Джей Бонансинга
Хрътка (23)

22.
Урок по стрелба

Под един запуснат виадукт на по-малко от сто километра западно от телефонната кабина, в която Шарлот за пръв път чу за Гранд Лейк, бе паркиран златистокафяв линкълн. Двигателят тихо бръмчеше и аварийните светлини мигаха. На около три метра зад него беше поставен оранжев триъгълник, а около задната гума бяха разхвърляни инструменти. Но всичко това беше за заблуда на подозрителните. Гумата не бе спукана, нямаше никакви повреди. Всъщност автомобилът беше готов да потегли всеки момент.

Вътре седеше Конрад Хорган и притискаше до ухото си клетъчен телефон. Дъвчеше дъвката си толкова бързо и енергично, че сякаш имаше в устата си тиктакащ часовник. Жилест мъж на неопределена възраст с гарвановочерна, намазана с гел и сресана назад коса, облечен в лилаво копринено яке, Конрад Д. Хорган имаше много занаяти, някои от които владееше до съвършенство. Можеше да разглоби и сглоби всеки американски двигател, да отвори почти всеки сейф и да проникне в повечето фирмени компютърни мрежи в света. Освен това можеше в продължение на стотици километри да следи някого, без да го забележат.

Тъкмо затова в момента изпълняваше поставената му от Хатън задача.

— Дръж си очите на четири, Кони — надвика пращенето в слушалката мъжки глас. Беше Рондо, обаждаше се от буса на неколкостотин километра оттам.

— Заел съм позиция, шефе — отвърна Хорган. Харесваше Дебелия. Двамата ходеха в казино „Емпрес“ винаги, когато Конрад пристигаше в Чикаго. — Повярвай ми — прибави той, — ако минат оттук, ще ги засека.

— Откога си там?

Хорган си погледна часовника.

— Нямам представа. Някъде от около осем сутринта.

— Добре. Продължавай да наблюдаваш пътя. Скоро трябва да минат покрай теб.

— Ясно, шефе.

Последва изщракване и връзката прекъсна.

Хорган продължи да наблюдава пътя и да дъвче дъвката си.

— Приближават се, Джуни, усещам го.

— Вярвам ти, малката — отвърна Джуниър и рязко зави по изходната рампа.

Бяха се отбили в крайпътен търговски комплекс, за да изпразнят мехурите си и да налеят бензин. Освен това си взеха по чаша отвратително кафе и сандвичи с пуешко месо и купиха още едно шишенце тиленол. Когато се върнаха в колата, излапаха сандвичите като изгладнели улични кучета — странно добър апетит за хора, подложени на стрес и недоспиване — после изпиха таблетките с кафето. Още по-странно беше, че на Джуниър му се прияде сладко. Бе готов да даде левия си тестис за „Туинки“, „Сникърс“, даже за желирани бонбонки. Винаги, когато беше нервен, започваше да се тъпче с боклуци.

Стигнаха до края на рампата, завиха на юг и поеха по тесен черен път. Джуниър усещаше паниката на Шарлот като остра миризма в колата.

— Преди да продължим, искам да направя нещо — каза той и нервно погледна към огледалото.

Следобедното слънце блестеше през задния прозорец на шевролета, задните гуми вдигаха облаци прах. Джуниър се чувстваше изложен на открито, кожата на тила му бе настръхнала и паренето в корема му се усилваше. На този път бяха много уязвими, но той се опитваше да не мисли за това.

Преди да се върнат на междущатската магистрала, трябваше да се увери в нещо.

Минута по-късно Джуниър спря пред могъщ клен.

— Ела с мен — каза той, слезе от колата и заобиколи зад багажника. Вдигна капака и извади изпод резервната гума 22-калибровия си пистолет. — Преди да продължим — поясни Джуниър, — ще ти дам урок по стрелба.

Шарлот хвърли поглед през рамо и стисна юмруци.

— По дяволите, Джуни, нямаме време за това.

— Трябва да намерим време.

— Знаеш какво е отношението ми към…

— Категоричен съм, малката. — Той я хвана за ръка и я поведе към дървото.

Кленът бе поне на два века, толкова огромен, че корените му сякаш стигаха до съседния окръг. Издигаше се край черния път и хвърляше сянка най-малко на половин акър. На петдесетина метра от него имаше двойна ограда, която се виеше по склона към далечните фермерски сгради. Под дървото миришеше на листа и тор и беше тихо като в черква. Джуниър намери до дънера празна консервена кутия и я постави на един пън до оградата.

После се върна и подаде ругера на Шарлот.

— Моля те, Джуниър… — Тя хвана оръжието така, като че ли е измазано в изпражнения.

— Просто малък урок — каза той и застана зад нея. — За да знаеш да стреляш, ако се наложи.

— Те се приближават с всяка секунда…

— Ще тръгнем веднага щом свършим. Искам само да те науча да се защитаваш.

После й показа как да държи оръжието, да зарежда пълнителя и да вкарва патрон в затвора. Ругерът не бе най-малкият пистолет на света, но не тежеше много и с него се стреляше лесно. Изглеждаше тъкмо като за Шарлот. Накрая я научи да сваля предпазителя и да се прицелва.

— Хайде, миличка — каза й той. — Убий оная тенекия.

Шарлот се прицели и стреля.

Куршумът отлетя високо над царевицата.

Гърмежът я накара да ахне, после тя запремигва и Джуниър усети, че по гърба го полазват тръпки. Не от изстрела — бе прекарал голяма част от ранните си години на стрелбищата — а от нещо в очите на Шарлот, което го изненада. Ако трябваше да го обясни, нямаше да открие подходящи думи. Беше едва доловимо и мимолетно, дори се колебаеше дали не си го е въобразил.

Но, по дяволите… макар и за миг, Джуниър наистина го бе зърнал на лицето й.

Веднъж беше виждал такова изражение — в средата на седемдесетте години в дните след уволняването си. Импулсивно бе решил да обиколи Европа с мотоциклет в безуспешен опит да преоткрие в себе си някакъв романтичен Уолт-Уитманов образ на поет скитник. Ала единственото, което откри, бяха безброй претъпкани хипарски общежития, пълни с изгубени души, наивно търсещи истинското си аз. Едно от най-ужасните места се намираше на река Ебро в Испания, недалеч от Барселона. Именно там, в един мръсен пансион, Джуниър видя младо андалуско момиче със същото изражение като на Шарлот Викърс — смесица от пълно отчаяние и ужас.

След първата инжекция хероин.

— Стреляй пак, малката — каза Джуниър. — Опитай да се отпуснеш.

— Пистолетът подскача — отвърна тя, прицели се и стисна зъби.

— Знам. Просто се отпусни.

Шарлот отново стреля и после още веднъж, и още веднъж. Куршумите всеки път отлитаха над пустите царевични поля надалеч от целта. С всеки следващ изстрел лицето на Шарлот все повече се напрягаше, като недовършена мраморна скулптура, постепенно придобиваща нов облик. На четвъртия опит най-после улучи. Кутията отхвърча на десетина метра във въздуха.

От царевицата внезапно се издигна ято черни гарвани.

Джуниър погледна натам и забеляза нещо в основата на един от телефонните стълбове, нещо, което до този момент не беше видял.

Той отиде при него.

Беше високо поне метър и половина. Някой доста си бе поиграл, за да го направи. Ръцете, краката и тялото бяха съвършено оформени. Главата като че ли беше от стара баскетболна топка, разкъсана на половина и увенчана със сламена шапка.

На краката му дори имаше чифт стари обувки.

— Какво има, мили? — Шарлот се приближи до Джуниър и двамата застанаха пред плашилото.

— Хрумна ми една идея — накрая отвърна той. — Мисля, че това е единственият начин да стигнеш до Колорадо невредима. — Джуниър я погледна. — Но няма да ти хареса.