Джей Бонансинга
Хрътка (27)

26.
Дързост

Златистокафявият линкълн летеше напред и оставяше след себе си прашна следа, която се издигаше във въздуха като фронт на буря. Хорган седеше зад волана в херметично затвореното купе. Климатикът беше включен. Той притискаше слушалката между ухото и рамото си и тихо говореше:

— Не се безпокой.

— Намерил си проклетия шевролет и после си го изпуснал, така ли? — разнесе се гласът на Рондо Хатън. — И ми казваш да не се безпокоя?

— Малък проблем край Белвю, нищо сериозно.

— Какъв малък проблем?

— За известно време трябва да са отбили от магистралата.

— С други думи, изгубил си ги.

— Имат само две възможности: или на север, или на юг…

— Мамка му…

— Чакай малко! — изсумтя Хорган. — Остани на телефона, Рондо. Мисля, че улучихме в десетката.

На около половин километър в далечината видя двулентов асфалтов път, навлизащ сред царевичните ниви. Беше самото начало на сезона и след сухата пролет царевицата стигаше едва до глезена. Сред вдиганите от вятъра облаци кафеникав прах бясно фучеше малък зелен шевролет.

— Засякох ги — каза Хорган.

— Майтапиш ме — отвърна Дебелия.

— На около половин километър пред мен. Малък шевролет „Джио“ с цвят на бебешки дрисък.

— Сигурен ли си?

— Казвам ти, те са.

Пауза.

— Дай ми координатите си.

Хорган погледна към насрещното платно, видя километричния стълб, пресметна наум и отговори.

— Отлично — с предрезгавял от напрежение глас каза Дебелия. — Наблизо сме, може би на около осем километра. Господи. — Разнесе се далечен шепот, докато детективът обясняваше на другите в буса какво става. — Идваме от север, Кони, по магистрала трийсет и четири.

Хорган стисна мобифона по-силно.

— Какво да правя?

— Опитай се да ги пресрещнеш от юг.

Кони се замисли за миг за тежката артилерия, която носеше на задната седалка, увита в хавлиени кърпи. Имаше пушка с дванадесет патрона, 9-милиметров автомат „Лама“ и шест кутии патрони с кухи върхове.

— Ако имам възможност, искаш ли да ги очистя? — попита той.

— Не, не, не, за бога, не. Виж, кучката им трябва жива. Разбираш ли?

— Да.

— Просто ще ги пипнем и веднага се махаме оттук. Ясно ли е?

— Естествено. Както кажеш.

— Не прекъсвай връзката, докато не дойдем, и ни дръж в течение.

— Естествено — отвърна Хорган и остави мобифона на дясната седалка.

Вгледа се в маранята над пътя. Постепенно настигаше шевролета — беше скъсил разстоянието до стотина метра и виждаше изкривената му задна броня. Вътре седяха двама души. Като че ли шофираше мъжът. Широките му рамене бяха приведени над волана, вятърът развяваше дългата му сива коса. Фигурата до него трябваше да е оная ясновидка. Кони увеличи скоростта и зачака да стигне до отбивка. Трябваше да ги изпревари, за да им пресече пътя. Той хвърли поглед назад към шевролета.

Мъжът бе свалил прозореца и размахваше лявата си ръка навън.

— Скапаняк! — изсумтя Хорган. Копелето му показваше среден пръст — среден пръст, за бога!

Той настъпи газта до дупка.

Шевролетът направи рязък завой надясно и заподскача по царевичната нива.

И в този момент нещата започнаха да се развиват скорострелно.