Джей Бонансинга
Хрътка (20)

19.
Покер

Кроасанът тежеше в стомаха на Шарлот като камък. Преди няколко километра бяха спрели в крайпътно заведение — Джуниър използва възможността да се обади на един от съседите си да наглежда кучето му — и сега закуската заплашваше да всее хаос в храносмилателната й система. Нервите й бяха като оголени проводници. Виеше й се свят. Трябваше да направят толкова много неща. Да купят мехлем за изгарянията й. Може би аспирин, кофеинови хапчета и антиацид. Минерална вода, карта, бележник, за да записва виденията си. Ако искаше да открие семейство Латъмор, трябваше да се съсредоточи както никога. Ала най-важно беше да продължават напред.

На запад.

Току-що бяха подминали Сеймурвил, който се намираше на осемдесетина километра западно от Рок Айланд. Едно от онези градчета край магистралата с един-единствен изход, една-две запуснати бензиностанции, мръсен паркинг и няколко акра магазини. За миг й се прииска да обърнат и да се върнат в Сеймурвил, завинаги да останат там и да се престорят, че всичко това изобщо не се е случило. Но също като града, тази мисъл бързо остана назад и сега от двете страни на колата имаше само огромен океан от царевица.

— Малко сме уязвими тук — достатъчно високо каза Шарлот, за да надвика воя на двигателя. — Не смяташ ли, че е по-добре да се отклоним от главния път?

Джуниър я стрелна с поглед.

— Магистрала осемдесет запад ли имаш предвид?

Тя кимна.

Джуниър сви рамене.

— Не знам. В момента всичко това ми прилича на партия покер.

— Какво искаш да кажеш?

— В покера най-важно е лицето. Опитните играчи винаги изучават лицата на другите. Трябва да си сложим маски на истински покерджии.

— Все още не те разбирам, Джуни.

— Ами… когато играеш покер с някого, ти го гледаш в лицето… Дали има добра ръка? Дали не се опитва да изглежда така, все едно няма нищо, докато всъщност държи кент флош? — Той замислено замълча и избърса устата си.

За миг на Шарлот й се стори, че вижда ръцете му да треперят, но може би си въобразяваше.

— В момента ние имаме всички карти — продължи Джуниър. — Имаме теб и монетата. И представляваме опасност за цялата шайка мафиоти, които се опитват да се докопат до Латъмор.

Шарлот се замисли.

— И как ще ги заблудим?

— Като действаме противно на очакванията.

— А?

— Ще останем на главния път… докато ни се открие възможност да се избавим от тая таратайка.

Тя погледна царевичното поле навън.

— Но защо да се избавяме от нея? Откъде могат да знаят с каква кола пътуваме?

— Недей да допускаш тази грешка, Шарлот. Ако не я сменим, непременно ще ни открият.

— Но как?

— Ще намерят начин. Чрез метода на елиминиране. Не знам.

Последва мълчание, по време на което Шарлот мислеше за техните преследвачи.

Отново й хрумна нещо ужасно: ами ако вече ги следяха? Ами ако я използваха, за да ги заведе до вратата на Латъмор? Стомахът й се сви и ръцете й настръхнаха. Тя се обърна и погледна през задния прозорец.

Слънцето все още бе ниско в небето, телефонните стълбове хвърляха дълги сенки по магистралата. В този ранен час нямаше много движение. Шарлот видя топлинните вълни, които се издигаха над Кенуърт на около половин километър зад тях.

— Добре ли си, малката? — попита Джуниър.

— Да, Джуни, просто… трябва да открия къде е Латъмор.

Шарлот отново стисна монетата.

Минаха много минути и километри преди да започне да усеща нещо сред електрическото пращене.

 

 

— Идва факс! — съобщи Дигър.

Тъкмо излизаха от Айова Сити и слънцето блестеше в голямото предно стъкло. Беше си съблякъл сакото, ръкавите му бяха навити и от устата му стърчеше цигара. Нямаше търпение да свърши с всичко това.

Лу Сейнт Луис седеше до него с ръце в скута и гледаше право напред. Откакто бяха потеглили от паркинга в Отава, дребният мъж не бе казал повече от една-две думи.

— Чу ли какво казах, Хатън? — извика Дигър към каросерията.

Дебелият детектив седеше на един от куфарите и дъвчеше вафла със сирене. Беше по риза и коремът му изпъваше меката тъкан. Той преглътна хапката си и облиза устни.

— Трябва да е Тони, моят човек в северната част на щата. Сигурно ни праща номера на колата на оня тип.

— Това майтап ли е? — рече Дигър, впечатлен от бързината, с която действаше Дебелия.

Като се държеше за скобите по стените на буса, Рондо отиде при включения в клетъчен телефон факс. От машината излизаше лист хартия.

— Само чакай да видиш сметката ми — измърмори той, докато изтупваше трохите от ризата си.

Дебелия откъсна листа.

— Казва се Патрик. Робърт Джеймс. Викат му „Джуниър“. Има зелен „Джио Метро“. Регистрационен номер HYX 118.

— Браво — тихо отбеляза хиропрактикът.

Дигър стрелна Рондо с поглед.

— По дяволите, как успя толкова бързо?

— Нищо работа — отвърна детективът. — Накарах един мой човек в Чикаго да влезе в къщата на ясновидката, да намери някоя стара телефонна сметка и да вземе името на гаджето й. — Той замълча, извади от джоба си пакетче „Туикс“, разпечата го и лапна половината на една хапка. — Пратих едно момиче в щатската канцелария в Спрингфийлд. Да си завърти задника пред чиновника, да му бутне една стотачка и да попълни формуляр по закона за обществения достъп до информация. След десет минути получила марката и модела.

Дигър поклати глава.

— Невероятно, мамка му.

— Трябват само малко пари и голям опит — каза Дебелия.

— Каква е следващата стъпка?

— Дай ми телефона — рече Рондо и погълна остатъка от „Туикс“.

Дигър му подаде клетъчния телефон.

Детективът набра дълга поредица от цифри.

— Лари, тук е Хатън… имаме марката и модела, регистрационния номер, всичко. — Той прочете информацията, после си погледна часовника. — Не може да са отишли далече… Обзалагам се, че още са в Айова… Дай да пратим по един човек на изходите на Айова Сити, Демойн и Омаха… Точно така, на някоя магистрална бариера или надлез. — Другият очевидно каза нещо и Рондо отвърна: — Не ми пука колко ще струва, Лари… Искам да следят всяка кола, която минава оттам… и да имат радиостанции… става ли? Обади ми се, когато научиш нещо.

Дебелия затвори и разпечата ново пакетче „Туикс“.

Дигър не можеше да престане да клати глава.

Невероятно, мамка му!

 

 

От ръба на монетата пращяха и прескачаха усещания.

Шарлот затвори очи и видя светли нишки, ярки огнени петна. Ледената болка отново се върна и запулсира в челото й. В главата й запроблясваха чужди мисли и чувства, усети мирис на борови иглички и изгорели автомобилни газове. Ако трябваше да опише преживяването, щеше да каже, че е като електрически удар…

Тя стисна сребърния долар с изгорените си пръсти и усети нова вълна…

(… движа се, движа се бързо край дърветата по чакъления път извън града, чудя се дали постъпвам правилно…)

… и Шарлот затаи дъх. Чувствата се вливаха в нея и тя разбираше, че това е ключът към местонахождението на Латъмор…

(… нерви, нищо повече, просто нерви, но не мога да позволя момчетата да видят баща си в такова състояние. Постоянно чувам разни неща, изпитвам странни усещания, все едно някой се опитва да влезе в главата ми и после… Чакай малко, чакай малко, ето го бара, рекламата над дебелата дъбова врата, „ПАКАРДС“…

… и отдолу белият пластмасов надпис, гордо съобщаващ: „Най-добрата скара в Скалистите планини!“.)

Шарлот седеше абсолютно неподвижна и не смееше да диша.

Сега бе в главата на Пол Латъмор, виждаше и чуваше света през неговите очи и уши…

… и разбираше, че с него ще се случи нещо важно…

… и че ще се случи в малка кръчма в Скалистите планини, наречена „Пакардс“…