Джей Бонансинга
Хрътка (7)

6.
Допустима грешка

Седяха в кухнята в задната част на къщата, спретната малка стая с паркет и много прозорци. Джуниър наля чай и Шарлот му разказа събитията от сутринта, без да пропуска нищо. Отне й близо двадесет минути. Описа му всички подробности, повтори му точните думи. Джуниър я слушаше внимателно, почти без да я прекъсва. Накрая кимна и допи чая си.

После остави празната си чаша.

— Нали не си казала за това на никой друг?

— Не.

— И от участъка идваш направо тук, така ли?

— Да.

— И оная Фортунато знае само, че мъжът е в Колорадо, нали?

Шарлот се замисли за миг.

— Да… предполагам.

— Каза ли й нещо по-конкретно?

Тя си припомни сеанса, после кокалестите пръсти, протягащи се към гърлото й.

— Не.

— Не й ли каза в коя част на Колорадо е? В равнините или в планините?

— Самата аз не зная.

Джуниър я погледна.

— Не успя ли да го откриеш?

— Дори не съм го търсила. Щом разбрах, че човекът е женен и живее със семейството си, реших, че няма смисъл.

— И си съвсем сигурна за Колорадо и всичко останало, така ли? Искам да кажа… от гледна точка на… допустимата грешка?

— Сигурна съм, Джуни. Престани!

Той се усмихна.

— Само питам.

— Моля те, Джуни. В момента нямам нужда от скептицизъм.

Джуниър вдигна ръце в знак, че се предава.

— Просто исках да се уверя.

Това отдавна бе източник на добродушни закачки между двамата. Джуниър беше практичният изобличител, Шарлот — ексцентричната ясновидка. И нито един от тях не позволяваше на другия да забрави това. Всъщност до деня, в който спечели първа награда в коледната лотария в болницата на ветераните, в която работеше — безплатна консултация при Шарлот — Джуниър се отнасяше към това явление с колебание. Естествено, той разбираше, че на този свят има неща, които науката просто не е в състояние да обясни. По дяволите, Джуниър беше видял във Виетнам неща, от които и на Род Сърлинг^[1] би му се завило свят. И все пак той бе реалист. Не вярваше на нищо, което не можеше да пипне, да измери, да фотографира или да нареже и да изпуши с наргиле.

Единственото изключение беше Шарлот Викърс.

Джуниър безпрекословно вярваше на Шарлот Викърс.

Откакто преди година и половина я видя за пръв път, той бе лудо влюбен в нея. Започна да ходи на ежеседмични консултации в дома й, и боже господи, тя успя да открие удивителни неща за живота му само като галеше дланта му с невероятно меките си ръце. Разбра за тежкото му детство, за преживяванията му в Югоизточна Азия, за самотата му, дори за кошмарите му. У тази жена имаше нещо извънредно особено. Но за съжаление, всеки път, щом Джуниър намекнеше да превърнат връзката си в нещо повече, Шарлот му отговаряше, че животът й бил прекалено сложен и объркан. Това го влудяваше. И най-ужасна бе несигурността. Колко надълбоко в мислите му проникваше тя? Какво точно знаеше за него? Шарлот твърдеше, че никога не се възползвала от дарбата си. И все пак Джуниър се чудеше дали…

— Сигурно ти е ясно какво си мисля в момента, нали? — попита той.

— Много смешно.

— Говоря сериозно.

— Не става така, Джуни, знаеш го.

Джуниър въздъхна.

— Виж сега, мисля, че е най-добре да се свържеш с ФБР.

— Вече ти казах…

— Знам, знам, смяташ, че федералните няма да ти повярват. Може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Наистина ли си убедена, че тия боклуци могат да намерят Латъмор?

Шарлот отговори положително.

Джуниър сви рамене.

— Тогава най-бързият начин да го спасиш, е да се обадиш в оперативното бюро в Колорадо.

Тя го погледна.

— Казвам ти, Джуни, нямаш представа каква омраза изпитват към ясновидството феберейците.

— И какво от това? Няма значение. Щом се свържеш с тях, те са длъжни да преместят Латъмор или поне да пратят някого в дома му.

— Няма да го направят, Джуни. Повярвай ми. Те смятат ясновидството за оскърбление за професионализма им.

— Звучи ми доста грандомански.

— Както и да го наречеш, феберейците ще ми се изплюят в лицето.

Той въздъхна.

— Не знам какво друго можеш да направиш.

Последва неловко мълчание. Шарлот тревожно хапеше устните си и гледаше през прозореца. Джуниър понечи да отвори уста, но изведнъж видя, че нещо в очите й проблясва. Нещо отчаяно. Изпълни го страх.

— Не ми казвай. Имаш намерение да извършиш нещо героично.

Тя обърна глава към него. Погледът й бе като лазерен скалпел.

— Човекът има семейство, Джуни. Има деца.

— Дори не си го и помисляй.

— Трябва да опитам, Джуни. Трябва.

— Какво да опиташ, за бога?

— Да го открия.

— Какво?!

— Трябва, Джуни. Аз съм виновна. Това е мой проблем. Трябва да го реша. — Шарлот дълбоко си пое дъх, изправи се, отиде до плота и взе чантичката си. — Трябва да тръгвам, Джуни. Трябва да се погрижа за това.

— Я почакай, малката! — Той скочи и се приближи до нея. — Къде отиваш?

— Прибирам се.

— Не съм сигурен, че е разумно.

Тя го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— В момента не е разумно да се прибереш у вас. Ония типове знаят къде живееш, Шарлот.

Последва напрегнато мълчание.

— Но аз… те няма… мисля, че няма да дойдат.

— Откъде знаеш?

Шарлот рязко си пое дъх, сякаш някой я беше ритнал в корема. После нервно закрачи из кухнята.

— О, господи, какво направих? Какво направих?

— Спокойно, момиче. — Мъката, изписана на лицето й, го караше да се чувства ужасно. — Не се тревожи. Можеш да преспиш тук. Ще измислим нещо, обещавам ти.

Тя продължаваше да крачи.

— Аз съм виновна, Джуни. Трябва сама да реша проблема.

— Говориш глупости…

— Не, не, това засяга само мен, никой друг. Трябва да открия семейство Латъмор. И да ги предупредя.

— Шарлот…

— Мога да го направя, Джуни. Мога. Само трябва да…

Тя замръзна с вдигната във въздуха ръка. Дланта й леко трепереше.

— Какво има?

Очите й бяха разширени и влажни, устните й помръдваха. На лицето й се изписа ужас.

— О, господи! — задавено промълви Шарлот.

— Какво? Какво?

Тя го погледна.

— Боже мой, Джуни, монетата…

— Какво?

— Монетата, сребърният долар на Латъмор. — Шарлот сякаш имаше пристъп на треска. — Остана вкъщи…

— И какво от това? Нека си стои там.

— Не, не, Джуни, ти не разбираш. Монетата е единственият начин да открия Латъмор. — Тя заотстъпва заднишком към вратата като сомнамбул. — Трябва да я взема, трябва да взема тази монета, преди да попадне в чужди ръце.

— Шарлот, успокой се…

— Трябва да я взема, Джуни, трябва!

Тя се обърна и понечи да излезе. Джуниър я настигна и я хвана за ръката, но Шарлот беше набрала инерция като парен локомотив, тласкан от страх и угризения.

— Пусни ме, Джуни! — извика тя и се отскубна от него.

После се затича надолу по стъпалата.

— Шарлот! — Джуниър я проследи с поглед, после се обърна и отиде при дивана до прозореца.

Кутията бе скрита под едно старо одеяло. Той я взе, бързо я отвори и извади от стиропореното легло безупречно лъснат „Смит & Уесън“ 357 магнум, модел 65. Имаше също полуавтоматичен „Ругер“ 22-ри калибър и автоматичен „Зиг Зауер“. В килера държеше полицейска пушка „Итака“ с десет патрона. От малък си падаше по оръжието и дори преживяванията му като снайперист във Виетнам не успяха да угасят страстта му. Може би се дължеше на бащиното му влияние или на нещо друго, нещо дълбоко скрито в душата му… но в момента това нямаше значение. В момента той просто се нуждаеше от средства за самозащита.

Той отвори барабана на магнума и зареди шест патрона. После прибра револвера в един малък сак.

За миг се зачуди колко боеприпаси трябва да вземе.