Джей Бонансинга
Хрътка (53)

52.
Хралупа

В гората се чуваха шумове, стъпки по сухи съчки, металическо тракане и дори тежкото дишане на Дебелия. Приклекнал до Шарлот, Пол насочи автомата си към завесата от бял прах. Тя застана на колене, стисна картичката, затвори очи и се опита да отвори верига между уплашеното момченце и малкия си мозък…

(… взирам се в тунел, не, почакай, не в тунел, не точно, само прилича на тунел, защото, защото…)

— Шарлот! За бога! — Пол постави ръка на рамото й. Излъчваният от него страх прекъсна образите на екрана в ума й. Напрегнатият му шепот звучеше ужасно, полуобезумяло. — Почти ни настигнаха! Трябва да тръгваме!

— Чакай!

Шарлот се олюля на пети и вятърът едва не я събори. Тя стисна картичката и отново отвори веригата в мозъка на Дарил…

(… защото съм в огромна хралупа на паднало дърво и от единия край се процежда слаба светлина, мирише на гнило, на мокра козина и мечи изпражнения, толкова ме е страх, напишках се в гащите и чувам някакъв безумен шепот…)

— Той е! — Вятърът почти заглуши сподавеното й възклицание.

— Къде? Къде? — Пол отчаяно се заозърта наоколо.

— Натам! — Тя запълзя през покритите със сняг храсти и се опита да не прекъсва контакта между картичката и ума си. Усещаше странни миризми, в устата й имаше металически вкус на страх.

Приближаваше се.

— Дарил! — Вятърът отнесе шепота й.

Никакъв отговор.

Някъде зад себе си чу стъпки. Засада? Може би мафиотите ги обкръжаваха? Лапавицата я шибаше през лицето като бич, но Шарлот продължаваше да пълзи напред. Нямаше да изпусне това момче. За нищо на света. Имаше работа и този път щеше да я свърши както трябва.

Тя стисна картичката още по-силно.

(… приближава се някаква сянка, точно до дънера, толкова ме е страх, приближава се…)

— Дарил! — Шарлот вдигна картичката и я размаха във въздуха.

На напукания екран в ума си видя собствената си сянка да пълзи по земята пред дънера.

— Там! — Тя посочи право напред.

Падналото дърво бе полузаровено в снега. Към зейналата му хралупа водеха малки стъпки.

— Дарил? — Гласът на Пол беше напрегнат до крайност. Той се спъна и падна по очи.

Шарлот първа стигна до дънера.

— Не се бой, миличък. — Тя застана на колене и впери очи в мрака. — Казвам се Шарлот и съм тук с татко ти.

Отвътре се чуваше само тихо хлипане и шумолене на плат.

— Чуваш ли ме, Дарил? — Пол надникна над рамото й. — Излез оттам, сине, моля те!

Шумът в гората зад тях се приближаваше. Навярно беше на петдесет-шестдесет метра, във виелицата трудно можеше да се определи точно. Шарлот се обърна към дънера.

— Дарил, чуй ме, моля те, трябва да излезеш. Нямаме време!

— Веднага излез, Дарил! — изкрещя Пол.

Тя понечи да каже нещо… и изведнъж чу зад себе си сухо изщракване на метал.

— Залегни! — извика Шарлот, стисна го за рамото и го дръпна на земята.

В следващия момент гората зад тях избухна.