Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodhound, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Джей Бонансинга. Хрътка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-109-0

История

  1. — Добавяне

Част III
Бурята

„Не можем да живеем, скърбим и умрем заради друг, защото страданието е прекалено ценно, за да бъде споделено.“

Едуард Далбърг[1], „Защото бях от плът“

30.
Прегризаният крак

Приблизително по същото време, по което Джуниър се преобръщаше със смачкания си шевролет, Шарлот тичаше по един тесен напукан тротоар край Москито Ривър на няколко километра южно от Кансъл Блъфс.

— Чакайте! Чакайте! — с всички сили извика тя, докато обляна в пот и с разтуптяно сърце заобикаляше гипсовите саксии с фиданки, останали от изоставен проект за възстановяване на предградието. В далечината виждаше пресечката, която трептеше сред топлинните вълни като мираж, мръсната малка бензиностанция и редиците ниски тухлени сгради. Офисът на „Грейхаунд“ се намираше в последната от южната страна. На автобусната спирка нямаше нищо друго, освен крайпътен дървен навес.

Автобусът потегляше.

— Чакайте! Моля ви! — Тя размаха бинтованата си ръка, притиснала към себе си омазнената раница, която сякаш тежеше петдесет килограма. В нея бяха пакетчета шоколадови закуски, пуловер, фенерче, боеприпаси и полуавтоматичният двадесет и два калибров „Ругер“, който й беше дал Джуниър.

Шарлот се чувстваше като терористка и навярно приличаше на такава с късо подстриганата си коса, зачервено лице и изпълнени с паника очи. Носеше чисто нови дрехи: блуза с остро деколте, плисирана пола, плътен чорапогащник и дънково яке, набързо купени с кредитната карта на Джуниър от магазин една пряка на север от автогарата. Но за съжаление бе изгубила прекалено много време в мерене на якета.

И сега автобусът заминаваше без нея…

— Хей! — Тя тичаше по асфалта и отчаяно махаше с ръце, докато се давеше в облака от изгорели газове, излизащи от ауспуха на рейса. Той потегли към улицата, но Шарлот бързо скъсяваше разстоянието. Раницата подскачаше и се удряше в хълбока й, по гърба й се стичаха струйки пот.

Автобусът рязко удари спирачки.

Задъхана, Шарлот се втурна към вратата, извади билета от джоба си и го размаха. Вратата се отвори навътре. Шофьорът, слаб чернокож мъж в сива униформа и с дебели очила, не каза нито дума, а с привично движение протегна ръка за билета.

— Благодаря ви, много ви благодаря — едва успя да промълви тя.

Чернокожият взе билета й, нервно кимна и затвори вратата.

Автобусът потегли пак, а Шарлот тръгна по тясната пътека към последното свободно място отзад. Ръката я болеше от стискането на раницата, тъпа болка пробождаше кръста й. Имаше много пътници — фермерски семейства, сезонни работници, моряци в отпуска и местни жители с всевъзможен ръст, форма и цвят. Миришеше на застоял афтършейв и стара тапицерия. Багажът над седалките постоянно скърцаше и се местеше.

Тя се настани на празното място до тоалетната и остави раницата на пода.

Трябваше й известно време да се успокои. Нервите й бяха опънати до крайност, в мозъка й пращеше статично електричество. Само преди час Джуниър я беше оставил на крайпътния комплекс край магистрала 29 и оттам Шарлот бе взела такси до най-близката автогара. Струваше й се преди цяла вечност. Оттогава бе затворила екстрасензорните си пътища и напълно беше изолирала ума си. Сякаш вече не съществуваше. Като животно, попаднало в капан и прегризало крака си, за да избяга. Тя бе прегризала своя в мига, в който остави Джуниър.

Накрая успя да погледна през прозореца.

Ала дори не забеляза, че автобусът пресича междущатската граница и навлиза в Небраска.

 

 

— Идват скапаните момчета в синьо — кимна към далечината Дигър Мусолино.

Над асфалтовия път на около километър и половина се вдигаше облак прах, в който проблясваха синьо-червени светлини. Три, може би четири автомобила. Няколко щатски ченгета, линейка, навярно и затворническа кола. Вятърът донасяше вой на сирени.

— Винаги с един ден закъснение и един долар по-малко — кисело прибави той.

Крачеха обратно към буса с енергичната дързост, типична за гангстерите след извършване на престъпление. Хорган и Дебелия току-що бяха измъкнали гаджето на ясновидката от дерето и го влачеха като чувал с тор нагоре по склона, опрели пистолети в гърба му. Местните селяндури сигурно бяха чули стрелбата и бяха повикали полицията, но това нямаше значение. Мафиотите действаха така. Не бързаха, не криеха лицата си, не извръщаха очи — просто си вършеха работата. Свидетелите не ги интересуваха. А и освен това нямаше да се намеси никой фермер, който имаше дори капчица здрав разум.

— Тук е моментът да кажа, че това няма да ви се размине — хрипливо каза набитият мъж. Ризата му бе подгизнала от кръв, къдравата му сива коса лепнеше по лицето му. На пръв поглед нямаше сериозни наранявания, но силно куцаше.

— Ако бях на твое място, щях да си затварям устата — отвърна Дигър. Беше му писнало да се занимава с тоя скапаняк, малкия му шевролет и номерата му с разни плашила.

— Просто се опитвам да завържа разговор — като полагаше всички усилия да не се усмихне, рече Джуниър Патрик.

— После ще имаш достатъчно време да приказваш — обеща му Мусолино.

— Нямам търпение.

Стигнаха до буса, спрял на нивата с работещ двигател и отворена задна врата. Хорган и Рондо блъснаха Джуниър вътре и той се просна на пода.

— Имате много неприятна цицина на главата — тихо каза някой от вътрешността на колата.

Джуниър се завъртя към дребния мъж в евтин костюм.

— Не се безпокойте — прибави хиропрактикът и златният му зъб проблесна в сумрака. — Ще се погрижа да забравите за нея.

Бележки

[1] Едуард Далбърг (1900–1977) — американски писател. — Б.пр.