Джей Бонансинга
Хрътка (56)

55.
Очи на тила

Дигър тичаше към поляната, вятърът виеше в лицето му, италианските му обувки се пързаляха по снега. В едната си ръка стискаше 45-калибровия пистолет, в другата — ловджийската пушка. Бурята вече окончателно беше погълнала светлината и гората бе придобила тъмнолилав цвят, поради което Мусолино едва в последния момент видя гърчещия се на земята детектив.

Той се препъна в рамото на Дебелия и се строполи до него.

Оръжията му отхвърчаха и Дигър силно се блъсна в ствола на една трепетлика. От клоните се посипа сняг. За миг пред очите му заплуваха бели петна и по гръбнака му плъзна болка. После чу стоновете на Хатън и бавно коленичи.

Дебелия се размърда.

— Мусолино, ти ли си? Дигър? — изхриптя той.

Дигър го погледна. Рондо умираше. Целият бе подгизнал в богатата си на холестерол кръв.

— По дяволите, Хатън, какво стана?

— Оная вещица…

— Какво? За какво говориш, мамка му?

— Ясновидката… не мога да го обясня… тя… — Дебелия се закашля и по брадичката му се стече кървава слюнка. В здрача приличаше на катран. — Тя има очи на тила си.

Побеснял от гняв, Мусолино се изправи. Да, ясно. Тя беше жената чудо. Той вдигна оръжията си от земята и пак се наведе над Дебелия.

— Хатън, чуй ме…

На петдесетина метра на изток отекна мощен изстрел на голямокалибрена пушка.

Във виелицата проблесна сребриста светлина.

— Мамка му! Оня скапан идиот! — Дигър избърса влагата от лицето си и се втренчи през снежната пелена. Изглежда, се намираше в патова ситуация. Ако Карл очистеше счетоводителя, Мусолино щеше да изгуби поста си. Ако счетоводителят успееше да избяга… е, в момента не му се мислеше за тази възможност.

Той се обърна и понечи да каже нещо на детектива, но видя, че Рондо Хатън или е припаднал, или вече е мъртъв. Не му пукаше кое от двете.

Дигър се обърна и закрачи на изток. Не бързаше. Не беше в стила му да бърза. Освен това преследването започваше да се превръща в обикновен лов на еноти, също като някога, когато баща му го водеше със себе си. Ставаха преди зазоряване, взимаха хладилна чанта с бира и сандвичи, отиваха на реката и ловяха гадинките в бледозелената утринна светлина.

И сега беше същото.

Той пресече една поляна и зърна движение пред себе си, затова се приведе зад някакъв покрит със сняг камък. Вятърът брулеше лицето му и той присви очи, за да вижда по-добре. Едва различи две тъмни фигури, напредващи в снежната виелица. Изглежда, ясновидката бе на няколко крачки пред русия Карл, но той я настигаше. Едрият скапаняк бързо се приближаваше и Мусолино усети мириса на кордит и дим.

Дигър прескочи няколко изгнили дънера и запълзя по тясната пътека.

„Очи на тила.“

— Глупости — измърмори той, докато пъхаше пистолета под колана си.

После зареди пушката и се приготви веднъж завинаги да сложи край на тази история.