Джей Бонансинга
Хрътка (18)

17.
Тръпки

В момента, в който Шарлот прекрачи прага на миришещото на мухъл малко бунгало, по краката и ръцете я полазиха студени тръпки.

Това място не беше спокойно. Тук не идваха хора, за да прекарат отпуската или медения си месец. Това бе спирка по пътя към чистилището. И усещането се излъчваше от всичко — от мухлясалите килимчета, евтиното бюро и столове, от голямото легло, от абажурите на двете нощни лампи с цвят на урина. Завесите бяха попили мъката на много нещастни души. Винаги щом влизаше в такава стая, мозъкът й се свиваше, сякаш вкусил силен оцет.

Но тази вечер имаше достатъчно други тревоги, за да мисли за това.

— Насам, Джуни. — Шарлот посочи към банята.

В малкото помещение миришеше на пикоч и хлор. Изкуствената настилка скърцаше под краката им. Флуоресцентната лампа забръмча над главите им. Джуниър седна на тоалетната чиния, докато тя се оглеждаше да намери кърпи. На закачалката до ваната висяха две оръфани хавлии с емблемата на мотела. Шарлот взе едната, отиде до мивката и завъртя крана на топлата вода.

— Свали си ризата — нареди тя и намокри кърпата.

Джуниър остави аптечката, разкопча памучната си риза и я съблече. Шарлот никога не го бе виждала гол до кръста. Откакто се познаваха, двамата често ходеха на кафе, ресторант или кино, но не и на плаж или на басейн. И сега, под студената светлина в малката баня тя остана поразена от яката фигура на Джуниър. С широките си рамене и възлеста шия приличаше на бейзболен защитник. Бе загорял на фланелка и посивяващите косми на гърдите му изненадващо изпъкваха на светлия фон на кожата му.

Когато се наведе към него и започна да почиства раната му, Шарлот усети странно парене под лъжичката.

— Кажи ми го направо, докторе, ще го понеса — престорено срамежливо измърмори Джуниър.

— Няма да умреш — отвърна тя.

После дълбоко си пое дъх и взе пинцетите от аптечката. Бяха съвсем малки и й беше трудно да работи с тях, защото изгарянията все още я боляха, но успя да ги стисне здраво и да бръкне в раната.

Джуниър потръпна.

— Ох! — инстинктивно възкликна Шарлот, когато извади металното парче.

То излезе лесно, по-лесно, отколкото очакваше, като изгнил зъб от мъртъв венец. От раната отново потече струйка кръв. Тя пусна парчето в мивката, взе кърпата и я притисна към раната.

Джуниър се усмихна.

— Ти каза „ох“.

— Какво?

— Когато извади парчето, каза: „Ох!“. Не се прави, че те боли повече, отколкото мен.

Шарлот се замисли за миг.

— Наистина ме заболя, Джуни, повярвай ми.

Тя почисти раната, намаза я с още малко антибиотичен мехлем и я превърза. Когато свърши, извади метала от мивката и го хвърли в кошчето за боклук.

Джуниър я наблюдаваше.

— Как е ръката ти?

Шарлот погледна дясната си длан. Пръстите й бяха изтръпнали, сякаш бяха покрити с бързо съхнещо лепило. Острите болки се бяха притъпили, но усещането не бе приятно.

— Добре е. Поне така ми се струва.

Хрумна й неочаквана мисъл, като пристъп на леден вятър. Ами ако осакатееше? Ръката беше нейната връзка с ясновидството, връзката й с другия свят — нейната дарба, нейното проклятие. Знаеше достатъчно за изгарянията, за да е наясно, че често предизвикват трайни нервни увреждания. Обзе я паника и сърцето й се разтуптя. Ами ако пръстите й изгубеха чувствителността си към монетата?

— Какво има, малката? — Джуниър бе забелязал ужасеното й изражение.

— Трябва да проверя нещо — промълви Шарлот и разбинтова дланта си. Пръстите й пареха. Тя свали марлята и видя подутата си плът. На мястото, на което монетата беше оставила отпечатъка си върху кожата й, имаше мехури.

Шарлот бръкна в джоба на сукмана си и докосна студеното сребро.

(… електрическо пращене…)

Тя извади монетата, погали я с подутите си пръсти и отвори в ума си канала, който приемаше емоциите. Без да обръща внимание на болката — горещите точки по показалеца й — се съсредоточи. Сигналите пращяха зад очите й, в челото й избухваха мълнии…

(… търся тъмна пътека… пращене… търся, чувствам се сам, страх ме е, страхувам се за Тими и Дарил… пращене… ставите ми замръзват…)

Тя затвори очи и стисна сребърния долар в шепата си.

— Какво има, Шарлот? — Джуниър се беше изправил и стоеше до нея.

Шарлот сведе очи към монетата.

— Ръката ми. След изгарянето нещо се е случило с ръката ми.

— Какво искаш да кажеш? Че си изгубила чувствителността си ли?

— Да, като късовълново радио по време на буря… трудно ми е да го обясня.

— Ще се оправиш, малката. Раната ще зарасне.

— Нямаме време, Джуни. — Тя го погледна и се опита да не заплаче, ала очите й пареха и в гърдите й се надигаше паника. Чувстваше се като момиченце, което е избягало от дома си и се е изгубило. Единственото й желание бе майка й да дойде и да я вземе.

— Чуй ме, малката, трябва да опиташ да се успокоиш. — Джуниър постави тежката си длан на рамото й и леко я стисна. — Дай да видя.

Шарлот прибра монетата в джоба си и протегна ръката си към него.

Той внимателно я хвана и леко прокара пръсти по палеца й.

— Усещаш, ли нещо?

(… обожавам я…)

Шарлот запремигва.

(… обожавам да я докосвам…)

Тя пак премигна и рязко си пое дъх. Кожата по гърба й отново настръхна. От ръката на Джуниър беше прескочило нещо като електрическа искра и мигновено се бе превърнало в чувство, толкова силно и ясно, че дъхът й секна и трябваше да затвори ума си. Шарлот погледна дланта си. Дългите пръсти на Джуниър галеха раната й и тя разбра какво се е случило.

— Какво има, малката? — попита той.

— Нищо, Джуни, просто…

Шарлот отново отвори ума си.

И емоциите я заляха…

(… никога преди не съм се чувствал така, а дори не знам как да й го кажа, готов съм на всичко за нея, бих дал остатъка от живота си, за да я държа в прегръдките си, толкова е красива, по дяволите, толкова е красива, Бог да ми е на помощ, обичам я, наистина я обичам, обичам я толкова силно…)

… после Шарлот рязко отдръпна ръката си.

— Какво има? — Джуниър я гледаше, без изобщо да има представа какво се е случило. — Шарлот?

Тя остана неподвижна за миг. Стомахът й се свиваше от вълнение.

Никога не бе смятала, че е възможно да се сблъска с такива чувства, особено насочени към нея, но ето че ги усещаше у Джуни, своя платоничен приятел — насочени към нея, Шарлот! Като че ли целият свят внезапно беше преминал през безумен калейдоскоп, който не разбираше, милион нови цветове, от които й се завиваше свят, цветове, които само можеше да гледа с няма почуда. Очите й се замъглиха от влага и не виждаше почти нищо. Тя разтърси глава и сълзите се застичаха по лицето й. Раменете й се разтрепериха и Шарлот неудържимо захлипа. Плачеше, защото до този момент смяташе, че никога няма да се обвърже, че ще продължава да страда от чуждата мъка, че никога няма да изпита любовта, която сега се излъчваше от ръцете на Джуни. Ала тя струеше към нея като чудотворен извор, който беше очаквала през целия си живот.

— Не знаех, Джуни — през сълзи промълви Шарлот.

Той се вцепени.

— Какво има, малката? Какво не си знаела?

— Не знаех — отново прошепна тя.

И се хвърли в обятията му.

Прегръдката им напомняше за Деня на победата през Втората световна война, за завръщането на войниците у дома. Двамата отчаяно се притискаха един към друг и Шарлот едва дишаше, опитваше се да каже нещо, опитваше се да обясни, но не можеше да изрече думите, защото любовта я обгръщаше като магнитно поле и вече нямаше значение, защото Джуниър търсеше устните й.

Нямаше нужда от обяснения.

 

 

Когато Джуниър Патрик беше осемгодишен, по-големият му брат Денис го заведе на щатския панаир в Охайо. Панаирът се провеждаше на осемдесет километра от дома им. Бе приятен летен следобед и дългото пътуване беше прекрасно. Докато се возеше зад брат си на седалката на „Ямахата“ и вятърът развяваше косата му, Джуниър изпадна в пълно блаженство. Когато най-после пристигнаха, впечатленията го връхлетяха като цунами. Момичетата с леки дрехи, парата на печените наденички, виковете на панаирджиите, въртележките, миризмата на кравешки изпражнения и наливна бира, вкусът на захарен памук, печени ябълки и лимонада — всичко това беше непреодолимо, истински рай за осемгодишното момче, което искаше вече да е пораснало. Този ден малкият Джуниър потъна в мъгла от удоволствие. Никога не се бе чувствал толкова жив, никога не се беше чувствал толкова добре в тясната си осемгодишна кожа, и мислеше, че никога повече нямаше да се чувства така.

До тази вечер.

Тази вечер Джуниър отново потъна, но този път на мястото на панаира имаше купчина завивки на двойно легло в малко бунгало на изток от Минука, Илинойс, и уханието се излъчваше от жена на име Шарлот.

Джуниър потъна в гърдите й, в невероятната й шия, в извивката под брадичката й, във влажния блясък на устните й. Пак изпадна в онова странно блаженство, напълно забравил за стаята наоколо, за разхвърляните по пода дрехи, за нощните пеперуди, пърхащи около нощната лампа до него. Шарлот беше мечта в ръцете му, гола и нежна като молитва, и тялото й се извиваше, докато проникваше в нея. Всяко докосване, всяко усещане, всеки миг се запечатваше в паметта му — тъмният триъгълник под корема й, слабият аромат на къри под мишниците й, тежките й гърди, осеяни с фини вени, устните й, буйната й коса. Той внимаваше да не притиска изгорената й ръка, която го галеше по тила, милваше зърната му и пениса му. Дланта й сякаш изсмукваше нещо от него, някакъв дълбок и таен извор на желание.

Накрая — едновременно кратък миг и цяла вечност — вълната от страст достигна кулминацията си и двамата бавно се спуснаха на земята.

— Усетих го, когато докосна ръката ми — вперила поглед в тавана, няколко минути по-късно призна Шарлот.

— Какво усети? — Той не можеше да откъсне очи от нея.

— Чувствата ти към мен.

— Знаех си — рече Джуниър, наведе се и я целуна по ухото. — Видях нещо в очите ти, когато се отдръпна.

Тя се усмихна.

— Честно казано, наистина ме изненада.

— Не знаех как да ти го кажа… Беше ме страх.

— От какво?

Джуниър се замисли.

— Предполагам, че при всички е така — страхувах се да не ме отхвърлиш, да не изляза пълен глупак.

Този път бе неин ред да го целуне. Шарлот долепи устни до носа му.

— Господи, Джуни, само да знаеше.

— Какво?

Тя го погледна.

— Аз също ужасно се страхувах.

Джуниър се ухили.

— Предполагам, че вече сме преодолели етапа на уважение на личното пространство.

Те се спогледаха за миг, после едновременно избухнаха в смях. Смях, който идваше от някакво тъмно място, внезапно разкрито на показ. Шарлот неудържимо се кикотеше на абсурдната ситуация и Джуниър не можеше да не забележи колко красива изглежда на жълтата светлина.

Тя се успокои и неочаквано се извърна настрани.

— Добре ли си, малката? — Джуниър бършеше сълзите от очите си.

Шарлот седна на ръба на леглото с гръб към него.

— Шарлот?

Тя тежко преглътна, сякаш нещо бе заседнало в гърлото й, после странно наклони глава.

— Няма нищо — накрая промълви Шарлот.

— Сигурна ли си?

— Да, Джуни, всичко е наред, наистина.

— Виж, Шарлот, ако смяташ, че това… това между нас…

— Не, Джуни, няма нищо. Просто мигрена. Понякога започва изведнъж.

— Видях в аптечката аспирин.

Тя махна с ръка.

— Ще ми мине, мили, наистина няма нищо.

Ала колкото повече я гледаше Джуниър, толкова повече се убеждаваше, че нещо не е наред.