Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Тридесет и първа глава

Когато говорят за Шиндлер, оцелелите приятели на хер директора ще примигат, ще поклатят глави и ще започнат да изброяват мотивите му с почти математическа прецизност. Една от най-често изричаните реплики от Шиндлеров евреин е: „Не знам защо постъпи така.“ Като начало можем да кажем, че Оскар бе комарджия, но и сантиментален човек, който обичаше чистотата и простотата на това да се прави добро. Оскар бе по природа анархист, който обичаше да се подиграва със системата. Под маската на безкрайната му чувственост се криеше способност да се възмущава от човешката жестокост, да отреагира според възможностите си и да не се оставя да бъде погълнат от нея. Но нито едно от тези обяснения, извадено или добавено към сметката, не може да обясни упоритостта, с която през есента на 1944 година се зае да приготвя истинско убежище за хората от „Емалия“.

И не само за тях. В началото на септември той отиде с колата си до Подгурже и посети Мадрич, при когото в момента работеха повече от три хиляди души. Неговата фабрика за униформи също щеше да бъде разтурена. Мадрич щеше да си прибере шевните машини, а работниците му просто щяха да изчезнат.

— Ако се сдружим — каза му Оскар, — можем да спасим повече от четири хиляди души. Твои и мои. Ще ги приберем някъде на сигурно място. Нейде из тихата Моравия.

Името на Мадрич винаги и с подобаващо благоговение ще се споменава от неговите оцелели затворници. При постоянен риск той плащаше от джоба си за тайно внесените хлябове и пилета. Считаха го за много по-стабилен мъж от Оскар. Не беше така ексцентричен, нито пък толкова порочен. Никога не го арестуваха. Но бе много по-човечен, отколкото спокоен, и ако не бяха умът и неизчерпаемата му енергия, неминуемо щеше да свърши в Аушвиц.

Оскар му предложи проект за лагер „Мадрич-Шиндлер“ нейде из високата планина Йесеник — малко, прашно индустриално градче.

Идеята привличаше Мадрич, но той не избърза да каже „да“. Разбираше, че макар войната да е загубена, есесовската система е все още трудно изкоренима и нелесна за преобръщане. Беше прав в преценката си, че през следващите месеци затворниците от „Плашув“ ще потънат в лагерите на смъртта на запад. Ако Оскар бе упорит и обладан от фиксидея, то такива бяха и шефовете от Главната канцелария на СС и техните подчинени из лагерите — коменданти и други.

Но не каза и „не“. Трябваше му време да премисли нещата. Макар че не го призна направо, може би се страхуваше да дели производствена площ с такъв прибързан и демоничен човек като хер Оскар Шиндлер.

Оскар си тръгна, без да е получил категоричен отговор от Мадрич. Отиде в Берлин и покани на вечеря полковник Ерих Ланге.

— Мога изцяло да преориентирам бизнеса си към производство на гилзи — заяви Оскар. — Мога да реорганизирам машинния капацитет на предприятието.

Мнението на Ланге бе изключително важно. Той можеше да гарантира поръчки, можеше да напише горещите препоръки, необходими на Оскар пред Комисията за евакуация и пред германските управници в Моравия. По-късно Оскар ще каже за този ненатрапчив офицер, че винаги е оказвал ценна помощ. Ланге все още се намираше в онова състояние на абсолютна безнадеждност и морално отвращение, характерно за хора, които са работили в системата, но не и за нея.

— Може да се уреди — рече Ланге. — Но ще са нужни пари. Не за мене. За други хора.

Чрез Ланге Оскар се свърза и разговаря с офицер от Комисията за евакуация в ГВУ на „Бендлерщрасе“. Според този офицер много вероятно бе евакуацията да бъде одобрена по принцип. Но съществуваше и голямо препятствие. Губернаторът на Моравия, управляващ от замък край Либерец, си имаше своя политика да държи еврейските трудови лагери настрани от територията си. Досега нито СС, нито Оръжейният инспекторат бяха успели да го убедят да промени отношението си. Според офицера подходящ човек, който щеше да помогне в случая, бе един военен инженер на средна възраст на име Зюсмут на работа в канцелария на Оръжейния инспекторат в Тропау. Оскар можеше да се консултира със Зюсмут какви свободни площи, подходящи за фабрика, има в Моравия. Междувременно хер Шиндлер щеше да разчита на подкрепата на Комисията за евакуация.

— Но като имате предвид натиска, на който сме подложени ежедневно — завърши офицерът, — и злините, които войната причини, що се отнася до личните ни удобства, мисля, че комисията ще ви съдейства по-бързо, ако й засвидетелствувате уважението си. При нас, бедните градски чеда, не достигат бекон, пури, пиене, платове, кафе.

Изглежда, офицерът си мислеше, че Оскар носи със себе си половината от довоенната продукция на Полша. За да купи подарък на господата от комисията, Оскар трябваше да търси лакомства на черно по берлински цени. Един стар господин на пазара му каза, че може да достави хубава ракия по цени на едро осемдесет райхсмарки за бутилка. А пък на господата от комисията няма как да се изпратят по-малко от дузина бутилки. Кафето се търгуваше като злато, а пурите бяха с нечовешки цени. Оскар купи и тях на едро и ги сложи в кошницата. Господата може би щяха доста да се поизпотят и измъчат, за да убедят губернатора на Моравия.

Докато траеха преговорите на Оскар, Амон Гьот бе арестуван.

Някой сигурно бе доносничил срещу него. Завистлив младши офицер или пък загрижен цивилен, който е посещавал вилата и е останал шокиран от епикурейския начин на живота му. Старши следовател от СС на име Екерт започна да проучва финансовите далавери на Амон. Убийствата, които Гьот бе вършил от терасата си, не го интересуваха. Интересуваха го обаче присвоените пари и сделките на черния пазар, както и оплакванията на негови подчинени от СС, че се е отнасял грубо с тях.

Амон бе в отпуск и гостуваше на баща си във Виена, Амон Франц Гьот — издател, когато СС го арестува. Претърсиха и апартамента, който хауптщурмфюрер Гьот държеше в града, и откриха около осемдесет хиляди райхсмарки. Амон не можа да даде задоволително обяснение за техния произход. Плюс близо милион цигари, скрити на тавана. Изглежда, виенският апартамент на Амон бе по-скоро склад, отколкото „тихо пристанище“.

Навярно изглежда странно, че СС или, още по-точно бюро „В“ на Главното управление за сигурност на Райха иска да арестува толкова надежден служител като хауптщурмфюрер Гьот. Но вече бяха разследвали нередности в Бухенвалд и се опитаха да осъдят коменданта му Кох. Опитаха да съберат доказателства и за арестуването на небезизвестния Рудолф Хьос, комендант на Аушвиц. Бяха разпитвали и една виенчанка, еврейка, която подозираха, че е бременна от звездата на лагерната система. Така че побеснелият Амон не можеше да се надява на кой знае какъв имунитет, докато претърсваха апартамента му.

Откараха го в Бреслау и го затвориха в затвор на СС, за да чака края на разследването и процес. Показаха, че са доста наивни относно начина, по който е управлявал „Плашув“, като отидоха там и разпитваха Хелен Хирш, подозирайки я, че е замесена в машинациите на Амон. През следващите месеци два пъти я прибираха в килиите под казармения блок в „Плашув“. Обстрелваха я с въпроси за връзките на Амон на черния пазар, кои са му агенти и посредници, как е ръководил цеха за бижутерия в лагера, шивашките цехове и дърводелските работилници. Никой не я удари или заплаши. Но бяха сигурни, че тя е член на банда, която я тормози. Ако някога Хелен се бе надявала на невероятна, бляскава реабилитация, дори не би посмяла да си помечтае, че Амон ще бъде арестуван от собствените си колеги. Но вече се чувстваше човек, въпреки че отиваше в стаята за разпити, където се опитваха да я свържат с машинациите на Амон.

— Може би Хилович щеше да ви помогне — каза им тя. — Но Хилович е мъртъв.

Бяха полицаи, които си разбираха от занаята, и след време решиха, че помощта й ще бъде само малко информация за разточителната кухня на вила „Гьот“. Можеха да я разпитат и за белезите й, но знаеха, че няма как да притиснат Амон по обвинения в садизъм. Докато разследваха нещо подобно в „Заксенхаузен“, охраната ги изгони навън. В Бухенвалд попаднаха на жив свидетел, полицай, който бе готов да даде показания срещу коменданта, но скоро го намериха мъртъв в килията му. Шефът на следователите нареди образци от отровата, открита в стомаха на полицая, да бъдат дадени на четирима руснаци затворници. Видя ги как умират и отправи обвинение срещу коменданта и лагерния лекар. Нещата обаче следваха свой странен закон. Служителите в лагера се сплотиха още повече и дружно се заеха да се отърват от свидетели. Затова хората от бюро „В“ не разпитваха Хелен за раните й. Придържаха се към присвояванията и накрая престанаха да я безпокоят.

Разпитваха и Митек Пемпер. Той бе достатъчно умен да не им каже много за Амон, със сигурност не и за престъпленията му против човечеството. Каза, че е чувал малко за машинациите на Амон. Играеше ролята на неутрален, добре възпитан машинописец на несекретни документи.

— Хер комендантът никога не е обсъждал такива неща с мен — постоянно повтаряше той. Но под маската си сигурно и той се е измъчвал като Хелен Хирш и не е вярвал на очите си. Значимото събитие, което гарантираше живота, бе арестуването на Амон. Нямаше по-сигурни индикатори за края му: когато русите наближат Тарнов, Амон ще продиктува последните си писма и ще иска да убие машинописеца. Следователно онова, което притесняваше Митек, бе да не би да пуснат Амон твърде рано.

Но те не се интересуваха единствено от спекулациите на Амон. Съдията от СС, който разпитваше Пемпер, знаеше от обершарфюрер Лоренц Ландсдорфер, че хауптщурмфюрер Гьот е оставил евреина-стенограф да напечата директивите, които гарнизонът в „Плашув“ трябва да следва в случай на партизанско нападение. Обяснявайки на Пемпер как да оформи плановете, Амон му бе показвал дори планове на други лагери. Съдията толкова се разтревожи от изтичането на секретна информация, че разпореди Пемпер да бъде арестуван.

Митек прекара две ужасни седмици в килия под казармите. Не го биеха, но редовно го разпитваха следователи от бюро „В“ и двама съдии от СС. В погледите им се четеше, че най-сигурно ще е да го застрелят. Един ден, когато го разпитваха за плановете на „Плашув“, той ги попита:

— Защо ме държите тук? Затворът си е затвор. Аз и без това имам доживотна присъда.

Това според него бе аргумент, който щеше да донесе развръзка: или пускане от килията, или разстрел. След приключването на разпита Пемпер прекара няколко неспокойни часа, докато не отключиха отново. Изведоха го, за да го върнат в неговата барака. Все пак това нямаше да е последния път, когато го разпитват за нещо, свързано с комендант Гьот.

Изглежда, че след ареста на Амон подчинените му не са се втурнали да дават показания в негова защита. Бяха крайно внимателни. Изчакваха. Бош, който бе изпил толкова много от пиенето на коменданта, каза на унтерщурмфюрер Джон, че е опасно да се опитват да подкупят тези тесногръди следователи от бюро „В“. Що се отнася до шефовете на Амон, тях също ги нямаше. Шернер бе изпратен да лови партизани и накрая щеше да загине при една засада в гората на Неполомиче. Амон бе в ръцете на хората от Ораниенбург, които никога не бяха ходили на вечеря във вила „Гьот“. Ако им се беше случвало, бяха останали или шокирани, или много завиждаха.

След пускането й от СС Хелен Хирш сега работеше за новия комендант, хауптщурмфюрер Бюшер. Един ден получи приятелско писъмце от Амон, в което я молеше да му приготви в пакет малко дрехи, няколко любовни и детективски романа и малко алкохол, за да се успокоява в килията. Като че ли това беше писмо от роднина. „Ще бъдеш ли така любезна да ми приготвиш следното…“, пишеше в него и завършваше „Надявам се да се видим скоро!“

 

 

През това време Оскар отиде до търговския център Тропау, за да се запознае с инженер Зюсмут. Носеше със себе си пиене и диаманти, но в този случай не бяха нужни. Зюсмут каза на Оскар, че вече е предложил някои малки еврейски лагери да бъдат преместени край пограничните градове на Моравия, за да произвеждат стоки за Оръжейния инспекторат. Тези лагери, разбира се, ще бъдат под контрола на Аушвиц или на Грьос-Розен, защото влиянието на големите концентрационни лагери пресичаше полско-чехословашката граница. Но самите затворници бяха на по-сигурно място в малките лагери, а не в огромните гробища, наречени Аушвиц. Зюсмут не бе постигнал нищо определено. Замъкът „Либерец“ бавеше отговора си на предложението. Инженерът нямаше стимул. Оскар и подкрепата, която имаше от Ланге и господата от Комисията за евакуацията, можеше да е необходимият стимул.

Зюсмут притежаваше списък на сгради, подходящи и готови да приютят евакуирано предприятие от военната зона. Близо до родния град на Оскар Цвикау, около селцето Бринлиц, имаше голяма текстилна фабрика, собственост на виенчаните братя Хофман. В родния си град те се занимаваха с производство на сирена и масло, но бяха последвали победоносната германска армия към южните територии (точно както Оскар бе отишъл в Краков) и тук се превърнаха в текстилни магнати. Цяла пристроена сграда към фабриката им стоеше празна и се ползваше като склад за отдавна остарели предачни машини. Мястото се обслужваше от жп гарата във Витау, където пък зетят на Шиндлер отговаряше за товарната част. До самите порти на фабриката достигаше кръгово разклонение.

— Братята знаят как да печелят — усмихна се Зюсмут. — Пък и на местна почва имат подкрепата на властта — държат в малкия си джоб и общинарите, и районния партиен водач. Но вие имате зад гърба си полковник Ланге. Ще пиша веднага до Берлин — обеща той — и ще препоръчам да се оползотвори пристройката към фабриката на Хофманови.

Оскар си спомняше германското село Бринлиц още от детските години. Етническият му облик си личеше още в името, тъй като чехите биха го наричали Бриенец, точно както Цвикау на чешки щеше да звучи като Цвитави. Жителите на Бринлиц едва ли щяха да се зарадват на няколко хиляди евреи. Хората от Цвикау, откъдето бяха повечето работници на Хофманови, също нямаше да се зарадват. Някой щеше да зарази селско-индустриалното им кладенче съвсем в края на войната.

Въпреки всичко Оскар отиде с колата си до селцето, за да огледа набързо мястото. Той не посети канцеларията на братята, защото това щеше да държи нащрек по-твърдия от двамата, който ръководеше фабриката. Но пък можеше да се разходи из пристройката, необезпокояван от никого. Тя всъщност се състоеше от две двуетажни старомодни сгради, построени около вътрешен двор. Първият етаж, с високи тавани, бе затрупан със стари машини и кошове с вълна. Горният, изглежда, бе проектиран за канцеларии и по-леко оборудване. Подът му нямаше да издържи тежестта на огромните метални преси. На долния етаж спокойно можеха да се сместят новите цехове на ГЕФ, канцелариите и в някой ъгъл — апартаментът на хер директора. Горе щяха да бъдат помещенията за затворниците.

Оскар направо остана очарован от мястото. Върна се в Краков, горящ от нетърпение да започне час по-скоро, да изхарчи нужната сума и отново да говори с Мадрич. Защото Зюсмут можеше да осигури терен и за Мадрич, дори може би пак в Бринлиц.

Когато се върна, откри, че един съюзнически бомбардировач, свален от германски самолет, се е разбил върху две от крайните бараки на лагера в задния двор на „Емалия“. Почернелият му резервоар стърчеше нагло над размазаните бараки. Съвсем малко затворници бяха останали във фабриката, за да я поддържат и да не прекъсват производството отведнъж. Те видяха как самолетът се разбива и избухва в пламъци. В него имаше двама пилоти, чиито тела просто се стопиха в огъня. Хората от Луфтвафе, които дойдоха да отнесат останките, казаха на Адам Гарде, че бомбардировачът е „Стърлинг“, а пилотите са австралийци.

В ръцете на единия откриха обгоряла Библия — сигурно я е стискал, докато самолетът е падал. Други двама пилоти бяха успели да скочат с парашути над предградията. Единият откриха мъртъв, оплетен във въжетата на парашута. Партизаните бяха успели да се доберат първи до другия и го криеха някъде. Тези австралийци бяха изпратени да пуснат боеприпаси за партизаните над старата гора източно от Краков.

Ако Оскар се нуждаеше от някакво потвърждение, вече го имаше. Тези мъже бяха дошли от немислимо далечната Австралия, за да ускорят края на режима в Краков. Той веднага поръча разговор с началника на подвижния състав в Източната линия Гертайс и го покани на вечеря, за да поговорят за нужните платформи за преместване на ГЕФ.

 

 

Седмица след като Зюсмут говори с Оскар, господата от Комисията за евакуация дадоха заповед на губернатора на Моравия да приюти фабриката на Оскар в пристройките към текстилното предприятие на братя Хофман в Бринлиц. Бюрократите около губернатора, както съобщи Зюсмут на Оскар в телефонен разговор, не можеха да направят нищо друго, освен да забавят обработката на документацията. Но Хофман и други партийци в Цвикау вече се бунтуваха и планираха офанзива срещу влизането на Оскар в Моравия. Регионалният партиен ръководител в Цвикау изпратил оплакване в Берлин, че полските евреи ще застрашат здравето на моравските германци. Може би ще плъзне и тиф — нещо отдавна невиждано по тези места, а малкото военно производство на Оскар (между другото със съмнителна стойност за голямата кауза) ще привлече съюзнически бомбардировачи, което ще нанесе непоправими щети на тъкачници „Хофман“. Предлаганият лагер ще бъде свърталище на еврейски престъпници, които ще са като тумор за честното, достойно гражданство на Бринлиц.

Протест като този нямаше шанс да бъде чут, защото отиваше директно в канцеларията на Ерих Ланге в Берлин. Жалбите до Тропау се покриваха от честния Зюсмут. Все пак в родния град на Оскар бяха разлепени доста плакати „Дръж евреите престъпници настрана!“

А Оскар плащаше. Плати на Комисията за евакуация в Краков, за да побързат с документите по прехвърлянето на машините. Икономическият отдел в Краков също трябваше да бъде окуражен да изготви разрешителните за износ на капитал. Парите нямаха голяма стойност през тези дни и затова той плащаше със стоки — килограми чай, чифтове обувки от естествена кожа, килими, кафе, рибни консерви. Прекара доста следобеди из малките преки на пазара в Краков, пазарейки се за главоломните цени на дреболиите, които бюрократите желаеха. Беше сигурен, че иначе ще го карат да чака, докато и последният евреин не замине за Аушвиц.

Зюсмут го осведоми, че хората от Цвикау пишат доноси до Оръжейния инспекторат с обвинения за печалбите му на черно.

— Щом пишат до мен — каза Зюсмут, — бъди сигурен, че същите писма отиват и до полицейския шеф на Моравия, оберщурмфюрер Ото Раш. Трябва да се запознаеш с него и да му покажеш какъв очарователен човек си.

Оскар познаваше Раш от времето, когато бе полицейски шеф в Катовице. За щастие Раш бе приятел на председателя на заводите „Ферум“ в Сосновец, откъдето Оскар си доставяше стомана. Но като се спускаше към Бърно, за да изпревари доносниците, Оскар не разчиташе на такова капризно понятие „приятелство“. Взе със себе си един брилянт и някак естествено го извади в хода на разговора. Когато блестящият камък прекоси масата и остана откъм страната на Раш, позициите на Оскар в Бърно станаха съвсем сигурни.

След време Оскар прецени, че е похарчил сто хиляди райхсмарки (почти четиридесет хиляди долара!), за да „купи“ преместването в Бринлиц. Малцина от оцелелите биха определили сумата за нереална. Повечето поклащаха глави и казваха: „Не, повече изхарчи! Сумата е много по-голяма!“

 

 

Оскар направи „предварителен списък“ и го предаде в административния блок. В него имаше повече от хиляда имена: всички от лагер „Емалия“, плюс нови от „Плашув“. В списъка бе и името на Хелен Хирш, а Амон го нямаше, за да спори по въпроса.

Списъкът щеше да се увеличи, ако Мадрич се съгласи да се премести в Моравия заедно с Оскар. Шиндлер продължи да обработва Тич, негов съюзник за агитирането на Юлиус Мадрич. Тези затворници, които бяха най-близки на Тич, знаеха, че списъкът не е окончателен и биха могли да попаднат в него. Тич им заяви направо: „Трябва да бъдете включени в списъка!“ В цялата бумащина на лагера „Плашув“ списъкът от дванадесет страници на Оскар представляваше единствения документ, който имаше връзка с бъдещето.

Но Мадрич все не можеше да реши дали иска да се съюзи с Оскар, тоест дали да добави своите три хиляди имена.

Съществува още една неяснота, която добре пасва на легендата за хронологията при изработването на Оскаровия списък. Неяснотата няма нищо общо със съмнението за съществуването на самия списък: и днес можем да видим копие от него в архивите на Йад Вашем. Няма съмнение и за автентичността на имената, които Оскар и Мадрич в последния момент записаха накрая. Имената са съвсем сигурни. Но обстоятелствата поощряват слуховете. Проблемът е, че списъкът остава в спомените така ярък, че самият му блясък замъглява погледа. Списъкът е доброто в неговия най-чист вид. Списъкът е живот. Бездната е в белите полета покрай него.

Някои от хората, чиито имена са в списъка, твърдят, че във вилата на Гьот е имало празненство. Събрали се есесовци и индустриалци, за да си спомнят за времето, което са „прекарали“ в „Плашув“. Казват, че и самият Гьот е присъствал, но понеже СС не пускат под гаранция, това са празни приказки. Други смятат, че партито е било в апартамента на Оскар над фабриката му. Повече от две години той бе организирал в него чудесни празненства. Един затворник от „Емалия“ си спомня първите часове на 1944 година, когато бил дежурен в цеха и Оскар слязъл от апартамента си към един часа, избягвайки от празничната шумотевица там и донесъл два сладкиша, двеста цигари и бутилка за своя приятел пазача!

На прощалното тържество, независимо къде се е организирало то, присъствали д-р Бланке, Бош и — както твърдят някои — оберфюрер Шернер, който бил в отпуск след лова на партизани. Там били също Мадрич и Тич. Тич по-късно казваше, че именно на това събиране Мадрич за пръв път споделил с Оскар, че няма да отиде с него в Моравия. „Направих каквото можах за евреите“, казал му Мадрич. В думите на Оскар имало много здрав разум, но нищо не можело да го убеди, въпреки че Тич дни наред го притискал.

Мадрич бе честен човек. След време щяха да го провъзгласят и славят като такъв. Той просто не вярваше, че в Моравия нещата ще потръгнат. Ако вярваше, всичко показва, че би опитал веднага.

Това, което се знае още за празненството, е, че списъкът на Шиндлер трябвало спешно да бъде завършен именно в тази нощ. Точно този елемент присъства във всички версии на оцелелите. Те биха могли да го разказват и да го доукрасяват, ако са го чули от Оскар, човек, който обичаше да разкрасява историите. Но в началото на шестдесетте години самият Тич свидетелства, че в тази история има много истина. Може би новият временен комендант на „Плашув“, хауптщурмфюрер Бюшер, е казал на Оскар: „Стига глупости, Оскар! Трябва окончателно да обработим документацията и да уредим преместването!“ А може и да е имало друг някакъв краен срок, даден от Източната линия за осигуряването на транспорт.

Така в края на списъка, над официалните подписи, Тич напечатал имената на онези затворници от фабриката на Мадрич, които могъл да си спомни. Почти седемдесет имена били добавени благодарение на паметта на Тич и на самия Оскар. Сред тях били имената на семейство Файгенбаум — малкото момиче, което страдало от неизлечима форма на рак на костния мозък, невръстният син Лутек с неговата съмнителна квалификация на машинен техник. Сега, както написал Тич, те изведнъж се превърнали в сръчни работници за оръжеен цех. В апартамента пеели, говорели на висок глас и се смеели шумно, а в един ъгъл, сред облаци цигарен дим, Оскар и Тич сякаш си задавали гатанки един другиму чрез имена на хора, напъвали се да уцелят правописа на полските фамилни имена.

Накрая Оскар сложил ръка върху китката на Тич. „Прехвърляме лимита — казал той. — И без това ще се развикат дори на тази бройка.“ Тич продължил да се напъва, а на сутринта се проклинал, защото твърде късно се сетил за още едно име. Но когато стигнали границата, бил дяволски изтощен от работа. Колкото и богохулствено да звучи, той бил съвсем близо до сътворението на хора, дори само с мислите си за тях. Не съжалявал, че прави това. Истинското лице на света се оглеждало в процеса — точно затова тежкият въздух в апартамента на Шиндлер задушавал Тич.

Пълнотата на списъка бе уязвима обаче по отношение на чиновника по личния състав Марсел Голдберг. Новият комендант Бюшер едва ли би се заинтересувал кой попада в списъка, ако не се надхвърлят определени норми. Следователно Голдберг бе този, който можеше да си играе с бройката на хората. Затворниците отдавна знаеха, че Голдберг взима подкупи. Знаеха го и семейство Дреснер. Юда Дреснер — чичо на „червената“ Женя, съпруг на госпожа Дреснер, на която бяха отказали да се скрие в стената, баща на Янек и Данка — знаеше това. „Подкупи Голдберг“, простичко казваше семейството, за да обясни как са попаднали в списъка на Шиндлер. Никога не разбраха колко точно е дал. По същия начин попаднаха в списъка и Вулкан, бижутерът, жена му и синът им. Полдек Пфеферберг, някогашният доставчик на Оскар на килими, пуделчета и диамантени обици от черния пазар, научи за списъка от полицая Ханс Шрайбер. Шрайбер, млад човек, прехвърлил двадесетте, имаше също толкова лошо име в „Плашув“, както всеки друг полицай. Пфеферберг обаче му бе станал нещо като любимец по начин, който бе обичаен за взаимоотношенията между затворници и персонал в един лагер. Тези взаимоотношения се породиха, когато Пфеферберг като отговорник на бараката си трябваше да ръководи почистването на прозорците. Шрайбер провери стъклата и откри петънце и започна с обичайното сплашване, което често предхождаше екзекуция. Пфеферберг се ядоса и каза на Шрайбер, че и двамата добре знаят, че прозорците са идеално изчистени, а ако Шрайбер търси повод да го разстреля, то трябва да го направи без повече протакания. Противно на очакванията, това избухване развесели Шрайбер, който след случката често спираше Полдек, за да го пита как я карат с жена си, а понякога даваше и ябълка за Мила. През лятото на 1944 година уплашеният до смърт Полдек го бе молил да извади Мила от списъка жени, които заминаваха от „Плашув“ към зловещия лагер „Щутхоф“ на Балтийско море. Мила вече беше в редиците, които се качваха от товарните вагони, когато Шрайбер се появи, размахвайки лист хартия, и я извика. Един друг път — беше неделя — той се появи пиян в бараката на Пфеферберг и пред Полдек и няколко други затворници започна да плаче заради „ужасните неща“ (както сам той ги нарече), които бе вършил в „Плашув“. Призна им, че имал намерение да изкупи вината на Източния фронт. Накрая наистина постъпи точно така.

Той каза на Полдек за Шиндлеровия списък и че Пфеферберг трябва да направи всичко възможно, за да влезе в него. Полдек отиде до административния блок да моли Голдберг да го включи с Мила в списъка. През последната година и половина Шиндлер често посещаваше Полдек в гаража и винаги обещаваше, че ще ги спаси. Полдек бе станал толкова добър монтьор, че надзирателите и майсторите в гаража, които под заплаха за живота си трябваше винаги да предлагат най-качествена работа, никога не биха го пуснали. Сега Голдберг седеше на бюрото си с ръка върху списъка (самият той отдавна бе вписал собственото си име в листа), а този стар приятел на Оскар, някогашен чест гост в апартамента на улица „Страшевски“, очакваше да бъде вписан просто ей така, заради приятелските чувства.

— Имаш ли диаманти? — попита го Голдберг.

— Сериозно ли говориш? — посърна Полдек.

— За този списък — рече Голдберг и натисна с показалец листовете хартия — се плаща с диаманти.

Сега, когато любителят на виенските класици хауптщурмфюрер Гьот бе в затвора, придворните музиканти братя Рознер имаха време, за да се доберат до списъка. Същото се отнасяше и за Долек Хоровиц, който някога едва бе изпратил жена си и децата в „Емалия“ — сега убеждаваше Голдберг да го включи в списъка заедно със семейството му, Хоровиц работил неизменно в централния склад на „Плашув“, бе успял да скъта за себе си малко богатство. Сега трябваше да го даде на Марсел Голдберг.

Сред включените в списъка бяха и братята Бейски, Ури и Моше, записани респективно като „шлосер“ и „чертожник“. Ури разбираше от оръжие, а Моше бе талантлив фалшификатор. Подробностите около съставянето на списъка са толкова неясни, ме е невъзможно да се каже дали са били включени заради дарбите си или не.

Йозеф Бау, старомодният ухажор, щеше да бъде вписан, без сам да знае за това. За Голдберг бе удобно да държи в неведение всички относно съдържанието на списъка. Като знаем що за човек беше, ако Бау бе потърсил Голдберг, би поискал майка му, жена му и той самият да попаднат в списъка. В последния момент Бау щеше да научи, че заминава сам за Бринлиц.

Що се отнася до Щерн, хер директорът го включи от самото начало. Щерн беше единственият баща изповедник, който Оскар бе имал, и съветите му бяха много важни за него. От първи октомври нито един затворник не можеше да напуска „Плашув“ по каквито и да било причини. Същевременно започнаха да слагат охрана пред бараките на полския сектор, за да не могат евреите да търгуват с поляците хляб. Цената на незаконно внесения хляб в „Плашув“ достигна такова равнище, че бе невъзможно да се изрази в злоти. Преди човек можеше да размени резервното си палто за самун хляб, да купи двеста и петдесет грама за чиста риза. А сега стоката се заплащаше в диаманти.

През първата седмица на октомври Оскар и неговият директор Банкиер посетиха „Плашув“ по някакъв повод и както обикновено отидоха да видят Щерн в строителната канцелария. Тук можеха да говорят по-свободно, отколкото на други места в лагера. Щерн разказа на хер Шиндлер за инфлацията при цената на ръжения хляб. Оскар веднага се обърна към Банкиер и измърмори:

— Обади се на Вайхерт да вземе петдесет хиляди злоти.

Михаил Вайхерт бе председател на ЕСС, еврейска организация за спасение, която бе разрешена от германците заради връзките й с Червения кръст. Макар много евреи да се чудеха какво всъщност върши, а подривните организации направо го ненавиждаха, той се опитваше да осигури хляб за възможно по-голям брой затворници и фалшиви документи за някои от тях въпреки стесняващите се от ден на ден прерогативи на длъжността му. Вайхерт никога не поиска парично възнаграждение или подобаващо уважение, а след войната израелският съд го реабилитира по обвинения за сътрудничество на германците. Той бе точно този човек, с когото трябваше да се свържат, ако искаха известно количество храна да бъде внесено в лагера.

Разговорът между Щерн и Оскар бързо взе друга посока. Петдесетте хиляди злоти бяха сякаш споменати между другото в разговора им за несигурните времена и за това, как ли се чувства Амон в килията си в Бреслау.

В края на седмицата купеният на черно хляб тайно бе внесен в лагера под товари с парцали, въглища и железни отпадъци. За един ден цената на хляба падна до нормалното.

Ето един добър пример за мълчаливото разбирателство между Оскар и Щерн, а след него щеше да има още много подобни случаи.