Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (35)

Тридесет и втора глава

Поне едно лице от „Емалия“, зачертано в списъка от Голдберг, за да освободи място за някой друг — близки, ционисти, специалисти или просто хора, които плащат, — ще обвинява Оскар.

През 1963 година фондацията „Мартин Бубер“ получи жалба от един нюйоркчанин, бивш затворник от „Емалия“. Той казваше, че Оскар е обещавал спасение за работниците си. В замяна на това хората го направили богат с евтиния си труд, а отпаднали от списъка. Този човек приемаше отпадането си като предателство към самия него и с цялата справедлива ярост на човек, който е минал през ада заради нечия чужда лъжа, обвиняваше Оскар за мъките си. Обвиняваше го за Грьос-Розен, за страховитата скала при „Маутхаузен“, от която хвърляха затворници, за кървавата жътва в самия край на войната.

Писмото му, изпълнено с най-искрени човешки чувства, ясно показваше, че животът е изглеждал приемлив за ония, които са били вписани в списъка на Шиндлер, а е бил направо неописуем за останалите извън него. Но не е и много справедливо да обвиняваме Оскар за машинациите на Голдберг с имената от списъка. Управниците в лагера щяха да подпишат при целия хаос на събитията какъвто и да е списък, даден от Голдберг, стига той да не надхвърля определените за Оскар хиляда и сто затворници. А и самият Оскар не можеше да следи Голдберг през цялото време. Времето му и без това минаваше в разговори с бюрократи денем и в подкупни вечери нощем.

Трябваше например да получи разрешително за пренасянето на големите машини „Хило“ и на металните преси от старите си приятели от канцеларията на генерал Шиндлер. Някои от тях се мотаеха с документацията и все намираха дребни пропуски, които можеха да унищожат идеята за спасяването на единадесет хиляди души.

Един от тези служители повдигна въпроса, че оборудването за оръжейно производство е доставено със съдействието на отдел на берлинския Инспекторат и с одобрението на лицензния отдел на същата институция може да се ползва само в Полша. Нито една от тези единици не е уведомена за преместването в Моравия, а е трябвало това да стане отдавна. Може би щеше да мине цял месец, преди да дадат разрешение. Обаче Оскар не разполагаше с толкова време. „Плашув“ щеше да бъде опразнен до края на октомври и всички ще заминат към Грьос-Розен или Аушвиц. Най-сетне проблемът се разреши с обичайните подаръци.

Освен с въпросите по преместването, Оскар се занимаваше и със следователите, разследващи аферите около Амон. Нямаше да се учуди, ако арестуват и него или, което си беше все същото, ако го разпитват доста сурово за връзките му с бившия комендант. Беше много разумно от негова страна да очаква подобно нещо, защото едно от обясненията на Амон за наличните осемдесет хиляди райхсмарки сред вещите му бе: „Оскар Шиндлер ми даде парите, за да бъда по-мек с евреите.“ Така че Оскар трябваше постоянно да поддържа връзка с приятелите си от улица „Поморска“, които можеха да му кажат какъв обрат взима разследването на отдел „В“.

Накрая, понеже лагерът в Бринлиц щеше да бъде под общото управление на концентрационния лагер в Грьос-Розен, Шиндлер се занимаваше и с коменданта на Грьос-Розен, щурмбанфюрер Хасеброек. При управлението на Хасеброек сто хиляди души щяха да загинат в комплекса, но Оскар поговори с него по телефона и отиде с колата си чак до Долна Силезия да го посети. Изглежда, той бе най-малката грижа на Оскар. Шиндлер беше свикнал вече да среща очарователни убийци и отбеляза, че Хасеброек изглежда дори благодарен, задето разширяват империята Грьос-Розен чак до Моравия. Защото Хасеброек наистина мислеше за комплекса като за империя. Той контролираше сто и три помощни лагера. (Бринлиц щеше да е сто и четвъртият и с хилядите си обитатели и специалното си производство щеше да бъде важен обект.) Седемдесет и осем от лагерите на Хасеброек бяха в Полша, шестнадесет в Чехословакия и десет в Германия. Това бе значително по-голям залък от този, който захапа Амон.

С толкова много сладки приказки, подмазване и попълване на формуляри Оскар явно не можеше да намери време за контрол на Голдберг, дори и ако имаше тази власт. Във всеки случай описанието, което оцелелите правят на лагера в последните му дни, е че наоколо имало пълен хаос и суетня. Само Голдберг — Пазителят на Списъка — бил в центъра на вниманието и очаквал предложения.

Доктор Идек Шиндел също се обърна към Голдберг, за да уреди заминаването — своето и на двамата си по-млади братя за Бринлиц. Голдберг не отговори и едва вечерта на петнадесети октомври, когато мъжете били поведени към вагоните за добитък, Шиндел открил, че не фигурира с братята си в списъка за лагера на Оскар. Все пак се присъединили към хората на Шиндлер. Сцената изглежда като страховита рисунка, изобразяваща Страшния съд — онези, които не са белязани със знака на благоволението, се опитват да припълзят към групата на богоизбраните, но начаса биват съзрени от ангела-блюстител на реда, в случая обершарфюрер Мюлер. Той се приближава към доктора с камшик в ръка, удря го по двете бузи и после още веднъж с кожения ремък, питайки весело: „Защо искаш да се вмъкнеш в тази редица?“

Накараха Шиндел да остане с малката групичка, която щеше да разруши лагера, а после да замине към Аушвиц с вагон болни жени. Жените щяха да бъдат настанени в барака в някой ъгъл на Биркенау и щяха да си умрат там. Шиндел щеше да бъде изпратен с братята си във Флосенбург и от там щяха да се отправят на последното си пътешествие. Той щеше да се спаси на косъм от смъртта, но най-малкият му брат ще бъде застрелян в предпоследния ден на войната. Ето един пример за това, как списъкът е тормозил хората в онези безнадеждни октомврийски дни, а и след това, без никаква зла умисъл от страна на Оскар и с достатъчно зла умисъл от страна на Голдберг.

Всеки оцелял има своя версия за списъка. Хенри Рознер също се присъедини към групата на Шиндлер, но един полицай от охраната видя цигулката му и знаейки, че Амон ще иска музика, когато го пуснат от затвора, го върна при останалите. Тогава Рознер скри цигулката си по дължина под палтото, като скъта ключовете на струните под мишницата си. Нареди се още веднъж и успешно се качи на вагоните за лагера на Шиндлер.

Рознер бе от хората, на които Оскар бе обещавал спасение и потенциално винаги беше в списъка. Същото се отнасяше и за семейство Йерет — възрастния господин Йерет от фабриката за кутии и госпожа Чая Йерет, които малко неточно, но много благонадеждно бяха вписани като „шлосери“. Старите Перлман също влизаха в списъка като надеждни квалифицирани специалисти от „Емалия“. Бяха записани и семейство Левартов. Всъщност, въпреки вмешателството на Голдберг, Оскар успя да измъкне по-голямата част от хората, които бяха негови работници, макар сред имената да имаше и доста непознати. Модерен човек, като Шиндлер не можеше да се учуди, че вижда самия Голдберг сред обитателите на Бринлиц.

Но имаше и някои парадокси. Да вземем Полдек Пфеферберг, когото Голдберг случайно пропусна да включи в списъка, защото нямаше диаманти. Полдек разпространи, че иска да купи водка, за която можеше да плати с хляб или дрехи. Когато намери една бутилка, получи разрешение да я отнесе до лостовата канцелария на „Йерусалимска“, където дежуреше Шрайбер. Даде му шишето и го помоли да накара Голдберг да впише него и Мила в списъка.

— Оскар Шиндлер щеше да ни запише на всяка цена, ако си бе спомнил за нас — каза той.

Полдек не се съмняваше, че в момента преговаря за живота си.

— Да — съгласи се Шрайбер, — двамата трябва да бъдете записани.

Вечна ще остане човешката загадка защо хора като Шрайбер в подобно положение не си поставяха въпроса: „Ако този мъж и съпругата му заслужават да бъдат спасени, с какво са по-различни от останалите?“

Когато настъпи момента за отпътуване, семейство Пфеферберг откриха имената си сред записаните. За тяхна изненада там бе и Хелен Хирш и по-малката й сестра, чието оцеляване винаги бе грижа за Хелен.

Мъжете от списъка на Шиндлер се качиха на влака на разклонението в „Плашув“. Денят бе петнадесети октомври, неделя. Жените щяха да отпътуват седмица по-късно. Макар че тези осемстотин души бяха отделното време на товаренето и се качиха в товарни вагони, отредени специално за работниците на Шиндлер, прикачиха вагоните към композиция, която караше тринайсет хиляди затворници към Грьос-Розен. Половината мислеха, че ще трябва да минат през Грьос-Розен на път за лагера на Шиндлер, но повечето вярваха, че отиват директно в лагера. Бяха готови да понесат бавното пътуване до Моравия — примирили се бяха и с факта, че ще чакат дълго по гари и разклонения. Можеше и половин ден да чакат, за да преминат преди тях стратегически ешелони. Първият сняг падна през последната седмица на месеца и по пътя беше студено. Всеки затворник имаше по триста грама хляб, които трябваше да му стигнат до края, а във всеки вагон имаше по една кофа вода. За естествените си нужди трябваше да ползват някой от ъглите на вагона, а ако беше претъпкано, трябваше да се изхождат по местата си. Въпреки всичките несгоди щяха да стигнат вкупом в новия лагер на Шиндлер. Триста жени щяха да се качат във вагоните на следващата неделя в подобно приповдигнато настроение.

Другите затворници забелязаха, че Голдберг е в същото добро настроение като тях. Сигурно извън „Плашув“ имаше връзки, които щяха да му помогнат да скрие диамантите си. Онези, които се надяваха все още да включи някой чичо, брат или сестра, му направиха достатъчно място, за да се настани удобно. Останалите клечаха с колене притиснати под брадичките им. Долек Хоровиц държеше в ръце шестгодишния си син Ришард. Хенри Рознер направи гнезденце от дрехи на пода за деветгодишния Олек.

Пътуването трая три дни. На някоя глуха отбивка дъхът им замръзваше във въздуха. Въздухът никога не стигаше, но ако все пак човек глътнеше малко, бе леден и застоял. Влакът най-накрая спря привечер в един студен есенен ден. Отключиха вратите и започнаха да подканват пътниците да слизат бързо-бързо, сякаш бяха бизнесмени, които трябва да се явят навреме на важна делова среща. Охраната крачеше сред тълпите, крещеше заповеди и ги обвиняваше, че вонят.

— Събличайте всичко — крещяха полицаите. — Всичко за дезинфекция!

Натрупаха дрехите си на купчини и голи тръгнаха към лагера. До шест вечерта стояха голи, подредени на плаца на това невероятно място. Горите наоколо бяха потънали в сняг, а плацът бе заледен. Това не беше лагерът на Шиндлер. Беше Грьос-Розен. Онези, които бяха платили на Голдберг, го гледаха с омраза, готови бяха да го убият дори. А облечените в шинели есесовци обикаляха редиците и шибаха с камшици хората отзад, защото трепереха твърде много.

Държаха ги на плаца цяла нощ, защото нямаше свободни бараки. Едва на другата сутрин им осигуриха покрив над главата. Когато говорят за седемнадесетте часа, прекарани чисто голи, за нечовешкия студ, стигащ сякаш до сърцата им, те не споменават за мъртъвци. Може би тормозът на СС, а дори и на „Емалия“ ги бе закалил за подобно преживяване. Въпреки че нощта бе по-мека в сравнение с предишните по пътя, все пак бе убийствено студена. Но, разбира се, повечето мислеха единствено за възможността Бринлиц да им се изплъзне.

След години Оскар щеше да се запознае със затворници, стояли още по-дълго на студ. Със сигурност обаче възрастният господин Гарде, баща на Адам, Олек Рознер и Ришард Хоровиц оцеляха през тази нощ.

Около единадесет на обяд ги поведоха към банята. Полдек Пфеферберг, натъпкан с останалите в едно помещение, огледа с недоверие душовете, като се чудеше дали ще потече вода или газ. Накрая се оказа, че все пак е вода, но преди да я пуснат, сред тях минаха украинци бръснари и обръснаха главите им, половите органи и мишниците им. Човек трябваше да стои, без да мърда, и да гледа напред, докато украинецът си вършеше работата с ненаточен бръснач.

— Много е тъпо острието — оплака се един от затворниците.

— Не е — отвърна украинецът и нарочно поряза крака му, за да покаже, че острието все още реже.

След душовете им дадоха раираните дрехи и ги поведоха към бараките. Есесовците ги натъпкаха вътре, всеки бе облегнал гръб в разкрачените крака на човека зад него и сам бе разкрачил крака за опора на този пред него. По такъв начин две хиляди мъже бяха натъпкани в три бараки. Германските полицаи, въоръжени с палки, седяха на столове до стените и наблюдаваха. Хората бяха така наблъскани един в друг, че всеки сантиметър от пода бе зает и ако някой искаше да напусне редицата си и да отиде до тоалетна, трябваше да мине по главите и раменете на хората… и да бъде проклинан от тях.

В средата на едната барака имаше пригодена малка кухня, в която варяха супа от ряпа и печаха хляб. Веднъж, когато Полдек се върна от непопулярното посещение на тоалетните, видя, че кухнята се надзирава от полицай поляк, когото познаваше от началото на войната. Полицаят му даде малко хляб и му разреши да спи до огъня. Другите обаче спяха притеснени в живите вериги.

Всеки ден трябваше да стоят „мирно“ по десет часа на плаца, без да продумват думичка. Но вечер, след бистрата супа, им разрешаваха да ходят из бараката и да си говорят. Внезапното свистене на свирката в девет часа им даваше сигнал да заемат необичайната си поза за през нощта.

На втория ден един офицер се появи на плаца и потърси чиновника, изготвил списъка на Шиндлер. Изглежда, не го бяха изпратили от „Плашув“. Голдберг трепереше в грубите си затворнически дрехи, когато го отведоха до една канцелария и го накараха да възстанови по памет списъка. До края на деня той не успя да завърши работата и щом се върна в бараката, отново бе засипан с молби да включи този или онзи в списъка. Тук, в ледения мрак, списъкът продължаваше да тормози и съблазнява хората, макар до този момент включените в него да бяха стигнали едва до Грьос-Розен. Пемпер и останалите притискаха Голдберг да впише на другия ден името на доктор Александър Биберщайн. Биберщайн бе уважаван лекар, брат на Марек Биберщайн, който бе някогашният първи, оптимистично настроен председател на Еврейския съвет в Краков. В началото на седмицата Голдберг бе объркал Биберщайн, казвайки му, че той е в списъка. Но когато натовариха вагоните, се оказа, че лекарят не е записан за лагера на Шиндлер. Дори и на такова място като Грьос-Розен Митек Пемпер вярваше в бъдещето и заплашваше Голдберг с присъда след войната, ако не впише името на Биберщайн.

Така на третия ден осемстотинте мъже от възстановения списък на Шиндлер бяха отделени на плаца и отведени отново за дезинфекция. Позволиха им да поседят и да побъбрят като обикновени селяни пред колибите си, а после пак ги поведоха към жп отклонението. Дадоха им по малко хляб и ги натовариха в товарни вагони. Никой от охраната не спомена къде ги водят. Всички наклякаха по пода на вагоните, както се бяха научили в бараките. В умовете им се въртеше картата на Централна Европа, постоянно изчисляваха времето и посоката според положението на слънцето, мереха нещо с помощта на оскъдната светлина, която се процеждаше през вентилаторните отвори на покрива. Вдигнаха Олек Рознер до отворите и детето каза, че вижда планини и гори. Специалистите твърдяха, че влакът се движи предимно на югоизток. По всичко личеше, че отиват в посока Чехия, но никой не смееше да го каже на глас.

Пътуването бе повече от сто километра и отне два дни. Отключиха вагоните в ранното утро на втория ден. Намираха се на гара Цвикау. Слязоха и ги поведоха през все още спящия град — един недокоснат от събитията град, сякаш замръзнал в края на трийсетте години. Дори надписите по стените — „Вън евреите от Бринлиц!“ — им изглеждаха като отпреди войната. Беше почти наивно мило, че на хората от Цвикау им свиди самото място.

Вървяха три-четири километра през хълмовете, като следваха жп отклонението, и стигнаха до индустриалното селище Бринлиц. В утринта видяха пред себе си солидната пристройка на фабрика „Хофман“, която сега бе превърната в трудов лагер „Бринлиц“. Имаше наблюдателници, бодлива тел наоколо, казарми за войниците зад оградата, след това — портал към фабриката и помещения за затворниците.

Докато минаваха през най-външната порта, в двора на фабриката се появи Оскар с тиролска шапка на главата.