Джей Бонансинга
Хрътка (26)

25.
Три иззвънявания

Клетъчният телефон звънеше.

Кони Хорган го взе от дясната седалка.

— Хорган слуша.

— Пипнахме ги! Пипнахме ги тия копелета!

Той едва позна гласа.

— Рондо?

— Чу ли какво казах, Хорган? Пипнахме ги тия гадни копелета!

— Физически ли искаш да кажеш? При вас ли са?

— Не, по дяволите! Искам да кажа, че ги открихме, за бога.

— Страхотно, но…

— Преди няколко минути съобщиха по полицейската радиостанция.

— Страхотно, страхотно. И къде…

— Чухме ченгетата да говорят за някакви побъркани хипари със зелен шевролет.

Хорган рязко изправи гръб.

— И къде са?

— Недалеч от теб, ако не греша — възбудено отвърна Дебелия.

— Знаеш ли на кой километър? — Хорган се намираше на пресечката на междущатска магистрала 80 и шосе 680, близо до предградията на Омаха. Във въздуха силно миришеше на тор и тополи. Жегата, чакането и нервното напрежение го бяха изтощили до крайност.

— Преди минута бяха на I-80 край някакво градче на име Маклеланд. Знаеш ли го?

Хорган превключи на скорост.

— По дяволите, да. В момента съм на по-малко от петнайсет километра оттам.

— Размърдай си задника — ще се срещнем на място.

Кони настъпи педала и линкълнът се понесе напред сред облаци прах, чакъл и въглероден окис.

Осемстотин километра на запад Пол Латъмор се свиваше от страх под слабата светлина.

В килера едва имаше място за прахосмукачката, палтата и зимните ботуши. Миришеше на нафталин. Пол трябваше да се притисне към закачалката, за да има място да долепи слушалката до ухото си. Преди минута се беше вмъкнал тук, за да не го чуе никой. Не искаше Санди да го вижда в такова състояние. Не искаше децата да чуят какво ще направи. Не искаше да плаши никого. Той преглътна страха и срама си и стисна очи.

Първото иззвъняване сякаш се проточи цяла вечност.

Пол внезапно потръпна от мълнията в мозъка си — далечен глас, вторичен трус, ехо от някакво излъчване…

(… огосп!…)

… и после нищо, нищо, освен неравномерно пулсиране в челото му и вълна от ледени тръпки по гърба му. През последните два дни постоянно бе така. Мълниите го връхлитаха, когато най-малко ги очакваше. И болката беше невероятна. Но какво бе това? Дали се опитваше да си спомни нещо? Или тумор? А може би нещо необяснимо? Нещо свръхестествено?

В ухото му отекна второто иззвъняване.

Устата му пресъхваше, пръстите му изтръпваха, очите му се навлажняваха. Пак започваше да губи кураж. От едно денонощие искаше се свърже с оперативното бюро на ФБР в Денвър, но просто не можеше да го направи. В края на краищата, какво щеше да им каже, за бога? „Ало, обажда се Пол Стафорд, трябва да всея хаос в цялата ПЗФС, защото имам ясновидски проблясъци“? Смешно. Като че ли федералните щяха да пренасочат средствата, необходими за процедурата на ново преместване, само защото някакъв нервен свидетел получавал послания от Господ.

Разбира се, за колебанието му да се свърже с ФБР имаше и други причини. Новото преместване означаваше отново да преживее най-ужасния си кошмар. Да отпише децата от училище, да хвърли живота им в смут… пак. Почти немислимо. Имаше и още нещо. Точно в този момент преместването можеше да ги изложи на още по-голяма опасност. Само да успееше да събере смелост и да поговори с маршал Винсънт или специален агент Дженрет. Просто за да свали бремето от гърба си.

На третото иззвъняване отговори женски глас.

— Федерално бюро за разследване… с кого бихте желали да разговаряте?

Пол затвори.

После стисна клепачи и остана неподвижен за миг, като се мъчеше да не мисли за бедата, която се приближаваше към семейството му.