Джей Бонансинга
Хрътка (41)

40.
Вой

Човешкият ум може да се затваря в себе си като костенурка в корубата си. Независимо дали се дължи на неврохимична еволюция, на наследствена памет, останала ни от влечугите, или просто на инстинкт за самосъхранение, това обикновено се случва в момент на внезапен стрес и често е като скрита броня, ненадейно обгръщаща човешката душа — като бронирани щори на прозорци на военна база.

Шарлот се криеше в тази крепост, докато фордът се плъзгаше надолу по скалата. Светът се наклони на оста си и тя можеше само с всички сили да се държи за волана. Колата бясно се разтърси и Шарлот нададе вик, но от гърлото й не се изтръгна нито звук.

Задната броня се удари в скалата.

Шарлот се залепи за седалката и пое удара с рамо и ръка. За миг пред очите й избухнаха фойерверки. Последва тишина, абсолютна мъртвешка тишина. Разтреперана, тя се сви на кълбо и неволно скри лицето си в шепи. Силният страничен вятър клатеше автомобила и постепенно разкъсваше мъглата.

След около минута тя успя да се понадигне и се огледа наоколо.

Макар и наклонен под седемдесет-осемдесет градуса, склонът бе висок само около пет метра. След като се беше плъзнал по него, фордът бе паднал до пътя, идващ от отсрещната посока. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае, че е имала невероятен късмет. Ако беше завъртяла волана на другата страна, колата можеше да поднесе към бездънната пропаст. Шарлот потръпна. Тялото я болеше, виеше й се свят от прилива на адреналин.

Вятърът навън диво виеше.

— Какво направих!

Викът й бе дрезгав от вълнение. Тя се обърна и удари с бинтования си юмрук по прозореца.

— Какво направих! Какво направих! Какво направих! — Шарлот продължаваше да блъска стъклото, докато накрая по него плъзнаха тънки като паяжина пукнатини. Задъхана, тя се отпусна назад и притисна към себе си болната си ръка. В марлята разцъфваха тъмни петна и Шарлот няколко пъти сви пръсти.

Болката й помогна да дойде на себе си. Тя се наведе надолу, изключи лоста от скорост и завъртя ключа. Двигателят нададе висок вой в редкия въздух. После запали и Шарлот го остави да поработи известно време.

Вятърът отново зарева и разтърси форда, но тя не забеляза. Кипеше от гняв. Вече нищо нямаше да я спре: нито планински бури, нито ураганни ветрове, нито тесни завои, изскачащи от нищото като призраци.

Нито дори първичният ужас, обливащ я като гореща вълна.

Шарлот превключи на скорост и потегли.

Към бурите на западния хоризонт…

… непредсказуеми, също като собственото й бъдеще.