Джей Бонансинга
Хрътка (11)

10.
Нахлуване

Следващите десетина секунди — поне от гледна точка на Джуниър — продължиха безкрайно.

Едновременно се случиха няколко неща. Той се хвърли към лампите, бързо ги изключи, после се завъртя към Шарлот, хвана я за ръката и я дръпна от прозорците. В мрака се чу отваряне на врати, над моравите отекнаха гласове, по старата веранда издайнически проскърцаха стъпки. Всички тези шумове се сляха в нещо абсолютно сюрреалистично, като пращене на високоволтово електричество. Във Виетнам Джуниър чуваше това пращене в главата си всеки път точно преди началото на престрелка.

„Копелетата обсаждат къщата!“

— Чакай… — Той се хвърли към Шарлот, запуши устата й с длан и я притисна към задната стена на трапезарията, като събори порцелановите фигурки и книгите от лавицата. — Не мърдай оттук, малката, не мърдай — прошепна Джуниър.

Макар че бяха изтекли само пет-шест секунди, вече беше превключил на друг режим, нещо като бойна двигателна памет, защото вършеше всички неща, които трябваше да прави добре обученият войник, за да оцелее по време на война. Пазеше най-слабото звено от ротата си, покриваше смъртоносната зона и светкавично анализираше пътищата за бягство — прозорците, другите стаи, тавана, пода.

От кухнята внезапно се разнесе тракане. Някой се опитваше да отключи.

— Не се паникьосвай — прошепна й той. — Просто стой тук и не отлепвай гръб от стената.

С дясната си ръка Джуниър вдигна ударника на револвера.

Насочи оръжието към вратата на кухнята и си припомни всички някогашни уроци по стрелба. Прицели се ниско, за да компенсира отката, сложи показалец на спусъка и успокои дишането си. И въпреки че от включването на лампите бяха изтекли само осем-девет секунди, Джуниър вече дълбоко беше навлязъл в играта, правеше мигновени наблюдения, стигаше до различни заключения. Първо, противниците им определено бяха достатъчно самонадеяни, за да започнат без преструвки да си играят с ключалката. Бе чувал достатъчно за мафията, за да познае почерка. Второ, онези, които идваха откъм улицата, навярно бяха големите риби. И трето, човекът отзад вече трябваше да е влязъл в къщата, защото тракането бе утихнало.

По паркета в кухнята се разнесоха стъпки.

Той продължаваше да се цели към вратата.

На прага се появи хлапе с лице на сводник и мрежеста тениска.

— Кой си ти, по дяволите? — попита младокът и насочи полуавтоматичния си пистолет към него. Точно като във филмите и адски глупаво. Навярно беше обикновен войник от клана с коефициент на интелигентност някъде под стайната температура. Което означаваше две неща: можеше да бъде манипулиран и в същото време опасен.

— Мамка ти — колкото можеше по-спокойно рече Джуниър. — А ти кой си?

— Аз пръв попитах.

— Не ми пука. Аз пък дойдох тук пръв и искам да се разкараш — изсумтя Джуниър. Лъжата подейства, поне за момента. Всъщност всеки следващ миг, през който продължаваше да е жив, си беше истински успех.

— Имаш три секунди да ми кажеш кой си, приятел. После ще ти пръсна скапания задник!

Последва мълчание, напрегнато като горно до.

— Другия път опитай в съседната къща, копеле — без да сваля пистолета, отвърна Джуниър. — Плячката си е моя и няма да ти я отстъпя.

Хлапето вирна брадичка като куче, чуло изсвирването на господаря си. Козята му брадичка потръпна.

— Искаш да кажеш, че си дошъл да обереш къщата, така ли?

— Блестящо заключение, Шерлок.

— Значи си крадец, а?

— Върви да си играеш с плюшени мечета, малкия.

Другият пак вирна глава.

Откъм прозореца се разнесе приглушено почукване и Джуниър разбра какво става, без дори да се обръща. По гърба го полазиха тръпки. Онези бяха на предната веранда и навярно надничаха през прозорчето на вратата.

— Виж, ако не се разкараш… — започна той, после внезапно млъкна, за да използва открилата се възможност.

Тя се появи само за стотна от секундата и ако бе мигнал, навярно щеше да я пропусне, но хлапето с мрежестата тениска погледна към вратата и сви рамене към шефовете си, като че ли не знаеше как да постъпи. В този момент Джуниър разбра, че трябва да действа светкавично.

И натисна спусъка.

Револверът изгърмя в тихата дневна, проблесна светлина и куршумът проби дупка в лявото бедро на Шарпети Мъника. Хлапето се олюля наляво и когато стреля със собствения си пистолет — само изтракване заради заглушителя — трасиращият куршум се издигна към тавана като фойерверк и се заби в мазилката. Шарлот запищя. Едновременно се случиха няколко неща и Джуниър не можеше да следи всички, защото ушите му кънтяха и вече се пресягаше към Шарлот със свободната си ръка, без да обръща внимание на воя в главата си и на блъскането по входната врата.

Успя да стигне до Шарлот точно когато вратата се отвори.