Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (9)

Шеста глава

Нощната акция от четвърти декември убеди Щерн, че Оскар е истинска рядкост — честен германец. В Талмуда има една легенда за „Hasidei Ummot Ha-olam“, богоизбраните народи, за които се казва, че са тридесет и шест в цялата мирова история. Щерн не вярваше в мистичното число съвсем буквално, но психологически легендата звучеше убедително и той приемаше, че е разумно и благопристойно да се опита и да се направи от германец свят човек.

Всъщност Шиндлер се нуждаеше от капитал. Фабрика „Рекорд“ частично бе останала без машини, освен малко преси, вани за емайл, пещи и стругове. Ако Щерн можеше да действува като духовно вдъхновение за Оскар, то човекът, който можеше да го свърже с капитала, бе Абрахам Банкиер — икономическият директор на „Рекорд“, който Оскар убеди да остане на работа при него.

Двамата — високият привлекателен Оскар и набитият Банкиер — посещаваха евентуални инвеститори. Според един декрет от двадесет и трети ноември всички спестявания и авоари на евреите се контролираха от германски надзорен съвет, който не даваше нито достъп, нито лихви на законните собственици. Някои от по-богатите еврейски бизнесмени, ония, които познаваха историята, имаха тайно твърда валута. Ала те смятаха, че след няколко години управление на губернатора Ханс Франк всякакъв вид пари ще се превърнат в рискована работа. Преносимото богатство — диаманти, злато, стоки — щеше да е за предпочитане.

Из Краков се намираха хора, за които Банкиер знаеше, че биха искали да вложат пари в замяна на гарантирано количество стока. Сделката можеше да стане например като инвестиране на петдесет хиляди злоти, а в замяна да получат съответно количество тенджери и тигани за месец, като доставките започнат през юли 1940 и да продължат цяла година. За краковския евреин, който познава Ханс Франк от замъка Бавел, кухненските съдове бяха по-сигурна и продаваема стока.

Страните по тези споразумения — Оскар, инвеститори и Банкиер като посредник — не подписваха на хартия нищо, нито дори точки от споразумения. Истинските официални договори бяха без значение, защото така или иначе не можеха да се легализират. Всичко зависеше от точната преценка на Банкиер за деловите качества на този южногермански производител на емайл.

Може би срещите са ставали в апартамента на инвеститора в центъра на Краков, най-старата част на града. Полските пейзажи, които съпругата на инвеститора е обожавала, френските романи, които умните му и крехки дъщери ценели, осветяват сделката. Или пък инвеститорът вече е изхвърлен от дома си и живее в по-бедните части на Подгурже. Това ще е един объркан човек, без дом, а всъщност работодател за момента, със свой бизнес — от няколко месеца само, преди още да е приключила годината.

На пръв поглед историята ще придобие героичен блясък, ако кажем, че Оскар никога не е бил обвиняван в мошеничество при тези неофициални сделки. През следващата година той ще се скара с един еврейски търговец за количеството стока, което трябвало да се вземе от складовете на ГЕФ на улица „Липова“. И онзи господин ще обвинява Оскар за това през целия си живот. Но че Оскар не е изпълнявал сделките — това никога не се е споменавало.

Защото по природа Оскар беше щедър човек, който някак си създаваше впечатлението, че може да прави безкрайно много пари от безкрайно много източници. Във всеки случай Оскар и другите германски предприемачи ще натрупат толкова през следващите четири години, че само един тесногръд човек, погълнат от фикс идеята за трупане на капитали, не би платил онова, което бащата на Оскар наричаше някога „дълг от морално естество“.

Емили Шиндлер пристигна в Краков да посети за пръв път съпруга си през новата година. Реши, че този град е един от най-прекрасните, които е виждала, много по-достолепен, приятен и древен от големия град на Моравия Бърно, с неговите промишлени пушеци.

Тя бе впечатлена от новия апартамент на съпруга си. Парадните прозорци гледаха към „Планти“ — елегантен растителен пръстен, който опасваше града, следвайки линията на старинната крепостна стена, която отдавна бе разрушена. В края на улицата се възправяше великата крепост Вавел и сред всичките тези антични светини бе модерният апартамент на Оскар. Тя огледа тъканите и стенните украшения на госпожа Пфеферберг. В тях се долавяше нещо от настоящия му бизнес успех.

— Добре се справяш в Полша — каза тя.

Оскар знаеше, че всъщност тя говори за онази история със зестрата, която баща й отказа да даде преди дванайсет години, когато случайни хора от Цвикау му бяха докладвали на път през селцето Алт-Молщайн, че зет му пие и живее като ерген. Бракът на дъщеря му бе станал такъв, какъвто се опасяваше, че ще стане, и по-скоро би се съгласил да го прокълнат, отколкото да й даде зестра.

И въпреки че неполучаването на четиристотинте хиляди райхсмарки малко пообърка плановете на Оскар, земевладелецът от Алт-Молщайн не знаеше как това бе наранило дъщеря му, как я бе затворило още повече, нито че дванадесет години по-късно този въпрос, отдавна загубил значение за Оскар, все така ще тормози съзнанието на Емили.

— Скъпа моя — казваше винаги Оскар, — никога не съм имал нужда от проклетите пари.

Въпреки сложните взаимоотношения на Емили с Оскар, тя знаеше, че съпругът й не е и никога няма да й е верен, но предпочиташе да не се подмятат нахално под носа доказателства за връзките му. Навярно доста внимателно се е оглеждала, когато е била с него на събирания из Краков, където неговите приятели, разбира се, са знаели истината, знаели са имената на любовниците му. Имена, които в действителност тя не искаше да чуе.

Един ден млад поляк — Полдек Пфеферберг, който едва не застреля съпруга й (тя не знаеше нищо за това) — се спря пред вратата на апартамента с навит килим през рамо. Турски килим, внесен през Унгария и продаден на черно, който Пфеферберг бе купил по поръчка на Ингрид, а пък тя временно се бе изнесла поради гостуването на Емили.

— Тук ли е госпожа Шиндлер? — попита Пфеферберг.

Той винаги наричаше Ингрид „госпожа Шиндлер“, струваше му се, че е по-естествено.

— Аз съм госпожа Шиндлер — отговори Емили, знаейки какво означава въпрос като този.

Пфеферберг прояви дискретност и бързо се поправи. Каза й, че всъщност не търси госпожа Шиндлер, въпреки че е чувал толкова много за нея от съпруга й. Търси хер Шиндлер по делови въпрос.

Хер Шиндлер го нямаше. Тя предложи на младия Пфеферберг едно питие, но той припряно й отказа. Емили знаеше какво означава и това — че човекът е леко шокиран от личния живот на Оскар и смята за неприлично да седи и да пие с жертвата.

Фабриката, която Оскар закупи, се намираше на другия бряг на реката, в Заблоче, на улица „Липова“ 4. Кабинетите гледаха към улицата и бяха модерни. Оскар мислеше, че е възможно, а и по-удобно, ако се премести в тях по някое време; ще си обзаведе апартамент на третия етаж, въпреки че зоната бе промишлена и не така вдъхновяваща като тази на улица „Страшевски“.

Когато Оскар пое фабрика „Рекорд“, назовавайки я Германска емайлна фабрика, в нея работеха четиридесет и пет човека и произвеждаха скромно количество кухненски съдове. В началото на новата година той получи първите военни поръчки. Това не го изненада. Бе се сближил с неколцина военни инженери, които влизаха в главния съвет на Оръжейния инспекторат, ръководен от генерал Шиндлер. Ходеше на едни и същи събирания с тях, даваше им официални вечери в хотел „Краковна“. Има снимки на Оскар, който седи в компанията им на богати маси, всички се усмихват от сърце пред фотоапарата, всички са нахранени с добра храна, почерпени са с обилно количество алкохол. Офицерите са в елегантни униформи. Някои от тях са сложили нужните печати на неговите молби и са написали съдбоносните препоръчителни писма за пред генерал Шиндлер от чисто приятелски чувства и защото са вярвали, че с фабриката си Оскар ще произвежда и ще им се отблагодари. Други са се повлияли от подаръци, онези подаръци, които Оскар така щедро сипел върху влиятелни хора — коняк, килими, скъпоценности и мебели, скъпи деликатеси. Освен това, разчуло се, че генерал Шиндлер видял и харесал много съименника си, производител на емайлирани съдове.

С тежестта на тлъстите военни поръчки Оскар можеше да разшири предприятието. Имаше възможност — в единия производствен хангар складираше част от продукцията, но другият стоеше празен.

Купи нови машини, някои от местния пазар, някои достави от родината си. Освен военните поръчки трябваше да задоволи и всепоглъщащия черен пазар. Оскар вече усещаше, че може да стане магнат. Към средата на лятото на 1940 година той вече бе наел близо двеста и петдесет поляци и така щеше да въведе и нощна смяна. През най-добрите си дни фабриката за селскостопански машини на хер Ханс Шиндлер в Цвикау наемаше петдесет. Хубаво нещо е да надминеш един баща, на когото не си простил напълно.

От време на време през годината Щерн се отбиваше при Шиндлер, за да уреди назначаването на някой млад евреин — по-особен случай, сирак от Лодз, дъщеря на служител от Еврейския съвет. За няколко месеца Оскар бе наел сто и петдесет работници евреи и за фабриката му се носеше слава на убежище, макар и малко.

Беше година, през която, както всички следващи военни години, евреите търсеха работа в сфери, считани от военната машина за стратегически. През април генерал-губернаторът Франк заповяда незабавна евакуация на евреите от столицата Краков. Това беше едно странно решение, тъй като шефовете на Райха все още транспортираха по около десет хиляди евреи и поляци на ден в генералгубернаторството на Франк. „Въпреки това условията в Краков са скандални“, бе казал Франк на министрите си. Той знаеше, че германски дивизионни командири трябва да живеят в сгради, където има и евреи. Висшите цивилни също бяха изложени на подобни безобразия. Той обеща, че за шест месеца ще изчисти Краков от евреи. Ще останат само пет-шест хиляди сръчни работници. Всички други трябва да се преместят в други градове на губернаторството, във Варшава или Радом, Люблин или Ченстохова. Евреите могат доброволно да се преместят в който и да е град, ако сторят това преди петнадесети август. Онези, които останат след тази дата, ще бъдат натоварени на камиони с малко багаж и ще бъдат интернирани там, където е удобно. Ханс Франк казваше, че от първи ноември ще е възможно германците в Краков да дишат „чист германски въздух“, да се разхождат по улици и паркове, без да срещат навсякъде плъзнали евреи.

През тази година Франк нямаше да успее да намали еврейското население до такъв малък брой. Ала когато плановете му се разчуха из Краков, евреите, и по-специално младите, се раздвижиха, за да получат квалификация. Хора като дребничкия Ицхак Щерн, официални и неофициални служители на Еврейския съвет бяха вече приготвили списъци на благосклонни германци, които биха помогнали. Шиндлер беше в този списък, а също и виенчанинът Юлиус Мадрич, който наскоро успя да се освободи от военна служба и стана надзирател на работата във фабриката за униформи „Оптима“. Мадрич виждаше ползата от поръчките на Оръжейния инспекторат и вече смяташе да открие собствена фабрика за униформи в предградието Подгурже. Накрая щеше да натрупа по-голямо богатство от Шиндлер, ала през лошата 1940 бе все още на заплата. Говореше се, че е човек, и това бе всичко.

До първи ноември 1940 Франк успя да премести „доброволно“ от Краков двадесет и три хиляди евреи. Някои отидоха в новите гета във Варшава и Лодз. Празни места около трапезата, раздяла по гари — човек можеше да си го представи. Хората го възприемаха кротко, мислейки: „Ще направим това и сигурно така ще свършат претенциите им.“

Оскар знаеше какво става, ала и той, както и самите евреи, вярваше, скоро всичко ще приключи.

Очертаваше се годината да е най-усилната в живота на Оскар — една година на съживяване на банкрутирало предприятие и превръщането му във фирма, която държавните институции биха приели на сериозно. Когато паднаха първите снегове, Шиндлер с раздразнение отбеляза, че всеки ден повече от шейсет от неговите евреи отсъствуват. Задържаха ги патрули от СС по пътя към фабриката и ги караха да ринат сняг. Шиндлер посети приятеля си Тофел от щаба на СС на улица „Поморска“ и се оплака, че един ден са отсъствували сто двадесет и пет работници.

Тофел поверително му каза:

— Трябва да разбереш, че някои хора тук не дават и пет пари за продукцията. За тях от национално значение и важност е да накарат евреите да ринат сняг. Самият аз не го разбирам… За тях сякаш това има ритуално значение — „евреи ринат сняг“. Не си само ти, случва се и на други.

Оскар го попита дали и те се оплакват. Тофел отговори положително. Каза още за някаква голяма клечка от икономическите служби на СС, посетила улица „Поморска“ за служебен обяд и заявила, че твърдението за място на евреи в райхсикономиката е равно на предателство.

— Мисля, че тепърва трябва да се примиряваш с риненето на сняг, Оскар — заключи той.

За момент Оскар демонстрира засегнат патриотизъм или по-скоро засегнат бизнес интерес.

— Ако искат да спечелят войната — рече Оскар, — трябва СС да се отърве от подобни хора.

— Да се отърве? — попита Тофел. — За бога, та точно те са на върха.

Като резултат от такива разговори Оскар се превърна в защитник на идеята, че собственикът трябва да има безпрекословен достъп до работниците си, а тези работници не трябва да бъдат спирани и тормозени по пътя от или към фабриката. Според вижданията на Оскар това бе колкото морална, толкова и икономическа аксиома. Щеше да я прилага до крайна степен в Германска емайлна фабрика.