Джей Бонансинга
Хрътка (25)

24.
Желязна вълна

Полицай Джин Брааксма работеше в щатската полиция на Небраска повече от деветнадесет години — всъщност следващото лято щяха да станат двадесет и с нетърпение очакваше да излезе в пенсия — но през цялото това време никога не бе виждал някой толкова нагло да изпревари патрулна кола с двадесет километра над ограничението на скоростта.

— Леле боже! — възкликна той и едва не изпусна стиропорената си чаша с кафе.

Малкият шевролет просто беше профучал покрай него. Джин Брааксма дори можеше да се закълне, че точно в този момент шофьорът е настъпил педала, опасно лъкатушейки между платната. Определено случай 601 (безразсъдно шофиране), както може би и 002 (шофиране под влияние на алкохол или наркотици). Полицай Брааксма хвърли поглед към радара си.

На екрана светеха цифрите, показващи последната засечена скорост.

136 км/ч.

Брааксма превключи на скорост и се стрелна напред.

След по-малко от минута скъси разстоянието на около четиристотин метра и продължаваше да го скъсява.

Той включи сигналната лампа и се залепи за шевролета, като полагаше всички усилия да не се усмихва, дори мъничко. Следващите няколко секунди винаги бяха най-сладките. В този момент нарушителите внезапно виждаха, че играта е свършила. Те неизбежно поглеждаха към огледалото, раменете им увисваха, на лицата им се изписваше унило изражение. Това беше едно от малкото неща в неговата професия, които му доставяха удоволствие. И скоро щеше отново да му се наслади.

Обаче се случи нещо странно.

Полицай Брааксма запремигва и избърса праха от очите си. Струваше му се, че халюцинира. Тия задници не само че не намаляваха, а изобщо не реагираха. Всъщност като че ли още повече увеличаваха скоростта. Той погледна спидометъра и видя, че стрелката наближава сто и петдесет километра. Стомахът му нервно се сви. През деветнадесетте години всеотдайна служба това му се случваше за пръв път.

Брааксма се вгледа в двамата, които пътуваха в зеления шевролет. Не можеше да види добре лицата им, но изглеждаха на около четиридесет. Мъжът, който шофираше, бе малко по-възрастен и носеше избеляла работна риза. Беше набит, с къдрава сива коса и напрегнато се бе навел над волана. Жената бе едра и малко приличаше на Джанис Джоплин. Тя седеше в същата странна поза, като че ли съсредоточено решаваше кръстословица. Вятърът развяваше буйната й коса.

Господи, как мразеше хипитата.

Той настъпи педала и плътно се приближи до шевролета.

Изведнъж стоповете на колата отпред светнаха.

— Мамка му! — неволно извика Брааксма.

Нямаше време да натисне спирачки и патрулният автомобил се заби в задната броня на шевролета. Разхвърчаха се парчета пластмаса. Полицаят стисна волана. После внезапно другата кола се откъсна напред като ракета и двигателят й запищя с висок фалцет. Шофьорът протегна ръка през прозореца и му показа среден пръст.

— Копеле! — със стиснати зъби процеди Брааксма и натисна педала до дупка.

Гърбът му се залепи за облегалката и след секунди той отново настигна нарушителите. Сивокосото хипи продължаваше да размахва среден пръст. Брааксма успя да грабне микрофона на високоговорителя, натисна ключа и извика:

— Веднага спрете или ще…

Шевролетът ненадейно зави.

— Хей…

Полицаят едва не си прехапа езика, защото нарушителите бяха пресекли скоростното платно и се носеха по тревистата ивица в средата на магистралата, вдигайки прах и чакъл. Без да се замисля, без да се колебае, дори без да влага други чувства, освен гняв, Брааксма инстинктивно завъртя волана наляво.

Патрулната кола полетя след шевролета.

Гумите заподскачаха над дупки и камъни, двигателят ревеше, шасито скърцаше, четирите тона детройтска стомана разцепваха облаците прах от другата кола. Всичко се случваше толкова бързо, че Брааксма нямаше време да прави нищо друго, освен да стиска волана и да преследва тия двама задници.

— Мамка му…

Уплашените шофьори от насрещното платно набиха спирачки и клаксоните им завиха като диви животни. Брааксма се опита да не изостава от малкия зелен автомобил, но бе все едно да плува срещу желязна вълна. Неочаквано шевролетът рязко зави надясно и полицаят завъртя волана със задавен нечленоразделен гневен вик.

Брааксма върна колата в платното, отби вдясно и спря. Тишината се стовари отгоре му като чук. Няколко секунди той остана неподвижен, като се опитваше да успокои дишането си. Забавната част от работата му вече му се струваше далечен спомен.

Погледна през предното стъкло и видя на хоризонта бледа зелена точица.

— Проклети хипари — измърмори Брааксма, вдигна радиостанцията от пода и натисна бутона за предаване.