанат да го будят посред нощ.

Чудеше се дали един от тях, призрак с женско лице, ще изпълни своето обещание.

Спомняше си последния път, когато я бе видял, сякаш се беше случило преди минути. Пред сградата на съда, докато федералните маршали водеха Джон към бронирания бус. Тя стоеше край кордоните до тротоара, облечена в черно, като че ли оплакваше смъртта на баща си. Точно преди да влезе в буса, Пол зърна Николета Фабионе, скрила мишето си лице под воал, после чу мрачния й глас.

— Ще те открием, Латъмор, един ден ще те открием…

Сега, близо година по-късно, Пол Латъмор все още чуваше гласа й насън, подскачаше при всеки шум и се чудеше дали Николета Фабионе е открила начин да изпълни обещанието си.