Джей Бонансинга
Хрътка (36)

35.
Кукла на конци

Когато започна, бяха в дневната. Беше вечер и вятърът клатеше електрическите кабели навън. Биеха се, окъпани от силната светлина на лампата. Момчетата се бяха свили до стълбището и ужасено наблюдаваха родителите си. Санди току-що бе ударила шамар на Пол, защото я беше излъгал за контрабандното оръжие, и той й изкрещя:

— Само се опитвам да правя каквото трябва!

И после се започна.

Тя не можеше да повярва на очите си. Съпругът й отметна глава назад, сякаш дърпан от невидими конци.

— Пол? Какво има?

— Не… — Сякаш нещо бе заседнало в гърлото му и го караше да се задъхва. Той вдигна ръце и се опита да хване нещо.

— Какво има, Пол? Плашиш ме!

— Не зна… — Очите му се изцъклиха и той отскочи към стената. Поставената в рамка снимка на цялото семейство се откачи от пирона и стъклото със звън се разби на пода. Саксията на съседната масичка се преобърна. Пол се прилепи към стената. Зъбите му скърцаха, клепачите му бяха стиснати, сякаш го разтърсваше електрически ток. Той се опита да каже нещо, но лицевите му мускули яростно се напрегнаха. Лицето му представляваше ужасна гледка.

— Татко! — изпищя едно от момчетата — Санди не видя кое — и я откъсна от хипнотичното й вцепенение.

Тя се втурна към Пол и го прегърна през кръста. Кожата му беше гореща.

— Те… иддд… идввв… — Той се мъчеше да изрече думите, лицето му стана алено, вените на шията и слепоочията му се издуха.

— Всичко е наред, мили, тук съм, тук съм — промълви Санди. Чудеше се дали не е получил удар, инфаркт или някакъв пристъп. Познаваше здравословното състояние на мъжа си и често се безпокоеше за високото му кръвно налягане. Той прекаляваше със солта, пиеше прекалено много и след стреса около преместването представляваше жива бомба с часовников механизъм. Тя винаги го бе карала да прави физически упражнения, да се храни по-разумно, да намали алкохола. Но сега, докато го гледаше как се гърчи до стената, гневът я напусна и я изпълни ужас. Не искаше да го изгуби. Санди все още обичаше това нещастно копеле.

После Пол внезапно се отпусна в ръцете й.

— Мили? — Тя се опита да го разтърси, но тялото му й се изплъзна и се свлече на пода като марионетка с откъснати конци. — Пол! — Санди коленичи до него и повдигна главата му в скута си.

Момчетата се приближиха зад нея.

Пол изглеждаше така, сякаш на главата му се е стоварил роял.

— Вече знам какво е това — прошепна той.

— Какво?

Съпругът й я погледна. Вятърът навън стенеше.

— Те идват.

— Кой идва?

Пол се опита да се изправи. Трябваше му известно време, но накрая успя да стане и се облегна на стената. Коленете му все още трепереха и той задиша дълбоко, за да се успокои. Очите му възбудено блестяха.

— Не мога да го обясня. Но това са думите, които чувам в главата си от два дни. „Те идват“. И сега знам кои са „те“. Фабионе. Кълна се, сигурен съм — Фабионе идват.

— Пол, за бога, как…

Той я хвана за раменете.

— Незабавно трябва да заминете, Санди.

— Но как…

— Престани да спориш с мен. Вземи момчетата и се махнете оттук. Още тази нощ. Още сега.

Санди го зяпна, прекалено възбудена, за да разбира нещо.

— К-къде?

Пол облиза устни.

— Ами… ще отидеш в ранчото на маршал Винсънт в Дъранго, имам адреса.

— Чакай, чакай, Пол, чакай малко, успокой се. Ще му се обадим. Той каза да му се обаждаме в случай, че се случи нещо. Ще се свържем с хората от Програмата.

Пол поклати глава.

— Не, мила, не! Трябва да отведеш момчетата оттук, веднага!

— Но…

— Чуй ме. Не мога да ти го обясня, но съм сигурен, че идват! Разбираш ли ме?

В Санди се бореха противоречиви чувства, гърдите й се свиваха.

Тя усети движение до себе си, треперещо рамо на момченце.

— Какво става, татко? — наруши тишината Дарил.

Пол погледна сина си, после вдигна очи към предния прозорец. Ставаше студено за юли. Задаваше се буря. Атмосферата в къщата бе като във влажна пещера — студената влага на Колорадо взимаше своето от Латъморови. Той отиде до прозореца, разтвори ленените завеси и надзърна навън. Накрая се обърна към семейството си.

— Крайно време е веднъж завинаги да сложа край на това.