Джей Бонансинга
Хрътка (44)

43.
Червена боя

Още не беше доволен, не — оставаха трите трикрили прозореца в задната част на къщата. Стената гледаше на запад и привечер през стъклата се процеждаше прекрасна планинска светлина, но сега това щеше да е слабото място на отбраната. Нападателите можеха да се крият в гората и да наблюдават какво става вътре през тези три ужасни прозореца.

Пол грабна наръч кедрови дъски и се втурна през кухнята към кабинета.

Носеше дънки, работни обувки и подгизнала от пот фланелена риза. В джобовете на дърводелската му престилка имаше пирони, чук, 38-калибров пистолет с къса цев и кутия патрони с кухи върхове. Не се бе бръснал от три дни и излъчваше онази тежка миризма на страх, типична за алкохолиците, които се опитват да се откажат от пиенето. В известен смисъл той също се опитваше да се откаже от нещо. От лъжите, от криенето, от вечното избягване на истината. Тези дни вече бяха останали в миналото.

Пол постави една от дъските на първия прозорец и започна да я кове. После втория, третия и след минути задните прозорци бяха изцяло покрити. Съвсем тесни пролуки позволяваха да се гледа навън. Той се наведе и се втренчи към задния двор.

Къщата се намираше сред три акра гора на около километър и половина западно от Гранд Лейк. Най-близките съседи живееха на петстотин метра на юг — автомонтьор и жена му — а останалите местни бяха на изток оттатък шосето. Гледката от предния прозорец беше невероятна — една от причините, поради които бе избрал това място. Единственият път се виеше край потока на хълма.

Но задният двор беше съвсем друго нещо. Обрасъл с възлести брези, борове и смърч, той се намираше точно до националния парк „Арапахо“, близо триста и двадесет километра пустош, навярно най-дивият район на континента. От тази гора можеше да изпълзи абсолютно всичко и да стигне до задната врата преди Пол да успее да мигне. Но в момента той не се страхуваше от мечки и койоти. Страхуваше се от вида homo erectus mafioso и тъкмо затова се взираше през пролуките между дъските.

Дъждът бе поотслабнал, но ставаше все по-студено и от земята се вдигаха призрачни валма пара. Пол присви очи към гората. Сенките му отговориха с още сенки. Вятърът разлюляваше върхарите и виеше на пристъпи…

Откъм предния двор внезапно се разнесе далечен неясен шум.

Пол се напрегна. Още не беше готов, по дяволите! Не бе готов. Устата му пресъхна и той с трепереща ръка извади пистолета и го провери, като мислено си повтаряше уроците на маршал Винсънт. Отново чу шума и от стомаха му се надигнаха киселини. Не си го въобразяваше. Шумът беше истински и се приближаваше.

Автомобилни гуми, хрущящи по чакъл.

Насочил пистолета към тавана, той се върна в кухнята и погледна през рамо към закованата с кедрови дъски задна врата, после към прозореца до мивката. Изведнъж му се пригади и се зачуди дали му стиска да направи онова, което трябва. Слава богу, беше успял да убеди Санди да замине с децата. През цялата сутрин му се бе обаждала по телефона, молеше го да тръгне, да се свърже с маршалите, но той отказваше. Накрая дори остави слушалката отворена. Онова, което видя предишната вечер, беше насочено единствено към него. Предзнаменование, може би поличба за смърт — но ако го очакваше кървава развръзка, щеше да загине само той.

И нямаше да се предаде без борба.

Пол погледна към кухненския плот, върху който бяха подредени няколко заредени пълнителя. До тях бе зловещо черният „Хеклер & Кох“ МР5. Той остави пистолета, взе автомата и отиде в дневната. На дивана под предните прозорци лежаха двете мини узи.

От предния двор се разнесе затръшване на автомобилна врата.

Пол се приближи до прозореца и надзърна през процепа между дъските. Отначало не забеляза хора, само очукан форд ескорт, паркиран на отбивката. После видя шофьора. Мъглата скриваше лицето му. Сърцето на Пол се разтуптя. Изпълни го непреодолимо желание да открие огън, да обсипе гадното копеле с деветмилиметрови куршуми и после да задава въпросите. Той пъхна късата цев на автомата между дъските и се прицели. Човекът се приближи…

Жена?

Пол натисна спусъка.

Оръжието излая, заподскача в ръцете му и от дулото му засвяткаха искри. Непознатата се хвърли зад колата. Той приклекна под прозореца. Тишината се стовари отгоре му като разтърсваща експлозия. Ушите му пищяха, потните му длани трепереха и не можеше да помръдне.

— Не съм въоръжена! Моля те, не стреляй!

Пол едва успя да чуе думите, но нещо дълбоко в него регистрира противоречие. Гласът бе предрезгавял от вълнение и страх. За бога, от какво можеше да се бои един наемен убиец?

— Не съм дошла да ти причиня зло, Пол!

Приклекнал в смълчаната къща, той потръпна от болката в коленете и гърдите си. Що за наемен убиец беше това — да го нарича „Пол“? Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да се пръсне. Пол спусна предпазителя на автомата, смени пълнителя и отново вдигна предпазителя, после пъхна дулото през дъските и постави показалец на спусъка.

— Повярвай ми, дойдох да ти помогна! — с треперещ глас извика жената.

— Кой казва, че имам нужда от помощ?!

— Стига, Пол, ти си в опасност. Затова съм тук.

— Не знам за какво говориш! Знам само, че това е моята земя и ти си влязла тук без разрешение. Повиках ченгетата!

— Изслушай ме, Пол…

— Не! — внезапно изкрещя той. Всички отдавна сдържани чувства най-после избликнаха на повърхността. — Повече няма да бягам! Всичко ще свърши днес!

Пол се задъха и в гърлото му заседна буца. Беше като животно в клетка, като маймуна, заслепена от светлината на лабораторна лампа. Като малък веднъж му се бе случило същото. Беше откраднал шишенце с боя от един магазин и собственикът се обади на баща му. Малкият Пол избяга през задната врата и се скри в къщичката си на дървото. Ала баща му го откри.

Отвън се чуваше само воят на вятъра.

Той стисна клепачи. Вече не искаше да стреля. Вече не искаше да се съпротивлява. Но бе в капан. В капан. И пред очите му постоянно се появяваше онова шишенце с червена боя. Споменът пулсираше в ума му с флуоресцентна светлина, сякаш боята беше някакво космическо изпитание.

Божие послание.

— Пол? — отново се разнесе призрачният глас. — Чуваш ли ме?

— Млъкни или ще те застрелям!

— Изслушай ме, Пол! Аз работя с полицията! Аз съм ясновидка! Разбираш ли ме? Занимавам се със случаи на изчезнали хора!

Той погледна през прозореца и изведнъж всичко му се стори абсолютно нереално. Безредно закованите дъски, петното от гроздов сок на облегалката на дивана. Като че ли беше попаднал в кошмар. „Ясновидка“ ли каза тази жена? Абсурд. Това бе смешно.

— Така те открих, Пол! С измама ме накараха да те открия. Знам, че е трудно да повярваш, но само ако…

— Млъкни!

— … ми позволиш, ще ти го докажа!

— Всеки момент ще пристигнат ченгетата!!!

Последва ново мълчание, което сякаш стисна мозъка му в менгеме.

— Пол, виждам нещо червено! Чуваш ли ме? Виждам нещо червено! Металическо… Не, чакай! — Сърцето му щеше да се изтръгне от гърдите му. После жената отново извика: — Шишенце червена боя! Нали така?! Шишенце боя от детството ти?!

Нещо в него потръпна. Очните му орбити като че ли станаха прекалено тесни за очите му. Кожата му настръхна. Откъде можеше да знае тази жена какво си мисли той? Невъзможно. Това беше някакъв номер.

Пол се задъха. Можеше само да зяпа глупавата емблема на закования на прозореца шперплат: мече панда.

— Виждам надпис! „Ашланд“?! „Ашланд Мил“!

Той се вцепени. Не бе в състояние да откъсне очи от тази глупава емблема и от отпечатаните под нея думи: „Ашланд Милс Инкорпорейтид“.

Пол пусна автомата на пода.