Джей Бонансинга
Хрътка (59)

58.
Дим над водата

Полицай Карла Строуб видя караваната, когато наближаваше уединената поляна край Шадоу Маунтин Лейк.

Тя леко натисна спирачката, та черно-белият полицейски автомобил да не поднесе по заледената настилка. Слаба като върлина жена с набръчкано лице, полицай Строуб беше ветеран в управлението на Грандби и можеше да надуши проблема от сто километра разстояние. Тъкмо затова незабавно включи светлините на покрива — нямаше намерение да поема никакви рискове с този сребрист седан девил, паркиран с работещ двигател до бежовата каравана. След онази патаклама на север — стрелбата, пожара и какво ли още не — човек трябваше да е предпазлив.

— Би ли проверил номера на кадилака, Боби? — каза Карла, докато отбиваше към седана.

Спрялата на пет-шест метра от „Девила“ каравана изглеждаше празна и страничната врата зееше.

Седналият до Карла полицай Роберто Гарсия кимна. Новобранец едва с двугодишен стаж в управлението, латиноамериканецът беше изключително старателен младеж, винаги готов да спечели някоя и друга точка в своя полза.

Той се наведе към монтирания на таблото лаптоп и набра съответните букви и цифри.

Полицай Строуб изключи двигателя, сложи си шапката, вдигна ципа на коженото си яке и излезе навън. Докато крачеше към кадилака, откопча кобура на служебния си револвер — стандартна процедура — и ниско нахлупи шапката си, за да се предпази от лапавицата. Колкото повече се приближаваше към колата, толкова повече се свиваше стомахът й. Имаше нещо нередно в небрежно спрелия седан. Двигателят му работеше — ауспухът плюеше бели валма дим. Ами караваната? От отворената врата водеха стъпки, които изчезваха в гората. Какво ставаше тук.

Тя стигна до предната лява врата и почука на тъмното стъкло.

Прозорецът се спусна с бръмчене и отвътре се показа лицето на дребна руса жена в лилав костюм.

— Как сте, полицай? — усмихна се тя. — Отвратителна вечер, нали?

— Да, госпожо — безизразно отвърна Карла. — Покажете ми шофьорската си книжка и талона на колата.

— Естествено — рече жената и затършува в чантата си.

После й подаде книжката си и временен талон за кадилака. Полицай Строуб извади фенерче от джоба на якето си и насочи лъча към книжката, издадена на името на Натали Мари Фортунато. Автомобилът бе регистриран на друг човек: Търстън Чикионе.

— Талонът е на името на господин Чикионе — каза Строуб.

— Чичо ми — поясни русата.

— Чичо ви ли?

— Да, полицай, колата е на чичо ми. Чичо Търстън. Има ли някакъв проблем?

Карла продължаваше да гледа талона.

— Бихте ли ми показали квитанция за застраховката, моля?

Блондинката запремигва и в тъмните й очи проблесна нещо. Едва прикрит гняв. Тя се наведе и отвори жабката.

— Какъв е този разпит? — измърмори жената. — Искам да кажа, откога в тоя щат е незаконно да седиш в паркирана кола…

В този момент полицай Строуб чу зад себе си отваряне на врата, хвърли поглед през рамо и видя, че Боби Гарсия слиза от патрулния автомобил. Очите му бяха разширени и дясната му ръка бе на кобура. Карла незабавно разбра какво означава това. Гарсия беше открил нещо в компютъра и ако се съдеше по изражението му, трябваше да е попаднал на сериозен проблем. Адски сериозен. Докато се приближаваше към кадилака, Боби й направи знак, който изясняваше всичко: международният жест за организирана престъпност.

Той натисна с показалец носа си настрани.

Полицай Строуб се завъртя към колата, извади пистолета си и го насочи към русата.

— Не мърдайте!

Жената замръзна с ръце в жабката.

— Вдигнете ръце на тила си! Веднага!

Натали Фортунато въздъхна и се подчини.

— Слезте от колата! Бавно! — Карла отвори вратата със свободната си ръка. Също извадил револвера си, Гарсия заобиколи кадилака от другата страна и насочи фенерче към тъмните прозорци. — На земята! По очи! — извика полицай Строуб.

— О, за бога — изсумтя блондинката и коленичи, после легна по корем на ледената настилка. — Просто се обадете на скапания ми адвокат — казва се Албърт Андер…

— Млъквай! — гневно излая Карла и погледна към партньора си, който се целеше в жената. — Остани при нея, Боби! И повикай подкрепление по радиостанцията, докато проверя караваната!

Той кимна.

Карла се обърна и се запъти към другия автомобил, като насочи револвера и фенерчето си към него. Приближи се до кабината и освети предния десен прозорец. Вътре нямаше никого. Полицай Строуб предпазливо пристъпи към задното отделение. Вятърът виеше и блъскаше леката алуминиева странична врата.

Първо усети миризмата — отвратително зловоние на човешки изпражнения и алкохол. После лъчът на фенерчето се плъзна по пода. Тук цареше пълен хаос — прекатурени столове, счупени бутилки, тъмни влажни петна. Накрая видя тялото, свито на кълбо до предната стена, само по мокри боксерки, смъкнати на глезените. Мъжът беше петдесетинагодишен, набит, с къдрава сива коса. Очите му бяха отворени, зениците — разширени. От устата му се стичаше слюнка.

Изглеждаше в кома.

— Боби! — извика Карла. — Кажи на диспечерката да пратят линейка!

Откри ги по чиста случайност.

Спускаше се по стръмен заледен склон, без да вижда почти нищо в мрака и виелицата. Обувките й се хлъзгаха, измръзналите й крайници сякаш горяха. Дишаше трудно, въздухът пареше дробовете й. Чувстваше краката си като пънове. Раната й продължаваше болезнено да пулсира. Струваше й се, че се движи на север, ала можеше и да греши. Единственото, което спаси разсъдъка й, беше песента.

Онази песен от младостта й за дима над водата.

През последните двадесетина минути тя звучеше в ума й като мантра — повтаряща се мелодия, която кънтеше като биещо сърце в главата й, мъжки глас, пеещ за пламтяща вода и издигащ се към небето дим. Или обратното? Шарлот смътно си спомняше, че групата се казва „Дийп Пърпъл“, но и в това не бе сигурна. Знаеше само, че песента е попила в слуховата й памет от безброй летни нощи, когато пушеше цигари в спалнята си и мислеше за някое момче или за проблемите си в училище… и че тази нощ тя спасява живота й.

До момента, в който се подхлъзна на леда.

Краката й полетяха във въздуха и Шарлот падна по задник на земята.

Изпъшка и се запързаля надолу по склона. Накрая успя да се хване за някакъв храст. Към пътеката на двадесетина метра под нея се затъркаля малка лавина от камъни и сняг.

После чу шум от тътрещи се крака и изпращяване на сухи съчки. Там долу имаше някой и падналите камъни сигурно го бяха уплашили.

Отдолу се разнесе вик:

— Ти ли си, Шарлот? — Гласът бе напрегнат, предпазлив и уморен.

Пол.

— Пол? — изхриптя тя, застана на четири крака и се втренчи към пътеката.

— Да! Ние сме!

— Слава богу!

— Добре ли си?

— Да, струва ми се. — Шарлот най-после успя да се изправи. Все още не ги виждаше. — Ами вие? Добре ли сте?

— Да! Май се изгубихме… но сме добре!

Тя се заспуска по склона, като се държеше за храстите и следваше посоката, от която идваше гласът на Пол.

— Не преставай да говориш, Пол!

— Ония мафиоти… още ли са…

— Няма ги, Пол. — Шарлот наближаваше подножието на склона и постепенно започваше да различава два неясни силуета. Мършав мъж, хванал за ръка момченце.

— Какво искаш да кажеш с това „няма ги“?

Тя стигна до завоя на пътеката и закуцука към счетоводителя и детето.

Те трепереха от студ и страх. Гащеризонът на Дарил беше покрит със сняг. Момчето я гледаше ужасено. Пол все още бе по фланелена риза и дърводелска престилка. Можеха да се разболеят от пневмония… но бяха живи. И това беше достатъчно.

— Не се безпокой за мафиотите — тихо отвърна Шарлот. — Вече няма да те безпокоят.