Джей Бонансинга
Хрътка (51)

50.
Откровение

Експлозията отекна над дърветата зад тях — ужасен приглушен грохот, почти незабавно последван от още два — и Шарлот едва не се просна по очи на земята. Тя залитна настрани, изпусна ругера, облегна се на дънера на една от трепетликите и погледна през рамо. В тъмното небе на около осемстотин метра от тях се издигаха пламъци. Копелетата бяха запалили къщата на Латъморови. Шарлот внезапно си спомни част от Откровението, която бе запомнила от уроците по религия в седми клас — „… и небето се дръпна и се нави като свитък…“^[1]. Тя дълбоко си пое дъх и разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Дарииил!

Гласът на Пол я върна в настоящето.

Счетоводителят бе на тридесетина крачки пред нея и залиташе по пътеката. Вятърът развяваше кожената му дърводелска престилка. Той викаше името на сина си още откакто бяха навлезли в гората и гърлото му вече започваше да пресипва. За нещастие, от момчето нямаше нито следа. Шарлот вдигна пистолета си от земята и закрачи след Пол. Бурята се усилваше и ако се изгубеха, шансовете им да оцелеят щяха да са още по-малки.

— Дарииил!

Тя се втурна с всички сили по калната пътека.

За жена, пазарувала от време на време в бутика за пълни хора „Чадуикс“, Шарлот тичаше удивително бързо. Макар че тренажорът, който преди пет години си бе купила за Коледа, събираше паяжините в мазето, тя все още притежаваше вродена пъргавина. И грация на бегач на дълги разстояния. В гимназията беше печелила втори и трети места на сто и четиристотин метра и през всички тези години уменията й не я бяха напуснали. И сега призоваваше на помощ цялата си останала енергия, за да настигне счетоводителя.

Пътеката бе чудовище, тясна ивица, виеща се по склона на Бялата планина. Задъхана в редкия въздух, Шарлот се препъваше по изровени в пръстта стъпала и камъни, хлъзгави като скулптури от лед. Клоните на хвойните и трепетликите деряха раменете й и се протягаха към лицето й. В челото й сякаш се забиваха нажежени ножове, в мозъка й пращяха електрически сигнали.

Мафиотите идваха. Усещаше приближаването им като капки киселинен дъжд по тила си. Отровен прилив на адреналин, надаващ кръвожадни писъци в главата й. Вятърът се усилваше и брулеше високите борове. Лапавицата постепенно се превръщаше в град и колкото по-високо се изкачваше Шарлот, толкова по-студено ставаше.

След пет минути най-после успя да настигне счетоводителя.

— Дарииил!

Тя го хвана за рамото.

— Пол… Пол!

Дребният мъж се сепна и коленете му се огънаха. Той залитна, просна се на земята и силно се удари в някакъв камък. Автоматът му отхвърча в бурените.

Шарлот му помогна да се изправи.

— Те идват — задъхано каза тя. — Мисля, че е по-добре да не викаш.

— Трябва да намерим сина ми — отвърна той и погледна назад към черния дим, издигащ се в бурното небе на около километър и половина от тях.

— Изгориха къщата — рече Шарлот.

Пол се обърна към нея. Лицето му бе зачервено от студ и умора.

— Зверове.

— Отчаяни са.

— Трябва да намерим Дарил.

— Ще го намерим, Пол.

— Хайде… — Счетоводителят вдигна автомата си. По тъмносинята стомана лъщяха капчици влага.

— Чакай! — Тя се втурна към него и го хвана за ръката. — Нека аз да вървя напред, Пол, моля те…

— Ами ако…

— Аз ще го открия…

— Но…

— Моля те — впила поглед във влажните му очи, настоя Шарлот.

Пол се поколеба, после кимна.

— Добре, хайде… Хайде!

Тя закрачи напред и го поведе по тесните завои на пътеката.

След минути й се стори, че целият свят се променя. Температурата рязко падна, лапавицата се превърна в смесица от град и сняг, бели топченца, твърди като сачми. Вятърът виеше като двигател на реактивен самолет и почти заслепяваше Шарлот. Мокрото й яке и чорапогащникът й замръзваха, ставите й започваха да се сковават, краката й бяха замръзнали в леките й обувки, бинтованите й пръсти бяха като ледени шушулки. Отново си спомни Откровението, този път глава шестнадесета, стих двадесет и първи — „… едра градушка, колкото талант тежка, валеше от небето върху човеците, а човеците похулиха Бога поради поразата от градушката…“ — и гневът закипя като разтопено желязо в стомаха й, омразата към онези зверове, която й даваше сили и я тласкаше напред.

„Къде си, Дарил?“

Пътеката се стесни още повече, постепенно започна да натрупва сняг.

Намираха се най-малко на две хиляди и седемстотин метра над морското равнище и въздухът имаше вкус на алуминий, на ледени кристали. Всяка глътка се забиваше като нож в дробовете им. Шарлот усещаше, че гангстерите ги следват по петите. От време на време далечно изпращяване на суха съчка я караше да потръпва, но тя продължаваше да се изкачва.

„Говори ми, Дарил, покажи ми къде се криеш, миличък, не се бой.“

Някъде над две хиляди и осемстотин метра я връхлетя първият образ.