Джей Бонансинга
Хрътка (15)

14.
Истински чудовища

— Пак се безпокоиш за децата, нали?

Санди Стафорд — преди Латъмор — седеше на голям пън зад скромната двуетажна къща, известна като „неутралния обект“. Пол стоеше до нея с дълга пръчка в ръка и гледаше към гората от брези и борове. Слънцето потъваше зад дърветата, сенките се издължаваха и въздухът бе като чаша леден сайдер. Той се обърна към поляната и видя Тими и Дарил, които кротко играеха на ръждясалата люлка до сателитната антена. Всъщност играеше само Тими. Вперил поглед в родителите си, Дарил седеше абсолютно неподвижно в тениската си с „Нощта на живите мъртви“, миниатюрно копие на баща си.

— Не, безпокоя се за себе си — тихо отвърна Пол.

— Искаш да кажеш, че се безпокоиш за проблема с децата — горчиво рече Санди. Дъхът й излизаше на пара в студения въздух.

Макар и остра, забележката беше съвсем вярна. Пол Латъмор знаеше, че най-слабото звено в запазването на анонимността им са децата. Особено в училище. Момчетата трябваше постоянно да внимават какво говорят. За деветгодишния Дарил това бе тежка задача, но за шестгодишния Тими тя граничеше с невъзможното. Пол се опита да я превърне в игра, в която хлапетата се преструваха на шпиони под прикритие. Когато се справяха добре, той ги възнаграждаваше с малки подаръци, а когато допуснеха грешка, ги наказваше с „черни точки“. Отначало като че ли се получаваше, но с всеки следващ месец Санди започваше да се отнася към усилията му все по-цинично. Смяташе, че съпругът й прехвърля страховете си върху децата, и цялото положение й приличаше на капан. Въпреки че все още обичаше Пол, от време на време тя не можеше да премълчава чувствата си.

Пол не я обвиняваше.

— Това е нещо друго — накрая отвърна той, като внимаваше да не ги чуе Дарил.

Деветгодишното момче много му напомняше за самия него на тази възраст. Изгарящ от безброй въпроси, хормони и любов към бейзбола, рокендрола и комиксите, Дарил беше подвижна енциклопедия по спорт и филми на ужасите. Някога самият Пол си беше играл с пластмасови кукли на Човека вълк, Франкенщайн и Дракула. Тогава дори не подозираше, че някой ден семейството му ще се крие от истински чудовища.

— Какво означава това „нещо друго“? — Санди гризеше ноктите си и гледаше децата. От отсрещната страна на поляната малкият Дарил Латъмор също гризеше ноктите си и гледаше родителите си.

— Трудно ми е да ти го обясня — отвърна Пол, като рисуваше с пръчката загадъчни символи по боровите иглички на земята.

— Ами опитай.

— Напоследък имам някакви проблясъци.

— Проблясъци ли?

— Да, видения, не знам как точно да ги нарека.

— Какви видения?

— Предполагам, че са нещо като пристъпи на параноя. Само че са много силни, нали разбираш какво искам да кажа?

— Не, Пол, нямам представа какво искаш да кажеш.

Той облиза устни и се опита да намери думи, за да й обясни, но безуспешно. А и това само щеше още повече да я уплаши.

— Навярно не е нищо сериозно — накрая рече Пол и захвърли пръчката към дърветата. — Сигурен съм, че не е нищо сериозно. Просто съм си го въобразил.

Санди сви рамене.

— Щом така казваш.

Той се обърна към децата и извика:

— Хайде, момчета, време е за вечеря!

Те излязоха от пясъчника и се затичаха към родителите си. Тими скочи в ръцете на Пол, Дарил отиде при майка си и четиримата влязоха в неутралния обект.

Но дори след като заключиха вратите и ги лъхна апетитният аромат на пържоли по швейцарски, Пол Латъмор не можеше да се отърси от чувството, че наближава нов пристъп.

Поредната електрическа мълния в мозъка му, като че ли някой се опитва да се свърже с него от голямо разстояние.