Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodhound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Джей Бонансинга. Хрътка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-109-0

История

  1. — Добавяне

2.
Парченца стъкло

Отне й по-малко от час, за да получи обща представа за местонахождението на мъжа.

Усещането напомняше на бързо близане на сладолед или светкавично изпиване на млечен шейк: мигновено парене в носа, толкова остро, че кара очите да сълзят. Шарлот изпитваше тази болка, докато седеше в дневната си, все още по халат, стиснала сребърния долар. Сърцето й туптеше учестено, очите й бяха затворени…

(… силна светлина… силна синя светлина… сред дърветата… в небето… през боровите клони… като светлосини парченца счупено стъкло…)

Шарлот потръпна, отново дълбоко си пое дъх и отметна назад залепналия на потното й чело тъмен кичур. Денят щеше да е горещ — навярно дори рекордно горещ за юни в Чикаго — и тя полагаше всички усилия да се съсредоточи върху отворената верига между дланта си и монетата. Натали Фортунато седеше срещу нея, гризеше ноктите си и нервно я гледаше.

Шарлот пак затвори клепачи и остави далечните чувства да потекат по невидимата й верига…

… и Натали видя, че очите й се движат под клепачите…

… докато електрическият ток разтърсваше мозъчната кора на Шарлот…

(вървя по пътека зад бунгалото в мрачна, гъста гора, поглъщаща слънчевите лъчи, някъде отляво чувам постоянно клокочене, зървам проблясък на поток сред сини смърчове и трепетлики, краката ми стъпват по борови иглички и листа, меки като килим, въздухът ухае на смола. Ароматът на дивите цветя е толкова упойващ… Ухание на ново начало… да, точно така… ново начало!…)

Този път усещането бе удивително силно, повече от всеки друг случай на изчезнал човек, по който бе работила. Боровите иглички бодяха босите й пети, сякаш килимът под масата за миг се беше преобразил. Планинският въздух бе толкова чист и свеж, че като че ли пареше дробовете й. Или се дължеше на височината?

Посетителката й я гледаше като хипнотизирана. От време на време Шарлот си мърмореше нещо тихо и нечленоразделно. Натали беше толкова напрегната, че ясновидката започваше да се безпокои да не получи нервен пристъп. Особено когато научеше точно какво казва за приятеля й сребърната монета.

Ала преди да каже нещо, Шарлот искаше да е сигурна.

Тя стисна долара за последен път, затвори очи и отвори веригата…

… включи се в мозъка на изчезналия…

(… надничам между листата на храстите и виждам елен. Едър самец с големи огнени очи. Сърцето ми се разтуптява. Толкова е красив и ненадейно си мисля, че идването ми тук е правилно. Вече е минало, всичко свърши, защото имам жена, която ме обича, и две момчета. Те ми помогнаха да се реша и мъките в Чикаго свършиха, вече не изпитвам угризения за постъпката си, защото сега имам нов живот…)

Прониза я остра болка от прекъсването на веригата.

Натали се размърда.

— Какво става? Какво става?

— Понякога е доста болезнено — задъхано промълви Шарлот.

— Открихте ли нещо? Каквото и да е?

— Не съм сигурна.

— Нали казахте, че сме открили нещо? И че трябвало да се съсредоточите за няколко минути. Мина много време… вече четирийсет и пет минути.

— Успокойте се, мила — рече Шарлот, като се опитваше да не обръща внимание на главоболието, което разцепваше черепа й на две. Беше достигнала критичната точка и имаше нужда от аспирин и студена кърпа на челото, имаше нужда да се поразходи. Но това трябваше да почака, защото вече знаеше всичко за изчезналия. Знаеше, че е на около хиляда и петстотин километра западно от Чикаго, навярно в Колорадо. Още не бе сигурна в точното му местонахождение, ала подробностите навярно нямаха значение. Мъжът на име Пол Латъмор беше женен, може би имаше две доведени деца, и се чувстваше отлично далеч от Чикаго. Всъщност Шарлот разбираше, че е изчезнал по собствена воля.

Как да съобщи тази новина на изпитата дребна женица?

— Видяхте ли нещо? — напрегнато попита Натали. — Той добре ли е? Жив ли е?

— Да, мила, убедена съм, че е добре и определено е жив, определено.

— Къде е? Отвлечен ли е?

Шарлот разтри челото си.

— Тук вече става малко сложно.

— Защо? Къде е?

Ясновидката я погледна.

— Струва ми се, че е в Колорадо.

Натали за миг се вцепени.

— В Колорадо ли?!

— Да, мила, така мисля. Очевидно живее там…

— По дяволите! Къде?! — внезапно повиши глас дребната жена, наведе се напред и опря лакти на масата. Очите й се присвиха и през разтворените й устни проблеснаха ситни остри зъби. — В кой град? Божичко! Защо в Колорадо?

— По-добре се успокойте, мила. Хубавото е, че приятелят ви е жив и здрав.

— Попитах ви в кой град в Колорадо. — Натали не откъсваше поглед от лицето й.

— Ако ме изслушате докрай…

— Ще ми кажете ли най-после?!

— Знам, че сте разстроена, но ако ми позволите да ви обясня, мисля, че ще разберете всичко.

— Какво да разбера?

Шарлот си пое дъх и потърси подходящите думи. Нямаше да е лесно.

— Когато открия изчезнал човек, мила, жив човек, понякога усещам психическото му състояние. Искам да кажа, чувствата му в момента.

— И какво точно чувства той? — попита Натали. В душата й явно кипяха гняв, болка, мъка и смут. Единадесет месеца, седем дни и двадесет и два часа гняв, болка, мъка и смут, по-точно.

Последва нова пауза. Вените на слепоочията на дребната жена пулсираха.

Шарлот въздъхна.

— Знам, че е много мъчително, мила, но въпросът е, че Пол Латъмор е започнал нов живот далеч оттук.

Натали я погледна.

— Какво искате да кажете с това „нов живот“?

Шарлот осъзна, че е време да й каже истината.

— Той е женен, Натали. С деца. Има семейство.

По време на неловкото мълчание Шарлот се приготви за бурята.

Посетителката извърна очи, покри устата си с длан и сякаш щеше да се разплаче или дори да закрещи и да обърне масата, но се случи нещо изключително странно. Очите й се превърнаха в кристали, погледът й стана лазерен лъч и се заби в бежовия килим. Шарлот отново изпита смътното усещане, че е виждала снимката й в някое списание или вестник.

— Трябва да ми кажеш къде точно живее — с неочаквано тих и безизразен глас рече Натали.

— Не съм сигурна, мила. Не знам подробности… но не смятате ли, че вече няма значение?

Жената впи в нея очи като ацетиленови горелки.

— Що за скапана ясновидка си ти?

Шарлот настръхна от омразата, която излъчваше погледът на посетителката й.

— Чуйте ме, мила, съжалявам, че трябваше да ви го кажа, но…

— Стига си ми викала „мила“ и изобщо престани с тия глупости.

Последва ново мълчание. Шарлот усещаше, че гневът изпълва стаята като дим. Стомахът и гърлото й се свиха. Очакваше буйна реакция, но далеч не такава. Яростта струеше през порите на Натали Фортунато, бръчките по лицето й станаха по-дълбоки, очите й се превърнаха в два малки черни диаманта, излъчващи ужасна топлина. Само за една минута сякаш беше остаряла с петнадесет години.

Шарлот дълбоко си пое дъх и тихо каза:

— Ясно ми е, че сте разстроена, и не ви обвинявам, но разберете, отначало получавам само обща представа за нещата. Освен това мисля, че няма нужда да знаете точното…

Мършавата женица се хвърли към нея.

Към гърлото на Шарлот се протегна костелива ръка…

… и в ума й проблесна електричество.

Случи се толкова внезапно, толкова рязко, че тя дори не забеляза чашите, които паднаха от масата и се търкулнаха по пода. От върховете на пръстите на жената потече порой от чувства и Шарлот се вцепени на стола си, сякаш ударена от електрически ток. Емоциите бяха хаотични, какофония от омраза и унижение, която я погълна като черни пламъци…

… и в следващия момент успя да се отдръпне, като едва не падна по гръб.

Натали се изправи.

— Помолих те да го откриеш и единственото, което можеш да ми кажеш, е, че е в Колорадо, така ли?

Шарлот също стана и заотстъпва назад, като разтриваше шията си.

— Вие сте разстроена и не знаете какво говорите… мисля, че трябва да си отидете. Веднага. Вървете си, моля.

Натали взе чантичката си, обърна се и погледна ясновидката, сякаш се канеше да каже нещо. После извади няколко смачкани двадесетдоларови банкноти и й ги хвърли. Парите паднаха на пода. Тя се завъртя, прекоси дневната и излезе през вратата.

Шарлот застана на прага и я проследи с поглед.

Жената се насочваше към отвратително огромен кадилак.

Огромен кадилак?

(… щрак-щрак!…)

(… зареждане на пушка помпа…)

Шарлот силно затръшна вратата и се опря с гръб на нея с разтуптяно сърце и пресъхнала уста. Откритието избухна като фойерверк в главата й. Ушите й запищяха. Пригади й се.

Най-после си спомни къде е виждала Натали Фортуната.

„Огромен кадилак.“

Кубът на Рубик се подреди в главата й.

Беше по-лошо, отколкото можеше да си представи.