Джей Бонансинга
Хрътка (35)

34.
Тъпа брадва

Автобусът пресече щатската граница на Колорадо малко след полунощ.

Шарлот седеше отзад, гризеше си ноктите и гледаше през тъмното стъкло към обсидиановочерните прерии навън. Пътуваха по междущатска магистрала 76, пуст четирилентов път, който навлизаше в щата откъм североизточния му ъгъл, минаваше през Стърлинг и Форт Морган и стигаше до Денвър. Тук-там сред голата равнина бяха пръснати скотовъдни ферми и водохранилища. Светеха само далечните рафинерии и радиокули, чиито самотни светлинни мигаха в нощното небе. На западния хоризонт едва се очертаваха силуетите на планините.

През последните два часа спираха на няколко пъти и автобусът се беше изпразнил. Шарлот никога не се бе чувствала толкова самотна. Никога. Постоянно мислеше за Джуниър. Нямаше да си прости, че го е изоставила. Изпитваше нужда да поговори с някого. С когото и да е. Дори с Мейвис и нейното малко момиченце, но двете бяха слезли в Огалала. Шонти тъжно й махна на слизане, а майка й тревожно погледна към Шарлот. Мейвис Уотърс беше усетила нещо от монетата, Шарлот вече не се съмняваше в това. Чернокожата жена навярно притежаваше малко от „дарбата“, без изобщо да подозира, но и малко бе достатъчно. И сега знаеше името на града. Гранд Лейк.

Прониза я остра болка в челото. Вече беше изпила шестнадесет таблетки тиленол, ала главоболието продължаваше да я измъчва. Сякаш постоянно се намираше в състояние на екстрасензорно претоварване, като телевизор между две застъпващи се станции. На екрана в главата й пращяха различни образи и усещания. Планински пътища, потънали в мрак, черни силуети на дървета и прозорци, прозорци, прозорци навсякъде, някои напукани, други замазани с боя, трети със стари, изгнили черчевета.

Защо прозорци?

Тя погледна навън и видя зелена табела, на която пишеше „Стърлинг 48, Форт Морган 113“.

С помощта на картата на Скалистите планини Шарлот бързо пресметна оставащото разстояние. До Естийз Парк имаше още поне три часа и шест до Гранд Лейк. Щеше да пристигне някъде по разсъмване. Възнамеряваше да наеме кола в Естийз, после да заобиколи парка до планинското градче Гранд Лейк. Щеше да попита за семейство „Стафорд“ в „Пакардс“. Всичко изглеждаше толкова просто, чисто и лесно. Ала дълбоко в себе си Шарлот знаеше, че изобщо няма да е така. И тази мисъл караше пулса й да се ускорява и устата й да пресъхва. Имаше нужда от сън, но едва ли щеше да заспи. Във вените й течеше толкова много адреналин, че не можеше да се удържи да не гризе ноктите си.

Тя се наведе и дръпна ципа на сака.

Пистолетът бе увит в салфетките, които беше купила от бензиностанцията в Маратон, Айова. Шарлот го взе и стисна дръжката му…

… по жилите й плъзна електрически ток…

(… пламъци…)

… тя рязко си пое дъх, сякаш в лицето й бяха плиснали студена вода…

(… на двеста метра напред виждам напалмът да всмуква небето в зейналата си паст, самолетите се отдалечават над жълто-зеления хоризонт…)

… образът нахлу в главата й и тя се задъха…

(… по корем в калта, треперя като мокър плъх, по лицето ми се стичат сълзи и сополи, безпомощно гледам адската сцена през оптичния мерник за нощна стрелба, малките огнени кълба, които се търкалят по земята, после разбирам, че са цивилни, че са деца, по дяволите тези кошмарни фойерверки, огнените кълба са горящи южновиетнамски деца, които умират, и трябва да направим нещо, те умират, умират, умират…)

— Аххх! — внезапно ахна Шарлот и изпусна пистолета на пода.

Оръжието глухо издрънча и тя рязко се отпусна назад. Ужасът продължаваше да разцепва черепа й като тъпа брадва. Обливаха я вълни от емоции, чувства, които не би трябвало да изпитва, усещане, че не постъпва правилно, че насилието разкъсва човешката раса.

— Мили боже — промълви Шарлот.

Предпазливо взе пистолета. В дръжката, изглежда, нямаше повече енергия. Като се криеше зад предната облегалка, Шарлот надзърна към шофьора, прегърбен над волана и потънал в хипнотичния транс на магистралата. После отново погледна към оръжието, извади един от пълнителите и провери дали патроните са заредени правилно. Накрая върна ругера в раницата.

Нова мълния разцепи челото й и се спусна към слепоочията й. Беше като някакво ехо, като вик. Може би от Джуниър? Още един спомен от Виетнам, попил в пистолета?

В този момент й хрумна нещо.

Да прати мисли.

Съобщение.

Тя затвори очи и задиша бавно и дълбоко. Вдишване през носа, издишване през устата, вдишване през носа, издишване през устата. Представи си, че слънцето затопля темето й, после лицето, шията и гърдите й. Тялото й се отпускаше. Бе научила този метод преди години, когато започна да търси изчезнали хора, но сега щеше да го използва със съвсем друга цел.

Шарлот никога не се беше опитвала да праща мисли, ала в отчаянието си бе готова да опита всичко. Представи си, че се превръща в нещо ново. Нещо гладко, аеродинамично и всесилно.

Представи си, че се превръща в самонасочваща се ракета.

Въоръжи се с една-единствена мисъл, проста като предчувствие.

Представи си думите.

И ги изстреля на запад.