Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Дори и през това лято хората, които живееха в гетото, го смятаха за макар и малко, но надеждно убежище. През 1941 година тази идея бе все още възможна. Имаше поща и дори специални пощенски марки за гетото. Имаше и вестник, въпреки че в него се публикуваха малко новини освен последните заповеди от замъка Вавел и от улица „Поморска“. Получи се и разрешение за откриване на ресторант на улица „Лвовска“. Името му бе „При Фоерстер“ и в него свиреха на цигулка и акордеон братята Рознер, които се бяха спасили от заплахите на провинциалния живот и променливите настроения на селяните. За известно време изглеждаше, че класните стаи може би пак ще се отворят, че оркестрите ще се събират и ще свирят пак, че животът на евреите ще потече постарому, както при един здрав организъм. Бюрократите от улица „Поморска“ още не бяха демонстрирали, че едно такова гето ще изглежда не каприз, а накърняване на логическия ход на историята.

Така че когато унтерщурмфюрер Брандт преби с велосипедна дръжка председателя на Еврейския съвет Артур Розенцвайг на „Поморска“, той всъщност се опитваше да коригира илюзиите на евреина, че гетото е сигурно убежище. Гетото беше депо, временна спирка, малка отбивка. До 1942 всяка друга илюзия бе разбита напълно.

Гетото бе по-различно от онова, за което старите хора си спомняха с умиление. Музиката не се считаше за професия тук. Тук просто нямаше професии. Хенри Рознер работеше в столовата в базата на Луфтвафе. Тук той се запозна с млад управител и барман, германец на име Ричард — едно вечно усмихнато момче, което се криеше доколкото може сред кухненски прибори и манджи от голямото историческо събитие на XX век. Той и пъргавият Хенри Рознер се разбираха толкова добре, че Ричард често изпращаше цигуларя с исканията за продоволствения склад на Луфтвафе. Ричард казваше, че няма доверие на германец за тази работа — последния, когото бе изпратил за продуктите, избяга заедно с тях в Унгария.

Ричард, като всеки барман със стабилно положение, научаваше разни работи и бе любимец на шефовете. На първи юни той пристигна в гетото с приятелката си, полска германка. Жената бе сложила страхотна шапка, но поради непрестанните летни дъждове не изглеждаше необичайно. Заради естеството на работата си Ричард познаваше доста полицаи, в това число часовоя Освалд Боско, и нямаше проблеми с влизането в гетото, макар официално това да бе забранена територия за него.

След като мина през портата, Ричард прекоси площада и намери квартирата на Хенри Рознер. Хенри се изненада, че ги вижда. Няколко часа преди това бе оставил Ричард в офицерската столова, а пък сега се появяваше внезапно с приятелката си, двамата облечени като за официално посещение. Това още повече подчерта необичайното раздвижване през последните дни. Напоследък евреите се редяха на опашки в старата полска банка на улица „Йозефинска“, за да получат новите си карти за самоличност. Към жълтата карта с малка снимка и голямо синьо „Е“ германските чиновници прилепяха сега и синя лепенка. Ако човек имаше късмет, разбира се. Хората излизаха от сградата и размахваха картите си със сини лепенки, сякаш те им даваха право да дишат — едничкото им право на този свят. Работниците в столовата на Луфтвафе, в гаража на Вермахта, от фабриките „Мадрич“, „Емалия“ и „Прогрес“ нямаха проблеми със синята лепенка. Онези, които не получаваха такива лепенки, усещаха, че е под въпрос животът им дори и в гетото.

Ричард каза, че синът на Хенри, Олек, трябва да отиде с тях и да остане в апартамента на приятелката му. Личеше си, че е чул нещо в столовата.

— Но той не може ей така да мине през портала — каза Хенри.

— Всичко е уредено с Боско — отговори му Ричард.

Хенри и Манчи се чудеха какво да правят, а момичето с шапката обеща да дава на Олек много шоколад. Акция? Хенри Рознер измърмори съвсем тихо:

— Да не би да има акция?

Ричард отговори на въпроса с въпрос:

— Имаш синя лепенка на картата си, нали?

— Разбира се — отговори Хенри.

— А Манчи?

— Манчи също.

— Но Олек няма — каза Ричард.

В спускащия се мрак Олек Рознер, дете скоро навършило шест години, се измъкна от гетото с Ричард и неговата приятелка, нахлупило дамската шапка. Ако някой полицай бе надигнал шапката, и Ричард, и момичето щяха да бъдат разстреляни за приятелския опит да измъкнат еврейче. Олек също щеше да загине. В осиротялата стая семейство Рознер седяха сами и се надяваха, че са постъпили правилно.

 

 

Полдек Пфеферберг, доставчик на Оскар Шиндлер, получи заповед няколко месеца по-рано да започне да преподава на децата на Симхе Шпира, бивш стъклар и настоящ шеф на ЕП.

Работата бе доста унизителна, защото Шпира сякаш казваше: „Да, знам, че не те бива за мъжка работа, но поне можеш да дадеш на децата ми знания, които си имал възможност да получиш.“

Пфеферберг забавляваше Шиндлер с разкази за учебните часове в дома на Симхе. Полицейският шеф бе от малкото евреи, които се разполагаха сами на цял етаж. Тук, сред наивистичните рисунки на равини от миналия век, Симхе крачеше напред-назад и слушаше уроците на Пфеферберг. Сякаш се надяваше да види как знанието избуява като петунии от ушите на децата. Мислеше, че е човек с мисия, държеше ръката си пъхната под ревера на сакото и вярваше, че този наполеоновски жест е характерен за хората с влияние.

Съпругата на Симхе бе невзрачна женица, малко развеселена от неочакваната власт на мъжа си и донякъде избягвана поради това от старите приятели. Децата — момче на дванадесет и момиче на четиринадесет години — бяха послушни, но не особено даровити ученици.

Когато Пфеферберг отиде в старата полска банка, вярваше, че ще му сложат синя лепенка на картата без всякакви проблеми. Сигурен беше, че ще сметнат работата му с децата на Шпира за важна дейност. На жълтата му карта пишеше „гимназиален учител“, което в един нормален свят, съвсем леко объркан, бе достойна професия.

Чиновниците отказаха да му сложат синя лепенка. Той спори с тях и се чудеше дали да се обърне към Оскар или към хер Шепеси, австрийски големец, който управляваше службата за набиране на работна ръка в края на улицата. От година Оскар го караше да отиде на работа в „Емалия“, но Пфеферберг смяташе, че ще бъде ограничен от твърдото работно време.

Когато излезе от сградата, видя на тротоара германски и полски полицаи, а и служители от „политическия“ отдел на ЕП, които проверяваха картите и арестуваха всеки без синя лепенка. В средата на улица „Йозефинска“ вече се бе образувала група от отритнати мъже и жени. Пфеферберг моментално зае полска военна стойка и каза че, има доста професионални ангажименти.

— Не спори с мен. Имаш ли лепенка? — попита полицаят. — Върви в онази група. Ясно ли е, евреино?

Пфеферберг се присъедини към групата. Преди осемнадесет месеца се ожени за хубаво момиче, което работеше за Мадрич и вече си имаше синя лепенка върху картата. Така стояха нещата.

Когато групата нарасна на сто човека, подкараха ги покрай болницата към двора на старата сладкарска фабрика „Оптима“. Тук вече чакаха стотици хора. Дошлите най-рано се бяха настанили на сянка под навесите на някогашния обор, където впрягаха конете в каруци, натоварени с шоколади и кремове. Не бяха особено шумна група. Имаше работници, банкери, фармацевти, зъболекари. Стояха на групички и тихо си говореха. Младият аптекар Бахнер разговаряше с възрастното семейство Воол. Тук бяха старите и бедните, които бяха зависими от купоните на Еврейския съвет. А през това лято той не бе особено справедлив при разпределението на квартирите и храната.

Сред тези отлъчени хора се движеха медицински сестри от болницата, носеха кофи с вода и казваха, че тя е полезна при стрес и дезориентация. Това бе единственото лекарство, с изключение на цианид, купен на черно, което болницата можеше да им даде. Старите и бедните пиеха вода и мълчаха в очакване.

През целия ден полицаи от различни управления идваха на двора със списъци и разделяха хората на групи. Извеждаха ги на портала, където ги поемаха есесовци и ги отвеждаха към гара Прокоцим. Някои хора искаха да се спасят, като се спотайваха в най-далечните кътчета на двора. Но Пфеферберг стоеше близо до портала и се надяваше да види някой шеф, на когото да се оплаче. Може би Шпира щеше да се появи, облечен като кинозвезда, и ще поиска да го освободи, макар и с хапливо-ироничен глас. До къщичката на портиера стоеше млад полицай от ЕП и с тънките си пръсти държеше списък. Лицето му не бе весело. Пфеферберг го познаваше от службата си в ЕП, дори през първата си година като учител в гимназия „Косцюшко“ бе преподавал на сестра му.

Момчето вдигна поглед. То произнесе едва-едва едно „учителю Пфеферберг“ с онова уважение от забравените училищни дни. Училището бе съвсем наблизо, ей там зад парка.

— Какво правите тук? — попита младежът, сякаш на двора имаше само закоравели престъпници.

— Дреболия — каза Пфеферберг, — но нямам синя лепенка на картата си… все още.

Момчето поклати глава.

— Последвайте ме — рече то.

Отведе Пфеферберг при един униформен старши при портала и отдаде почест. Момчето не изглеждаше особено войнствено със смешното си кепе и слабичкото си вратле. По-късно Пфеферберг реши, че именно затова му повярваха.

— Това е хер Пфеферберг от Еврейския съвет — излъга то с умело съчетаване на уважение и достойнство в гласа си. — Посещава свои близки.

Старшият, изглежда, бе отегчен от работата на двора и небрежно махна на Пфеферберг да излиза. Нямаше време да благодари на момчето, нито пък да се чуди защо едно хлапе ще посмее да излъже и да рискува живота си само защото човекът някога е учил сестра му как да прескача козата в гимнастическия салон.

Пфеферберг забърза право към комисията по заетостта и изпревари всички на опашката. На бюрата седяха две германски госпожици, Шкода и Кносала. И двете бяха разбрани южнячки.

— Скъпи момичета, искат да ме отведат, защото нямам синя лепенка. Вижте ме, не съм ли човек, който бихте искали да се върти наоколо?

Въпреки че непрекъснатите посетители я бяха тормозили цял ден, Шкода вдигна вежди и не можа да скрие усмивката си. Взе личната му карта.

— Не мога да ви помогна, хер Пфеферберг — рече тя.

— Щом не са ви дали лепенка, какво да направя аз? Съжалявам…

— Но, миличка, можете да ми дадете лепенка — настояваше с комичен глас. — Аз разбирам от много занаяти! Занаяти!

Шкода каза, че само хер Шепеси може да му помогне, но е невъзможно да влезе при него. Чакането ще отнеме дни.

— Но ти можеш да ме вкараш, миличка!

И тя успя да го вкара при Шепеси. Точно защото на фона на общата политика можеше да отговори на отделния човек в натоварен ден като този, тя си бе спечелила авторитет на почтено момиче. Но все пак подобен номер едва ли би успял, ако човекът бе стар и с брадавици.

Хер Шепеси, който се ползваше също с авторитет, въпреки че обслужваше ужасната военна машина, погледна картата на Пфеферберг и промърмори:

— Но ние нямаме нужда от учители по физкултура.

Пфеферберг винаги бе отказвал на Оскар предложенията за работа, защото се смяташе за индивидуалист, за напълно самостоятелен човек. Не искаше да се трепе през дългите работни смени за нищожна заплата в мрачното Заблоче. Но сега вече проумяваше, че ерата на индивидуализма изчезва. Хората имаха нужда от занаят, за да си стъпят на краката.

— Аз съм полировач на метал — каза той на Шепеси. — Работил съм при един мой чичо в Подгурже, който има малка фабрика в Рекавка.

Хер Шепеси огледа Пфеферберг иззад очилата си.

— Е — рече той, — това вече е професия.

Взе писалка, задраска „гимназиален учител“, а по този начин и цялото ягелонско академично образование, с което така се гордееше Пфеферберг, и написа „полировач на метал“. Извади гумен печат, лепило и синя лепенка от чекмеджето си.

— Сега — каза той, подавайки документа на Пфеферберг, — ако срещнеш полицай, можеш да му докажеш, че си полезен член на обществото.

Към края на годината щяха да изпратят Шепеси в Аушвиц, задето се поддаваше така лесно на убеждаване.