Джей Бонансинга
Хрътка (6)

5.
Най-добрият мъчител в бранша

Воят се издигаше във влажния следобед и се носеше над оградите, храстите и простряното пране в северната част на квартала. Сякаш някой измъчваше туберкулозна оперна певица. Всъщност обаче една от причините за какофонията беше саксофонът на Джуниър Патрик, инструмент, на който Джуниър никога не си бе направил труда да се научи да свири. Втората бе Монти, ужасно стар и невероятно гласовит нюфаундленд.

— Карай така, Монти, страхотен си… да!

Седнал на един градински стол и стиснал саксофона между коленете си, Джуниър Патрик окуражаваше кучето. През вратата зад тях се чуваше слабо пращене на стара грамофонна плоча. Двамата представляваха странна гледка: човек и куче, наслаждаващи се на фънк от седемдесетте години на тухлена веранда, задръстена със счупени керамични гърнета, автомобилни тасове и сюрреалистични градински аксесоари. Монти продължаваше да вие в тон с музиката, във въздуха хвърчаха слюнки, Джуниър седеше с отметната назад глава и от време на време надуваше саксофона.

Патрик имаше твърдо, щръкнало от мазния му кожен елек шкембенце, жилави ръце и къси крака. Момчетата от взвода му го бяха наричали „Кюмбето“, навярно защото още от времето на първата си ерекция приличаше на ниска тумбеста печка. Сега наближаваше петдесетте и приликата все повече се задълбочаваше. Не остаряваше единствено момчешкото му лице. И дрехите му. Беше останал в шестдесетте с техните ресни, мокасини, мъниста и тениски в стил Грейтфул Дед. Странно, отиваше му. В Джуниър имаше нещо вечно младо — посивяла гъста къдрава коса, закръглени бузи, розови като в деня, в който бе получил първата си въздушна пушка за Коледа, и сиви очи, които все още дяволито блестяха. И Бог да ни е на помощ, но той продължаваше да се занимава с ужасната си скулптура, музика и картини.

Това му помагаше да забрави изгубените дни в армията.

— Патрик! — Далечният глас едва се чу над воя. Принадлежеше на един от съседите му на име Бил Рийс. Измъчен продавач с три деца. — Остави ни малко да си починем!

— Здрасти, Бил! — извика му Джуниър.

— Моля те, Патрик!

— Какво мислиш, Бил?!

— За кое?

— За инструмента на Монти! — изрева Джуниър.

В далечината между електрическите кабели и дърветата се виждаше главата на Бил Рийс, който надничаше през плъзгащата се стъклена врата на верандата си.

— Моля те, Патрик! Децата си пишат домашните!

Джуниър му махна с ръка.

— Съгласен съм, Бил! И аз мисля, че е страхотен! Благодаря ти!

Бил Рийс поклати глава и се скри в дома си.

Джуниър се ухили, стана от стола си и отиде при кучето.

— Стига, Монти, достатъчно. — Той го почеса под муцуната. Нюфаундлендът излая още два пъти и млъкна. Плочата в къщата свърши. И в тази внезапна тишина се разнесе неочакван звук.

Звън на входната врата.

— Кой се е домъкнал, по дяволите? — измърмори Джуниър на кучето, отведе го при забития в земята кол и закачи ръждясалата верига за нашийника му. Монти незабавно задъвка любимата си гуменка.

Джуниър отиде да отвори.

— Как си, Джуни? — На прага стоеше Шарлот Викърс.

Той онемя.

Не заради рубенсовата фигура на жената, мокра от пот и нерви, застанала на напуканите циментови стъпала с отчаяно изражение на лице. Не заради невероятната извивка на брадичката й, нито заради светлината, играеща по водопада от прелестни къдри, които се спускаха до раменете й. Нито дори заради присвиването под лъжичката всеки път, щом я видеше.

А заради очите й, които искряха от ужас.

— Здрасти, Шарлот — накрая успя да каже той. — Как си, по дяволите?

— Трябва да поговорим, Джуни.

— Какво има? Изглеждаш така, като че ли си глътнала нещо кофти.

Тя го погледна.

— Забърках се в една каша, Джуни.

Джуниър нежно я хвана за ръка.

— Хайде, влизай.

 

 

— Кой кого е открил? — Дигър Мусолино беше объркан. Преди по-малко от час спешно го бяха повикали в имението на Фабионе. Но сега, когато стоеше във великолепния вестибюл на къщата, нещата бяха още по-объркани.

— Ясновидката, идиот такъв, ясновидката! — извика от отсрещния край на фоайето Натали. Очите й бяха зачервени или от гняв, или от сълзи, а може би и от двете, по дънковия й елек имаше влажни петна от разлято вино. — Казах ти, че ще ходя при оная ясновидка от Линкълн Парк, жената, дето помага на ченгетата, казах ти.

— Оная, дето търси изчезнали хора ли?

— Да, същата. Та тя откри оня скапан доносник.

— Намерила е счетоводителя, така ли?

— Естествено. Ти за кого си мислиш, че ти говоря? Да, счетоводителя. Не знам как го направи, но успя. Казва, че се бил скрил в Колорадо.

— В Колорадо ли? В Колорадо? Божичко! — Дигър Мусолино погледна към огромната дневна. От двете страни на камината имаше гигантски фрески на Рафаел, сред мебелите от същата епоха бяха поставени италиански скулптури. Помещението приличаше на черква от времето на Медичите и кой знае защо, караше Дигър да се гордее с това, че е член на клана Фабионе.

Не че страдаше от комплекс за малоценност. Тежеше почти сто и тридесет килограма и се чувстваше неуязвим за повечето външни заплахи. Дебелата му шия беше покрита с бръчки като на слон, широките му рамене опъваха шевовете на финия му черен костюм. Днес носеше черни обувки от крокодилска кожа за хиляда и триста долара и мека черна шапка, килната назад а ла Деймън Ръниън^[1]. Мускулите му бяха заякнали от над двадесет години разтоварване на контрабандни стоки от корабни трюмове и работа с непокорни длъжници. Но сега Дигър се бе изкачил до върха на фамилията Фабионе — неотдавна го бяха направили пълноправен капо — и се бе научил да използва по-фините средства от арсенала си: интонация, сбърчване на лицето, махване с месестата си ръка. Когато се изискваше сила обаче, той беше истински Юпитер, най-голямата планета от Слънчевата система, с гравитационно поле, слагащо край на всякакви спорове по-бързо, отколкото човек можеше да каже „тежки физически травми“.

В момента стоеше във фоайето на Фабионе и се чувстваше малко глупаво. Но пък величественият вестибюл можеше да накара и Уилям Рандолф Хърст^[2] да се почувства така. Беше истински шедьовър, от генуезкото огледало с позлатена рамка до миланския полилей. Старецът определено знаеше как да крие богатството си — отвън къщата на дъщеря му приличаше на обикновено имение от Северното крайбрежие, но вътре бе царски палат.

Семейство Фабионе бяха един от най-могъщите клонове на рода Гандолфо в Средния запад, чийто център се намираше в Бруклин, Ню Йорк. Гандолфо заемаха важна позиция в съвета на фамилиите и през годините Дигър си беше изградил солидна репутация на един от най-добрите мафиотски войници в района. Но преди малко повече от година се бе срутила цялата къщичка от карти. И всичко заради оня нещастник Латъмор, скапаният дребен счетоводител.

Бащата на Натали — за своите подчинени „Големия Джон“, за всички останали „Юмрука“ — беше използвал частни счетоводители на ротационен принцип, за да пере семейните пари от незаконен хазарт, порно и проституция. На всеки няколко години Фабионе стигаше до заключението, че настоящият счетоводител знае прекалено много и трябва да се очисти. Обикновено възлагаше работата на Дигър и неговите момчета, и те я свършваха без много шум. Един изстрел, на тъмен паркинг след работно време — винаги правеха така, че да прилича на обир, извършен от някое местно негро — след което Донът отново можеше да спи спокойно. Но всичко отиде по дяволите, когато Големия Джон хареса Латъмор, започна да играе голф с него и да го води на вечеря с жена му. Дигър знаеше, че всичко това няма да доведе до добър край, ала какво можеше да стори един обикновен капо? Не беше негова работа да казва на Юмрука какво да прави. И когато дребният скапаняк започна да става нервен — угризения на съвестта, такива глупости — Дигър разбра какво ще се случи. Накрая Големия Джон реши да се избави от Латъмор, но закъсня. Счетоводителят вече бе отишъл при федералните.

В резултат Дигър почти от година трябваше да преглъща унижението да се подчинява на смахнатата дъщеря на Фабионе Николета — или Натали, както обичаше да я наричат. Тя предаваше заповедите направо от федералния затвор в Мариън, Илинойс, където Големия Джон излежаваше присъдата си. Но навярно сега, когато бяха открили счетоводителя, Дигър щеше да успее да уреди нещата — за шефа, за фамилията, за всички.

И може би шефът щеше да го възнагради, като го постави начело на клана.

— Дайте ми адреса — мрачно каза Дигър и извади от джоба си малък бележник със спирала. — Веднага ще се погрижим.

Натали го изгледа така, като че ли е кучешко лайно.

— Да съм казвала, че знам адреса?

— Казахте, че тя открила оня тип в Колорадо.

— Казах, че ясновидката го откри, а не че ми е дала адреса, по дяволите.

Дигър се слиса, после попита:

— Какво точно каза ясновидката?

Натали му повтори думите на Шарлот Викърс за сегашното местонахождение на Латъмор.

Във вените на Дигър потече леден гняв. Не защото мразеше счетоводителя, а защото му се струваше, че го правят на глупак. Да не би тая кучка да го взимаше за идиот? Ченгетата рядко използваха екстрасенси, независимо дали се намираха в задънена улица. А федералните никога не прибягваха до услугите им. Самият той не беше сигурен, че вярва в ясновидството. Обаче тая дребна женска продължаваше да дрънка такива глупости.

Като кимаше и се преструваше, че слуша, Дигър бръкна в джоба си, извади тънка графитеночерна кутия цигари и запали дънхил ментол с позлатената си запалка. После се замисли как ще очисти оня доносник счетоводителя. Всичко това бе част от грижливо изградения му образ — европейските цигари, грубият език, маникюрът, костюмът, шапката, безстрастният начин, по който мислеше за убийството. Цинизмът, външният вид, походката, внимателно заучени и отработени. На италиански „Ла Коза Ностра“ означаваше „нашата работа“, но това беше най-вече работа на Дигър. В по-голямата си част идваше от филмите — е, и от книгите, но кой в днешно време четеше книги? — и Дигър Мусолино го използваше, за да постигне особено въздействие. Той беше „Уорнър Брадърс“ от 40-те години, Марио Пузо, Дейвид Мамет^[3], Скорсезе и Тарантино, а в момента нямаше търпение да изиграе новата си голяма гангстерска роля.

— Имаме добри хора на Запад — каза той, след като Натали замълча, за да си поеме дъх. — Можем да намерим тоя хуй за една-две седмици, най-много за месец.

Тя затвори очи и за миг като че ли се опита да се овладее.

— По дяволите, не е достатъчно — изсумтя Натали. После внезапно се завъртя към огледалната стена и силно я ритна с шитата си по поръчка обувка. Стъклото се покри с тънки като паяжина пукнатини. — Не е достатъчно!

— Какво искате да направя? — загледан в огледалото, попита Дигър и си помисли: „Седем години лош късмет“.

— Тя знае, сигурна съм.

— Адресът ли?

— Да, адреса, по дяволите — знае го!

Дигър я погледна.

— Какво искате да направя, госпожице Фортунато?

Натали се задъха.

— Какво искам да направиш ли?

— Да, ще направя каквото ми наредите.

Тя прехапа горната си устна. Лицето й се зачерви.

— Искам да отидеш на гости на ясновидката, Дигър.

Той кимна.

— Разбирам.

— Накарай я да ти каже адреса и всичко останало, каквото знае. Ясно ли е?

— Като бял ден.

— Обаче ме чуй, Дигър. Не искам просто да нахлуеш в дома й като слон в стъкларски магазин, разбираш ли какво ти казвам?

Дигър отново кимна.

— Разбирам точно какво ми казвате, госпожице Фортунато.

— И какво казвам?

— Искате да упражня малко психология.

— Точно така, Дигър.

— Искате да й изтръгна информацията фино.

Натали мъчително преглътна. Дясното й око играеше. Тя се приближи до него и Дигър усети различни миризми: двудневен парфюм, застоял дъх на цигарен дим и нещо като мускус, което не успя да определи.

— Искам да ти стане съвсем ясно, за да няма никакви недоразумения. — Натали говореше съвсем тихо и окото й продължаваше да играе. — Искам да накараш някой да поработи с ясновидката, някой специалист… нали разбираш какво казвам?

— Да, напълно. Искате да поверя работата на друг.

Дори не се налагаше да се чуди на кого да възложи тази задача. За нея имаше един-единствен човек. Истински професионалист.

— Ясно, госпожице Фортунато. Не се безпокойте за това. Веднага ще се заема и пак ще ви се обадя след ден-два.

Натали го погледна кисело.

— Да не се безпокоя ли? Докато татко е в пандиза и всяка сутрин закусва с овесена каша? И ти ми казваш да не се безпокоя? — Жената отново се обърна към огледалото и го ритна. — Веднага се разкарай! Действай!

Когато излезе навън, Дигър вече бе изгубил броя на годините лош късмет.