Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (8)

Пета глава

Секретарката Виктория Клоновска, полякиня, бе красавицата в канцеларията на Оскар и той веднага започна с нея дълга любовна връзка. Германската му любовница Ингрид сигурно знаеше за нея, така както Емили Шиндлер знаеше за Ингрид. Оскар не беше потаен любовник. За сексуалния си живот бе по детински откровен. Не че се хвалеше, просто не виждаше нужда да лъже, да се вмъква по задното стълбище в хотели, да чука страхливо призори по вратите на момичетата. Тъй като Оскар не се опитваше да лъже любовниците си на сериозно, то те нямаха голям избор: обичайните кавги между любовници бяха невъзможни.

С елегантно вдигната коса, с хубаво, доста лукаво и изящно гримирано лице, Виктория Клоновска изглеждаше като момиче от добрите стари времена, за които неудобствата, предизвикани от историята, са само моментни проявления в истинския делови свят. През тази есен, когато се носеха простички дрехи, Клоновска бе луксозно облечена в сако, блуза с рюшове и права пола, което не й пречеше да е упорита, енергична и сръчна. Освен това беше и националистка по онзи типично полски, малко грандомански стил. Тя щеше да преговаря с германските шефове за освобождаването на любовника й от учреждението, наречено СС. Но засега Оскар не й предлагаше толкова рискована работа.

Той спомена, че иска да намери добър бар или кабаре, където да заведе няколко приятели. Не „партньори“, нито пък шефове от Оръжейния инспекторат. Истински приятели. На някое оживено място, където не биха се появили отговорни персони на средна възраст.

Дали случайно Клоновска знае такова място?

Тя откри чудесен джазклуб в едно мазе на тясна уличка на север от градския площад. Място, много популярно сред студентите и преподавателите от университета, което самата Виктория никога не беше посещавала. Възрастният мъж, който я преследваше в мирно време, не би пожелал да го посети. Ако човек поискаше, можеше да запази сепаре и да се уедини зад завеса или да прикрие разговора си под афропулсациите на оркестъра. Затова, че откри този джазклуб, Оскар нарече Клоновска „Колумб“. Мнението на партията по въпроса за джаза бе, че тази музика е не само декадентска, но изразява нещо африканско и създава животинско настроение. „Рам-пам-па“-то на виенския валс бе предпочитаният ритъм от шефовете на СС и те много педантично отбягваха джаз отклоненията.

Около Коледа на 1939 година Оскар даде тържество за някои свои приятели в клуба. Както всеки инстинктивен ловец на връзки, той нямаше никакви проблеми при пиене с хора, които не харесва. Тази вечер обаче той харесваше гостите си. Освен това, разбира се, бяха и много полезни — млади, но не без влияние членове от най-различни институции на окупатора. И всички малко или много бяха заточеници — не само че се намираха далеч от родината си, но у дома или в чужбина те се чувстваха в различна степен некомфортно при настоящия режим.

Например младият проектант от Главното управление по архитектура, който бе ходил да отбележи границите на Оскаровата емайлна фабрика в Заблоче. Откъм гърба на фабриката имаше свободно място, на което бяха разположени в съседство още две фабрики — едната за кутии, другата за радиатори. Шиндлер бе доволен, когато разбра от проектанта, че по-голямата част от свободното незастроено място принадлежи на Германска емайлна фабрика. Пред него плуваха видения за икономическа експанзия и подем. Разбира се, проектантът присъстваше, защото бе приятен човек и приятен събеседник, а можеше да се окаже полезен при получаване на информация за строителни разрешителни.

Полицаят Херман Тофел също бе тук, както и Редер от СД и един млад офицер, Щайнхаузер от Оръжейния инспекторат. Оскар се бе запознал и говорил с тези хора, докато събираше необходимите разрешителни за пускане на фабриката. Вече се бе напивал с тях и ги харесваше. Той смяташе, че най-добрият начин да се разплете гордиевият възел на бюрокрацията, като не броим явния подкуп, е многото пиене.

Останалите от компанията бяха двама мъже от Абвера. Първият се казваше Еберхард Гебауер — онзи същият лейтенант, който вербува Оскар за Абвера предишната година. Вторият бе лейтенант Мартин Платхе от щаба на Канарис в Бреслау. От вербуването си от приятеля Гебауер и от инцидентното преспиване в леглото на управителката на санаториума хер Оскар Шиндлер откри какво удобно място за предприемачите е Краков.

Присъствието на Гебауер и Платхе означаваше и нещо друго. Оскар все още бе записан като агент в книгите на Абвера и докато живееше в Краков, редовно изпращаше информация и доклади до щаба в Бреслау за поведението на съперниците от СС. Гебауер и Платхе щяха да приемат малко или много присъствието на Тофел от СС и на Редер от СД като доставяне на информация, един вид подарък освен приятната компания и алкохола.

Въпреки че е невъзможно да кажем с точност за какво са си говорили от това, което Оскар по-късно каза за всеки поотделно, можем да възстановим диалога донякъде.

Гебауер е вдигнал тоста, казвайки, че не им дава правителства, армии или герои. Дава им емайлната фабрика на Оскар Шиндлер. Защото, ако има емайлно производство и успех, ще има още много такива сбирки, сбирки в стил „Шиндлер“ — най-хубавите купони, за които човек може да мечтае.

Но след като уважили тоста, разговорът някак естествено се обърнал към темата, която забавляваше или притесняваше всички равнища на бюрокрацията. Евреите.

Тофел и Редер бяха прекарали деня на гара „Могилска“, където надзираваха разтоварването на евреи и поляци от влаковете, които отиваха на изток. Тези хора бяха докарвани от „Корпорираните територии“ — новозавладените територии, които някога са били германски земи и сега се присъединяваха обратно към държавата на чистата арийска раса. Тофел не се притесняваше за удобството на пътниците в непрекъснатия поток от изток, макар че веднъж каза, че времето е студено. Беше нещо ново да се превозват хора във вагони за животни, а и вагоните не бяха все още нечовешки натъпкани. Онова, което смущаваше Тофел, бе политиката, която се криеше зад всичко това.

— Упорито се говори — сподели Тофел, — че сме във война. А в новите територии са такива чистници, че не могат да живеят с шепа поляци и половин милион евреи. Цялата източна железница се е обърнала, за да ги изсипва при нас.

Двамата от Абвера слушаха и на лицата им блуждаеха усмивки. За СС врагът можеше да са евреите, за Канарис врагът беше СС.

Тофел им разказа, че СС е ангажирала цялата жп система от 15 ноември насам. На бюрото му на улица „Поморска“ лежали копия от меморандуми на СС към военни шефове и оплаквания, че войската се бави нарочно с разпорежданията и договорите и че вече е пресрочила с две седмици ползването на източната жп линия. За бога, питаше се Тофел, не трябва ли първо армията да използва колкото дълго иска железниците? Как иначе ще се свържат изток и запад? Тофел питаше и развълнувано надигаше чашата. Може би с велосипеди?

Оскар бе направо развеселен, забелязвайки, че офицерите от Абвера не коментират нищо. Те подозираха, че Тофел не е толкова пиян, явно бе подставено лице.

Проектантът и човекът от Оръжейния инспекторат зададоха на Тофел няколко въпроса за странните влакове, които пристигат на гара Могилска. Скоро за тези товари въобще нямаше да се говори: транспортирането на човешки същества щеше да се превърне в клише на политиката по въдворяване. Ала на коледното тържество за Оскар това все още бе новост.

— На това му викат „концентрация“ — рече Тофел. — Така пише в документите. Концентрация. Аз го наричам проклета глупост.

Собственикът на клуба донесе чинии с херинга в сос. Рибата вървеше чудесно със силната ракия и докато гълтаха всичко това, Гебауер заговори за еврейските съвети, създадени във всеки еврейски квартал по нареждане на губернатор Франк. В градове като Варшава и Краков съветите се състояха от двадесет и четирима души, лично отговорни за изпълнението на германските заповеди. Еврейският съвет в Краков съществуваше от по-малко от месец. Марек Биберщайн, уважаван общински съветник, бе назначен за негов председател. Но Гебауер сподели, че е чул съветниците да предлагат на шефовете във Вавел план за ползване на еврейска работна ръка. Съветът щял да се занимава с набирането на работна ръка за копаене на канавки, градски тоалетни и почистване на сняг. Не смятат ли, че евреите са много услужливи?

— Не съвсем — каза инженер Щайнхаузер от Оръжейния инспекторат. — Те мислят, че ако набавят работна ръка, ще спрат безразборния терор. Терорът беше бой и някой куршум в главата.

Мартин Платхе се съгласи. Каза, че те ще оказват съдействие, за да избегнат по-лошото. Всички трябва да разберат, че това е техният метод. Винаги ще се опитат да купят градската управа със своето сътрудничество, а после ще искат преговори.

Гебауер, изглежда, искаше да предизвика Тофел и Редер, като им натрапи темата и като се покаже по-състрадателен, отколкото бе в действителност.

— Ще ви обясня какво имам предвид, като казвам сътрудничество — каза той. — Франк издава наредба, според която всеки съветник трябва да носи еврейска звезда. Тази наредба е само от няколко седмици. Във Варшава един еврейски фабрикант ги произвежда като бакелитови значки, по три злоти всяка. Сякаш не разбират що за наредба е това. Носят ги, като че ли това е значка на колоездачен клуб.

Някой предложи във връзка с това, след като Шиндлер произвеждаше емайлирани съдове, да прави и луксозни емайлирани значки и да ги търгува по линията на железарската промишленост, която се надзираваше от приятелката му Ингрид. Спомена се още, че звездата е била „тяхна“ емблема, герб на страна, разрушена от римляните и съществуваща само във въображението на ционистите. Може пък хората да се гордеят, че носят звездата.

— Работата е там — продължи Гебауер, — че нямат организация, която да ги защитава. Всичките им организации са временни, за укротяване на бурята. Но тази буря ще е различна. Ще се ръководи от СС.

Без да бъде твърде патетичен, тонът на Гебауер отново прозвуча така, сякаш се възхищаваше от идеалния професионализъм на СС.

— Хайде, хайде — прекъсна го Платхе, — най-лошото, което може да им се случи, е да ги изпратят на Мадагаскар, където времето е по-добро от това в Краков.

— Не вярвам никога да видят Мадагаскар — каза Гебауер.

Оскар пожела да сменят темата. Нали все пак това беше неговото парти.

Всъщност във фоайето на хотел „Краковия“ Оскар вече бе видял как Гебауер предава подправени документи на търговец евреин, за да избяга в Унгария. Сигурно Гебауер получаваше солидна сума, макар че изглеждаше твърде голям моралист, за да продава документи, подписи и печати. Въпреки номера, който погоди на Тофел, изглежда, той не мразеше така сляпо еврейското племе. Нито пък ги ненавиждаха някои от другите. На Коледа през 1939 година Оскар ги намираше за приятна компания, просто едно бягство от помпозната официална линия. По-късно тези хора щяха да бъдат още по-полезни.