Джей Бонансинга
Хрътка (48)

47.
Вихър

Дигър се криеше зад дървото и тъкмо бе извадил празния пълнител на калашника си, когато иззад ъгъла се появи хлапето.

Отначало реши, че му се привижда — малко сополиво хлапе по дънков гащеризон, което викаше като побъркано — но после разбра, че е истина. Момчето носеше дървено сандъче и крачеше към дърветата. Право към Дигър. Той измъкна нов пълнител от колана си и го зареди.

Откъм къщата се разнесе измъчен вик:

— Дарил — не!!

Изведнъж всичко замръзна.

Дигър погледна Дебелия. Приклекнал зад един повален дънер на десетина метра от него, Рондо Хатън с треперещи ръце се опитваше да презареди собствения си автомат. Потното му тлъсто лице беше бледо като сурово тесто. Състоянието му се дължеше едновременно на студа, възбудата и ниската кръвна захар. През последните два часа Дигър го бе подложил на диета. Поради една-единствена проста причина: искаше Рондо да е озлобен и навярно дори малко луд. Като изгладнял помияр. Огромен, тлъст помияр. Но сега започваше да съжалява за решението си. Дебелия изпадаше в нервна криза. Все пак най-после успя да зареди пълнителя и като премигваше със свинските си очички, за да изтръска капките пот, притисна приклада към рамото си и се прицели в детето.

Мусолино отново погледна към хлапака, който се приближаваше към него.

— Аз бях! Аз ги откраднах! Аз съм виновен! — викаше той с тъничкото си детско гласче.

Беше на шест-седем метра от Дигър. От това разстояние нямаше проблем да му пръсне черепа. Един автоматичен откос направо щеше да му отнесе главата. Показалецът на Мусолино се напрегна на спусъка. Очите му бяха влажни от вятъра и лапавицата. Никога не бе очиствал хлапе — струваше му се грях — но нали за всяко нещо си има пръв път.

— Ела насам, малкия! — извика Дигър. — Преди да си пострадал!

Нов безумен крясък откъм къщата:

— Дарил… моля те!

— Баща ми няма нищо общо с това! — извика момчето.

И изведнъж се препъна, политна назад и падна по задник. Сандъчето се изплъзна от ръцете му и съдържанието му се изсипа — картички, навярно пощенски или нещо подобно. Хлапето запълзя към тях.

— По дяволите, какво правиш, малкия! — изкрещя Мусолино. Какво ставаше, мамка му?

— Вече не ги искам! — изхлипа момчето.

— Какво не искаш?

Дарил отчаяно започна да събира картичките.

— Бейзболните картички! Аз бях! Аз ги откраднах…

— Ела тук, малкия!

— Дарииил!

— Можете да си ги вземете! — извика детето.

— Идвай тук, малкия, преди да си пострадал!

— Вземете ги! — изкрещя Дарил и се изправи на треперещите си крака, като притискаше бейзболните картички към гърдите си. — Вземете ги!

И с всички сили ги запрати към Дигър.

Картичките полетяха във въздуха, вихърът ги поде и ги издигна нависоко… После всичко започна да се случва с невероятна скорост.