Джей Бонансинга
Хрътка (2)

1.
Отваряне на верига

— Донесох нещо — каза жената с мишето лице и затършува в чантата си. — Не знам дали ще можете да го използвате… но Поли не се разделяше с него… талисман… нали разбирате.

И извади монетата и я остави на масата.

Металът имаше цвят на стар калай, покрит с патина от годините. Излъчваше мътен блясък. И тежест. Като че ли беше излъскан от безброй алчни пръсти. Стар сребърен долар.

Ясновидката го погледна внимателно, но не понечи да го вземе.

— Много добре, мила — каза тя, — но първо трябва да ми разкажете малко повече за себе си и приятеля си. Как се случи всичко.

Последва мълчание. Жената дълбоко си пое дъх и замислено се загледа през прозореца.

Шарлот Викърс, най-известната ясновидка в областта, седеше срещу нея и търпеливо чакаше. Тя бе приятна жена, малко под четиридесетгодишна, с прасковена кожа, гарвановочерна коса и светлосини, чувствено искрящи очи. Още беше по копринен халат и пантофи и пиеше първата си утринна чаша „Ърл Грей“. Имаше физиката на майка си, която повечето мъже биха описали като „приятно пълна“, а по думите на баща й била копие на Джейн Ръсел^[1]. Но за съжаление някогашното прелестно пълничко момиче бе останало в годините на разцвета на хулата и сега Шарлот трябваше да прави малки чудеса с помощта на руж и сенки. Дори беше започнала да лепи на хладилника си картинки на дебели жени и едри селскостопански животни.

Дребната жена я бе събудила само преди минути и Шарлот все още не се беше разсънила. Гостенката се представи като Натали Фортунато. Прочела за способностите й във вестника и решила да се обърне към нея. Искала да открие изчезналия си приятел и това било последната й надежда.

Шарлот официално се бе оттеглила от издирването на изчезнали хора, но се смили над нещастието на жената и я покани да влезе. Сега двете седяха на голямата дъбова маса в трапезарията и пиеха чай от сребърни чаши. В стаята тихо тиктакаше часовник на Сет Томас^[2].

— Казва се Пол — започна жената. — Ходихме три години преди да… нали разбирате…

— Преди да изчезне ли? — като духаше чая си, попита Шарлот.

Натали кимна.

— Случи се толкова неочаквано… Всичко вървеше толкова добре, нали разбирате… Все още не мога да повярвам.

— Преди колко време изчезна приятелят ви, мила?

— Преди единайсет месеца, седем дни и четиринайсет часа.

— Разбирам. — Шарлот се опита да не се поддава на състраданието. В тази жена имаше нещо, което я смущаваше. Нещо познато. — Бихте ли ми описали обстоятелствата?

— Трябваше да го взема от службата му — горчиво отвърна Натали, загледана в сервиза за чай така, като че ли е кошче, пълно с мъртви котенца. — Той беше счетоводител, нали разбирате, но не беше досаден, беше забавен, нали разбирате, и този ден щяхме да ходим на пикник на плажа. — Тя замълча за миг и избърса ъгълчето на окото си с опакото на дланта си.

Шарлот внимателно я наблюдаваше. Посетителката й бе висока около метър и петдесет, със загорели жилести ръце и бадемови очи, които се стрелкаха насам-натам, сякаш задвижвани с електрически ток. Приличаше на болна от анорексия чихуахуа^[3]. На възраст между тридесет и пет и четиридесет години, тя имаше сребристоруса коса, прихваната назад в стегнат кок — така, че се виждаха черните й корени — и носеше от онези преоценени модерни дрехи, които просто късаха сърцето на Шарлот. Дънкова пола с апликации на слънчогледи, дънково горнище и елек от изкуствена кожа.

— Но когато отидох в службата му — продължи тя, — вратата беше отворена, кафемашината работеше и Поли го нямаше. Просто… го нямаше.

— Какво според вас се е случило? — попита Шарлот. — Смятате ли, че е отвлечен?

Натали сви рамене.

— Нямам представа защо някой би отвлякъл Поли. Искам да кажа, семейството му е адски бедно, а той сигурно още изплащаше заема за колежа. Освен това, ако са го отвлекли, щяха да поискат откуп, нали така?

Шарлот кимна и замислено отпи от чая си.

— Предполагам, че сте съобщили в полицията, нали?

Натали се намръщи, като че ли бе опитала нещо с неприятен вкус.

— На ония типове хич не им пука за Поли. Попълних всичките им формуляри и отговорих на всичките им въпроси, обаче те и досега не са си помръднали пръста.

Последва мъчителна пауза. Натали Фортунато прехапа горната си устна и думите й увиснаха във въздуха като неприятна миризма. Светлината в очите й помръкна и по бузата й се стече сълза, която капна на масата. Шарлот усети, че стомахът й се свива. Просто не беше справедливо.

Натали се опита да преглътне сълзите си и се заоглежда.

Жилището на Шарлот изненадваше повечето посетители: малка къща в прерията от ранния американски фолклор, мебели в колониален стил. Никакви кристални топки, пирамиди, свещи, светена вода… абсолютно нищо от онова, което може да се очаква от ясновидка. Просто практичен, уютен дом. Основната част от бунгалото представляваше съчетание от дневна и трапезария с удобен диван с много възглавници, заобиколен от стари препарирани животни. Шарлот провеждаше повечето си консултации — обикновено четири-пет пъти седмично — край голямата маса от деветнадесети век. Тези сеанси й осигуряваха достатъчен доход, за да се издържа, но нищо повече. Трябваше да внимава: усилието й струваше прекалено много. А и се налагаше да подбира клиентите си. Не можеше да рискува да се забърка в нещо неприятно — това почти изтръгваше мозъка й от черепа.

В работата си с полицията беше имала предостатъчно такива случаи.

— … гледане на ръка? — казваше Натали, като бършеше очите си с кърпичка и гледаше към нещо на стената.

— Моля?

Жената посочи към лавиците.

— Там пише „Гледане на ръка“. На ония книги. Вие гледате ли?

— А… да, да, извинете ме, мила, да, гледам на ръка — усмихна се Шарлот.

Цялата стена зад нея бе покрита с лавици, пълни с учебници и наръчници по астрология, карти таро и други окултистки практики. Но най-много бяха книгите за гледане на ръка.

Освен двете години в колежа, образованието й се изразяваше предимно в самоподготовка и гледането на ръка беше нейна специалност. Харесваше й топлотата на докосването. В допира до човешката длан винаги имаше нещо много успокоително. Ала всъщност това беше безопасен начин да „настрои“ чувствата си на честотата на клиента, без да отваря верига.

„Отваряне на верига“ бе терминът, с който Шарлот описваше дарбата си (а не ясновидство или телепатия) и в нея наистина имаше нещо електрическо. Нещо в невроните, синапсите или неврохимичните реакции в главата й. Нещо такова. Тя не се опитваше да го разбере. Достатъчно трудно й беше да го търпи, защото веригите понякога се отваряха от само себе си дори от най-лек допир. И тогава в ума й запращяваха неканени образи, зловещи и ослепителни. И всичко това просто от случайно докосване на брава, телефонна слушалка или електрически ключ. Обикновено ги виждаше, но често в главата й проблясваше и друга сетивна информация. Мимолетни мисли, чувства и усещания от нечий мозък. Влудяващо. И тъкмо затова си бе създала вътрешен ключ. Можеше да отваря веригата или да я държи затворена, ако нямаше желание за това.

Също като тази сутрин.

Да се „включиш“ в нечия глава беше все едно да влезеш в чужд дом посред нощ. Странни миризми, лабиринти от коридори, непознати вибрации и бог знае още какво. Шарлот правеше всичко възможно, за да избягва това преживяване.

Но понякога — като тази сутрин — й се струваше неизбежно.

— Ще ви кажа истината, мила — меко каза тя. — Предпочитам да гледам на ръка, отколкото да търся изчезнали хора.

— Ще ви платя колкото поискате. Седемдесет и петте долара не са нищо за мен. Ще ви платя десет пъти повече.

— Не става въпрос за парите.

Дребната жена мъчително преглътна.

— Тогава какво друго мога да ви предложа?

Шарлот въздъхна и отпи от чая си. Отново изпита усещането, че някъде е виждала Натали. Може би по телевизията? С тези дънкови дрехи? Шарлот не гледаше много телевизия — най-много обичаше късните предавания. Нещо, което да запълни ужасната тишина в три часа през нощта.

Монетата лежеше на масата като мътно сребристо петно.

— Моля ви, госпожице Викърс, умолявам ви — тихо каза Натали.

Шарлот не откъсваше очи от монетата.

— Моля ви.

Тя взе долара, стисна го в юмрук и отвори веригата…

(… на хиляди километри…)

… леко потръпна, пое си дъх и се прокашля. Понякога се случваше: спонтанно освобождаване на енергия от предмет, преди да е напълно готова. Като статично електричество, пращящо в мозъка й. Тази монета бе заредена до крайност.

Шарлот погледна тъмния сребърен долар в ръката си.

Той почти вибрираше.

— Госпожице Викърс? Добре ли сте? Усещате ли нещо? — Натали втренчено я наблюдаваше.

— Добре съм, мила — успя да отвърне Шарлот, после тихо прибави: — Но мисля, че открихме нещо.