Джей Бонансинга
Хрътка (38)

37.
Телефонни разговори

— Мама му стара! — Дигър Мусолино отскочи и размаха ръце, за да запази равновесие, след като колата леко се наклони на завоя.

Скапанякът на масата за масаж току-що се беше издрайфал. Той скимтеше като сгазено куче, гърчеше се от болка и съдържанието на стомаха му се разливаше по килима, италианските обувки на Дигър и дори по крачола му — и само защото копелето упорито продължаваше да се прави на герой. Предната вечер го бяха оставили на мира за няколко часа, за да си поеме дъх, и сутринта му бяха дали препечена филийка и няколко глътки уиски, обаче тоя тип пак отговаряше на въпросите им с шеги и крещеше името, чина и серийния си номер. Хиропрактикът бе използвал всичките си инструменти и Джуниър Патрик приличаше на катастрофирал автомобил. Но отказваше да им съобщи името на града, в който живееше Латъмор. Към девет сутринта, когато наближаваха предградията на Денвър, Дигър толкова се вбеси, че каза на хиропрактика да го убие, да го убие бавно, да го убие като гадно насекомо.

Но когато Сейнт Луис започна да извива шията на Патрик назад като жилава пуешка кълка, скапанякът одрайфа всичко наоколо.

Дигър мразеше дрехите му да са мръсни. Това само му напомняше, че все още е обикновен войник, човек от средните етажи на западаща фамилия. Сега гледаше полусмлените парченца хляб по скъпите си раирани панталони и гневът го изпълваше като черна вълна. Той разтвори сакото си и извади един от полуавтоматичните пистолети от колана си. После го зареди и се приближи до копелето на масата.

— Отдръпни се, докторе.

— Мисля, че още малко и ще пропее — възрази дребният хиропрактик, като избърса ръце в хавлиена кърпа и загрижено сбърчи вежди при вида на оръжието. — Ако ми дадете още мъничко…

— Дръпни се! — Дигър насочи пистолета към главата на Джуниър.

— Сигурен съм, че…

— Разкарай се, мамицата ти! — изрева Мусолино.

Докторът се подчини.

— Писна ми да се ебаваш с нас — каза Дигър и притисна дулото към черепа на Джуниър. — Погледни ме, скапан идиот… Погледни ме!

Джуниър измърмори нещо.

— Какво? — Дигър вдигна ударника и се приготви да натисне спусъка. — Какво каза, педал мръсен?

— Давай — с подути устни промълви Джуниър.

— Майната ти!

— Давай.

— Погледни ме, копеле! — Мусолино го хвана за косата и дръпна лицето му нагоре, опъна разкъсаните му сухожилия и изместени гръбначни прешлени и погледите им се срещнаха.

В очите на Джуниър нямаше страх. Абсолютно никакъв страх. Само спокойно разбиране, което Дигър незабавно позна. В дългата си кариера на палач на семейство Фабионе няколко пъти беше виждал такова изражение. Срещаше се при два вида хора — пълни социопати и набожни свещеници. Те не се бояха от смъртта. Дигър се усмихна и каза:

— Знаеш ли, да си издръжлив не е чак толкова лошо…

Клетъчният телефон иззвъня.

Мусолино се поколеба.

После свали ударника с палец и прибра пистолета.

— Телефонът те спаси, а, Патрик? — все още треперейки от гняв, сухо рече той и се отдалечи. Мобифонът лежеше на масата до печката сред празни бутилки, опаковки от закуски, преливащи табли и мръсни картонени чинии. Дигър усети странно бодване под лъжичката. Можеше да се обажда или някой от семейство Романи с полезна информация, или самата царица Кучка от Денвър.

Той вдигна телефона и натисна бутона.

— Да.

Писклив глас разцепи пращенето.

— Къде сте, по дяволите?

— Госпожице Фортунато?

— Не, майка Тереза. Къде си, по дяволите?

Дигър погледна предната стена. През малкото прозорче се виждаше кабината — месестото рамо на Рондо Хатън, тлъстият му тил и наведеното му над волана шишкаво тяло. Детективът загребваше с шепа от пакета карамелизирани пуканки в скута си и мляскаше като маймуна. Пътуваха на запад по магистрала 76. Намираха се на петнадесетина километра от Денвър и Мусолино виждаше промишлените паркове наоколо и кафявите хълмове, които се простираха до далечните скали. Мразеше този район. Прекалено много природа.

— Почти сме в Денвър — отвърна той. — От Чикаго ли се обаждате?

— Не, не се обаждам от Чикаго — едновременно презрително и възбудено каза Натали Фортунато. — В Денвър съм. Не можех да стоя и да ви чакам със скръстени ръце.

— Вие сте в Денвър! — Стомахът му се сви.

— Открихме я, Дигър. Но не благодарение на теб и твоя гениален доктор.

— Открили сте я? — Мусолино запремигва и пъхна пръст под яката си. Не можеше да повярва.

— Точно това казах, Дигър — извади си памука от ушите, за бога!

Дигър онемя. Внезапно ризата на Версаче му стана тясна и сърцето му силно се разтуптя. След цялото търсене на ясновидката и гаджето й, след като се наложи да гледа как Лу Сейнт Луис кълца копелето на кайма, след като оня одрайфа обувките му… трябваше да чуе това от Натали Фортунато. Не можеше да се случи нещо по-гадно. Сега как щеше да впечатли шефа си? Как щеше да се почувства Големия Джон Фабионе, когато научеше, че най-добрите му хора не са успели да открият някаква си нещастна ясновидка?

Как го беше направила тая Фортунато, по дяволите?

Стана толкова лесно…

След всички разговори с кретените по магистралата и Джон Фабионе в Мариън (откъдето старецът следеше преследването като забождаше цветни знаменца на карта), всички срещи с представители на осемте западни фамилии, всички таблетки валиум и чаши водка „Абсолют“ в стаята й в денвърския хотел „Фор Сизънс“, след всичко това, само с няколко обикновени телефонни обаждания успя да открие ясновидката.

— Дигър? — Натали притискаше клетъчния телефон между рамото и ухото си, докато ровеше в чантата си за цигари. Беше на задната седалка в седан девил, облечена в лилав копринен костюм с панталон, и пътуваше на запад по магистрала 70. Шофьорът бе от групата на Чикионе във Феникс, мъж с каменно лице, изрусена коса и изкуствен загар. Караше като добре смазан ням робот, което й доставяше огромно удоволствие. — Чу ли какво казах? — излая в телефона тя. — Дигър?

След кратко мълчание се разнесе напрегнат глас:

— Да, госпожо.

Натали сви устни. С такива хора, нищо чудно, че баща й беше в затвора. Но тя щеше да се справи с този малък проблем. Натали Фортунато щеше да изсипе огън и жупел върху главите на скапаняците, които бяха прецакали баща й. Щеше да възстанови деликатното равновесие.

— Искам да ни чакаш в град на име Гранд Лейк — каза тя, като извади цигара от сребърната си табакера и я запали. — Разбра ли?

— Гранд Лейк, да, ясно.

— Намира се на сто и петдесетина километра от Денвър. Би трябвало да стигнеш дотам за три часа.

— Ясно.

— Ще се срещнем в един малък бар, наречен „Пакардс“.

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Давай, но бързо, Дигър.

— Ако смея да попитам, как успяхте да я откриете?

Замислена за онези телефонни разговори, Натали с наслада дръпна от цигарата и издиша дима.

Всъщност първото чудо направи нейната секретарка Джуди Дандридж.

Рано сутринта Натали чу приглушените стъпки на Джуди в съседния апартамент. Разговаряше с някого по телефона. Няколко минути по-късно тя се втурна в стаята й и вдигна щорите, като дрънкаше нещо за игла в копа сено. Джуди се свързала с няколко фирми за автомобили под наем в различни туристически градове — Аспън, Телюрид, Дъранго, Крестид Бът, Уинтър Парк — като се представяла за секретарка на частен детектив. В Естийз Парк улучила десетката. Служителят й съобщил, че сутринта някаква жена искала да наеме кола без необходимия документ за самоличност и му вдигнала скандал, защото трябвало да отиде в Гранд Лейк.

Щом чу това, Натали скочи от леглото, облече си халат и целуна Джуди по устните. А след като си поръча кафе от румсървис, реши да се обади на няколко места, преди да се свърже с Дигър и компания. Щом ясновидката се бе опитала да наеме кола в Естийз Парк, за да стигне до Гранд Лейк, и други местни трябваше да са я видели. Натали отново позвъни във фирмата за автомобили под наем и попита коя е най-близката бензиностанция. Получи два адреса: „Кларкс Коноко“ на магистрала 34 и „Шеврън“ на Макгрегър авеню. Телефонира им и някакво хлапе й каза, че току-що упътило жена с форд ескорт до „Пакардс“ в Гранд Лейк.

— Искаш да знаеш как съм я открила, така ли? — накрая рече Натали, загледана през тъмния прозорец на седана.

— Да, госпожо, любопитен съм.

Тя се усмихна.

— Просто и аз съм ясновидка. А сега си размърдай задника!

И затвори.