Джей Бонансинга
Хрътка (49)

48.
Безумна въртележка

— Открадни това, ако можеш, нещастно копеленце! — като обезумял изкрещя Дебелия.

Дигър чу сухото тракане на автомата му от няколко крачки…

… и Рондо започна да стреля по картичките.

Хлапето се втурна в обратната посока, във въздуха полетяха трасиращи куршуми, надупчиха ламарината на форда, разбиха стъклата и Дигър се хвърли зад дървото. „Хатън, скапан чувал с лайна такъв — яростно си помисли той, — побъркан идиот…“

Пълнителят на Дебелия най-после свърши.

От къщата незабавно му отговориха.

От закованите прозорци изгърмяха две дула, разцъфнаха пламъци и куршумите надупчиха земята около дървото на Мусолино, изпочупиха клонките над главата му — тези хора не знаеха да стрелят, но въпреки това бяха опасни — и светът около Дигър се завъртя като безумна въртележка. Не можеше да направи нищо друго, освен да се крие зад дънера и да гледа как хлапето тича към гората зад къщата. Край на илюзиите за заложник, за сделка и лесни пари…

Стрелбата престана.

— Дарииил! — отново извика счетоводителят.

Дигър надникна иззад дървото и видя момчето на тридесетина метра от себе си. Малкият скапаняк спринтираше като гонче след заек. Сякаш знаеше точно какво прави, сякаш познаваше проклетата гора като петте си пръста. Мусолино се обърна към Рондо, който припряно зареждаше нов пълнител. Дигър понечи да каже нещо, когато внезапно от къщата се разнесе шум, изскърца врата, изтътна гръм…

… и той погледна назад тъкмо навреме, за да види две фигури, появили се откъм южната страна — дребният счетоводител и оная ясновидка…

Счетоводителят натисна спусъка на автомата си и се затича към купчината дърва. Жената откри огън с малкия си полуавтоматичен пистолет и го последва. Пред краката на Дигър изригнаха парчета пръст и той се притисна към дънера. Когато стрелбата спря и Мусолино отново надзърна, Латъмор и ясновидката се криеха зад дървата и се насочваха към задния двор.

Момчето беше изчезнало по тясната пътека в гората на двадесет метра оттам.

— Латъмор! — с изненадващо спокоен глас извика Дигър. Не получи отговор. Обърна се към Дебелия, който тъкмо се прицелваше, и го стрелна с изпепеляващ поглед.

Разтреперан, детективът се вцепени и избърса лице с тлъстата си длан. Мусолино нямаше нужда да му казва нищо. Посланието бе ясно: Латъмор беше негов и единствено негов. Бе стигнал прекалено далеч, за да позволи тази чест на Хатън.

— Латъмор! — отново извика Дигър. — Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

— Искаш ли да спасиш детето си?

Нищо.

— Просто трябва да излезеш, за да си поговорим.

Пак нищо. Не че очакваше отговор. Мусолино усети, че Дебелия пак полудява. Детективът гледаше кръвожадно, дишаше тежко и си умираше да изстреля още няколко пълнителя.

Изведнъж иззад купчината дърва отново се разнесоха гърмежи и вдигнаха около дънера облак от сухи листа. После настъпи тишина.

— Ще се измъкнат! — дрезгаво изкрещя Рондо.

— Глупости… — измърмори Дигър. — Не и в това време, не и в тази гора.