Джей Бонансинга
Хрътка (30)

29.
Край на връзката

Джуниър не можеше да направи нищо. Прегрелият двигател виеше и се давеше, миришеше на горящо масло, автомобилът вече не се подчиняваше на волана. Ушите на Джуниър безмилостно пищяха, виеше му се свят. Големият бус ги връхлиташе като огнедишащ дракон, от страничния прозорец проблясваха изстрели, в пръстта се забиваха куршуми. Той искаше тъкмо това.

Планът му действаше.

След половин секунда щеше да започне третата фаза и Джуниър, без да се колебае, се пресегна през Шарлот и натисна бутона на жабката. Вратичката падна надолу. Вътре беше хромираният автоматичен „Зиг Зауер“. Стиснал с една ръка волана, той извади пистолета и свали предпазителя, като местеше поглед между напуканото стъкло и нивата зад тях. После дълбоко си пое дъх.

Прицели се в буса и стреля.

Оръжието дрезгаво започна да лае и заподскача в дланта му. На предното стъкло разцъфнаха едрокалибрени дупки. Нямаше намерение да улучи никого — просто искаше да отвлече вниманието, докато се приготви за последната маневра. След секунди „Зиг Зауер“-ът защрака на сухо. Осемте патрона бяха изстреляни и Джуниър хвърли пистолета, защото бе горещ като ютия. Моментът беше настъпил.

Той едновременно направи две неща: завъртя волана и превключи на първа предавка.

Събитията се развиваха толкова бързо, че умът му почти нямаше време да ги регистрира, защото шевролетът внезапно се завъртя и за миг светът стана течен, слънчевите лъчи, шумът и миризмата на кравешки тор се сляха в калейдоскоп и гравитацията всмука Джуниър към вратата. Под шасито се разнесе гърмеж като от пистолетен изстрел, трансмисията избухна и предавките затракаха като картечница. Колата се плъзна по пръстта, проряза стената от храсти и се спусна към дерето. Джуниър отчаяно се пресегна към Шарлот…

… защото шевролетът се преобръщаше по скалистия склон. Той нададе задавен вик, светът се завъртя, покривът се блъсна в земята, колелата бясно се удариха в пръстта, после пак покривът, после колелата, вибрациите разтърсваха малкото купе, слава богу, Джуниър беше с предпазен колан…

… но не и Шарлот и дясната врата се отвори…

… тя изхвърча навън…

… и накрая автомобилът спря сред бурените на дъното на дерето.

Възцари се тишина.

Джуниър се чувстваше така, сякаш са го прегазили слонове. Коланът се впиваше в мокрия му от кръв корем. Ушите му ужасно пищяха. Бусът спря някъде в далечината. Той успя да откопчае колана и отвори вратата.

Измъкна се навън и застана на четири крака.

Къде беше Шарлот?

Джуниър изпълзя зад смачкания шевролет и я видя да лежи по гръб на склона с разперени ръце и крака. Изглеждаше абсолютно спокойна в замръзналата си неподвижност и той се усмихна. Планът му бе успял, по дяволите! През последните осемдесетина километра от пътя се беше преструвал, че нещото до него е Шарлот Викърс — с памучен сукман, човешка коса и лице от гумена топка.

От нивата зад него се разнесе шум — блъскане на автомобилни врати, зареждане на автоматични оръжия — и той за последен път хвърли поглед към проснатото тяло.

Това бе просто плашило, същото плашило, което бяха открили до стария клен.

Плашило с еспадрили и лъскава къдрава коса.