Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (25)

Двадесет и втора глава

Не знам какво е било душевното състояние на Оскар на 13 март — последния и най-ужасен ден за гетото. Но когато работниците му се появиха във фабриката отново, макар и под конвой от „Плашув“, той пак бе готов да събира информация за д-р Седлачек, за да я предаде при следващото посещение на зъболекаря. От затворниците научи, че лагерът за принудителен труд „Плашув“ (както бе назоваван от бюрократите на СС) нямаше да е рай на здравия разум. Гьот продължи да задоволява страстта си за разправа с инженера, като остави охраната да пребие Зигмунд Грюнберг, докато изпадна в кома, а после го отведе в лазарета до женската част на лагера толкова късно, че да го обрекат на сигурна смърт. Докато затворниците си хапваха порцията питателна супа в ГЕФ, Оскар разбра, че „Плашув“ е не само трудов лагер, но и място за екзекуции. Освен че целият лагер чу шума от екзекуциите, някои от затворниците бяха и свидетели.

Затворникът М^[1] например, който преди войната имаше фирма за обзавеждане в Краков. През първите дни в лагера му възложили да подреди сградите на СС, няколкото малки селски къщи, които граничеха със северния край на лагера. Като повечето ценени занаятчии и той имаше свобода на действие в по-голяма степен, отколкото останалите затворници. В един пролетен следобед вървял от вилата на унтерщурмфюрер Лео Джон към хълма, наречен Чуйова Гурка, където се намирал австрийският редут.

Точно преди да завие надолу по склона към двора на фабриката, трябвало да отбие, за да може един военен камион да изпухти нагоре. М. забелязал, че вътре има жени, охранявани от украински полицаи с бели гащеризони. Той се скрил зад купчини дървета и между пролуките успял да види какво става. Жените слизали и отивали към редута, отказвайки да се съблекат. Мъжът, който крещял заповедите, бил есесовецът Едмунд Здроевски. Украинските полицаи ходели сред жените и ги удряли с дръжките на камшиците си. М. предположил, че това са еврейки с германски документи, докарани от затвора „Монтелупих“. Някои крещели от болка след всеки удар, други мълчали, сякаш не искали да доставят такова удоволствие на украинците. Една жена запяла „Шема Израел“ и другите запели с нея. Думите се носели над редута. Сякаш сега жените бяха решили, че най-сетне напрежението се е стопило, а те са по-свободни от когато и да било да отбележат тържествено колко са различни в расово отношение. Те, които довчера се престрували на „чисти“ арийки, сега можели да празнуват пред очите на Здроевски и на украинците. После, докато поради ранния пролетен студ се гушили срамежливо, били застреляни. През нощта украинците натоварили труповете им на коли и ги заровили в гората на противоположния край на лагера.

Долу в лагера затворниците също чуха изстрелите от първата екзекуция на хълма, който вече имаше и остроумен прякор — „Бодливия“. Някои се опитваха да си внушат, че там са били застреляни партизани, непоправими марксисти или откачени националисти. Горе сякаш бе друга страна. Ако спазваш реда вътре в огражденията с бодлива тел, никога няма да стигнеш до другата страна. Но по-просветените работници на Шиндлер минаваха по улица „Величка“ покрай фабриката за кабели към ГЕФ в Заблоче и знаеха защо затворниците от „Монтелупих“ бяха застреляни на австрийския редут, защо СС не изглеждаше разтревожен от пристигането на пълните камиони, защо не се притесняваше, че някой ще види или ще чуе шума в „Плашув“. Причината бе, че СС не гледаше на затворниците като на потенциални свидетели. Ако есесовците бяха загрижени от съдебни процедури или от множество свидетелски показания, щяха да отведат жените навътре в гората. Изводът, който можеше да се направи, заключи Оскар, бе не че хълмът с редута е „друга страна“, а че всички в лагера имат присъди.

В онази първа утрин, когато комендант Гьот излезе от вилата си и застреля един случаен затворник, все още имаше възможност това, както и екзекуцията на редута да се разглеждат като изолирано явление, нещо различно от това, което ще бъде ежедневие в лагера. Разбира се, убийствата на хълма скоро щяха да станат обичайни забавления, както и рутинните утринни занимания на Амон.

По риза, брич и ботуши, на които слугата бе придал изключителен блясък, той се появяваше на стълбите на временния си дом. (В момента подготвяха по-хубава къща на противоположния край на лагера.) След време започна да се появява и без риза, защото обичаше слънцето. Сега обаче стоеше на стълбите, облечен в дрехите, с които бе закусвал. В едната си ръка държеше бинокъл, а в другата — снайперистка пушка. Внимателно оглеждаше целия лагер, работата в каменоломната, затворниците, тикащи или влачещи вагонетките по линията, която минаваше покрай вилата му. Онези, които поглеждаха нагоре, виждаха димящата цигара, стисната между устните му, така както пуши един твърде зает човек, който няма време да остави оръдията на труда си. През първите няколко дни той се появяваше така на парадния вход на дома си и застреля един затворник, който, изглежда, не буташе достатъчно усърдно вагонетка, натоварена с варовиков камък. Никой не можеше да каже защо Амон избра този затворник, но пък и Амон не трябваше да дава отчет за мотивите си. Само с един изстрел от стълбището човекът бе уцелен сред групата арестанти и отхвръкна настрани от коловоза. Моментално всички спряха, мускулите им не помръднаха в очакване на масово убийство. Но Амон им махна да продължат, намръщи се, сякаш казваше, че засега е доволен от темпото им на работа.

Освен тези ексцесии спрямо затворниците Амон нарушаваше и едно от обещанията, които бе дал на предприемачите. Мадрич се обади на Оскар и решиха двамата да се оплачат. Амон им бе обещал, че няма да се меси в управлението на фабриките. Наистина той не се месеше пряко. Но пък объркваше смените със задържането на затворниците на плаца за проверка. Мадрич спомена за случай, когато в една барака полицаите открили картоф и всеки обитател от тази барака трябвало публично да бъде бит за назидание на хиляди други. Не беше бърза процедурата, при която неколкостотин души трябваше да си събуят панталоните или гащите, да си вдигнат ризите или роклите, за да получат по двадесет и пет удара с камшик. По нареждане на Гьот битият трябваше да брои на глас за удобство на украинеца полицай, който раздаваше ударите. Ако жертвата объркаше броенето, ударите почваха отначало. Всички проверки на комендант Гьот на плаца бяха пълни с подобни номера и отнемаха доста време.

Така смените идваха часове по-късно от установеното време във фабриката за униформи на Мадрич в лагера „Плашув“ и с допълнителен час закъснение във фабриката на Оскар на улица „Липова“. Освен това пристигаха шокирани, неспособни да мислят, заекваха, разказвайки какво са направили сутринта Амон или Джон, или Шайд, или някой друг офицер. Оскар се оплака на познат инженер от Оръжейния инспекторат. Инженерът му каза, че няма смисъл да се оплаква на полицейските шефове. Защото те не участват в същата война като нас, бе казал инженерът. „Тогава трябва да държа хората си във фабриката — каза Оскар. — Да си направя свой лагер.“

Идеята развесели инженера. „Къде ще ги държиш, старче? Нямаш достатъчно място“ — каза той.

„Ако намеря мястото — отговори Оскар, — ще ми напишеш ли препоръчително писмо?“

Когато инженерът се съгласи, Оскар телефонира на възрастното семейство Белски, които живееха на улица „Страдом“. Попита ги дали се интересуват от сделка за земята, граничеща с фабриката му, и прекоси реката, за да се види лично с тях. Те останаха очаровани от маниерите му. Понеже се отегчаваше от играта на пазарлък, веднага им предложи възможно най-високата цена. Почерпиха го с чай и много развълнувани повикаха адвоката си, за да оформи нужните документи, докато Оскар бе все още в дома им. Оттам Оскар замина направо при Амон, за да го уведоми любезно, че има намерение да построи подразделение на „Плашув“ в двора на фабриката си. Амон бе доста заинтересуван от идеята.

— Ако шефовете от СС одобрят — каза той, — може да очакваш подкрепата ми. Стига да не поискаш музикантите и слугинята ми.

На следващия ден бе определена официална среща с оберфюрер Шернер на улица „Поморска“. И Амон, и генерал Шернер знаеха, че Оскар може да бъде изнуден да поеме всички разходи по строителството на нов лагер. Усетиха това още щом Оскар им изтъкна производствения довод:

— Искам работниците ми да живеят във фабриката, за да мога да използвам по-пълноценно труда им.

Същевременно той сякаш загатваше за някакъв свой каприз, за който разходите бяха без значение. Мислеха за него като за приятел, внезапно прихванал вируса на болестта „любов към евреите“. Това донякъде покриваше теорията на СС за вездесъщия еврейски гений, който прониква навсякъде и постига почти магически ефект. Така че хер Шиндлер можеше да бъде съжаляван, както съжаляваха принца, превърнат в жаба. Но пък той трябваше да си плати за болестта.

Изискванията на обергрупенфюрер Фридрих Вилхелм Крюгер, полицейски шеф на генералгубернаторството и старши на Шернер и Чурда, се базираха на изискванията на отдел „Концентрационни лагери“ на Главната административна и икономическа канцелария на СС, ръководена от генерал Освалд Пол. Засега обаче лагерът „Плашув“ бе все още независим от канцеларията на Пол. Основните изисквания към подразделение на лагер за принудителен труд включваха издигане на огради, високи минимум два метра и петдесет, наблюдателни кули на определено разстояние, съобразно периметъра на лагера, клозети, бараки, лазарет, зъболекарски кабинет, баня, секция за обезпаразитяване, бръснарница, магазин за хранителни стоки, пералня, казармено помещение, полицейски блок (с по-добра конструкция от казармата) и всички допълнителни помещения. На Амон, Шернер и Чурда им се стори, че Оскар ще се нагърби с всичко това или поради икономически интереси, или поради магията, на която бе подвластен.

И макар че щяха да накарат Оскар да си плати за прищявката, неговото предложение бе добре дошло. Все още имаше гето в Тарнов, на около осемдесет километра на изток от Краков. Когато го ликвидират, неговото население ще се поеме от „Плашув“. Освен тях пристигаха и хиляди евреи от кибуците в Южна Полша. Едно подразделение на лагера на улица „Липова“ щеше да понамали напрежението.

Амон си правеше нагла сметка, въпреки че не я сподели с началниците си: така нямаше да се налага да снабдява лагера на „Липова“ с установеното минимално количество храна според директивите на генерал Пол. Амон, който можеше безнаказано да стреля от стълбището си и който вярваше, че в „Плашув“ трябва да понамалее броят на затворниците, вече продаваше част от затворническите дажби на черния пазар в Краков чрез своя агент, евреина Вилек Хилович, който имаше връзки сред фабриканти, търговии и дори ресторантите в Краков.

Доктор Александър Биберщайн, вече затворник в „Плашув“, откри, че дневната дажба в лагера варира между седемстотин и хиляда и сто калории. За закуска затворникът получаваше половин литър кафе с вкус на жълъди и комат ръжен хляб, тежащ не повече от сто седемдесет и пет грама — една осма част от кръглите самуни, които отговорниците по кухня взимаха всеки ден от пекарната. Понеже гладът имаше унищожителна сила, всеки отговорник режеше самуна с гръб към другите и викаше: „Кой иска това парче? А това?“ На обяд им сипваха супа: моркови, цвекло, нишесте. Понякога супата бе по-гъста, друг път — по-рядка. По-добра храна се внасяше от работниците, които се прибираха всяка вечер. Под палтото можеше да се мушне малко пиле, в крачола — франзела. Но Амон се опитваше да пресече всичко това, като караше охраната да претърсва завръщащите се по мръкнало пред административния блок. Не искаше да спира естественото похабяване на продукти, нито пък желаеше да секне вятърът в платната му, под които правеше машинации чрез Хилович. Така че след като не глезеше затворниците си, щом Оскар е решил да поеме хиляда евреи, може и да ги храни за своя сметка, без редовни доставки на хляб и цвекло от складовете на „Плашув“.

Тази пролет Оскар не трябваше да разговаря единствено с полицейските шефове на Краков. Наложи се да отиде в задния двор и да убеждава и съседите си по територия. Отвъд двете нескопосни сгради, построени с материалите на Йерет, се намираше фабриката за радиатори, ръководена от Курт Ходерман. В нея работеха много поляци и около стотина питомци на „Плашув“. От другата страна бе фабриката за кутии на Йерет под надзора на германския инженер Кунпаст. Понеже хората от „Плашув“ представляваха малка част от работниците им, те не се вдъхновиха от идеята особено, но не бяха и против нея. Защото Оскар предлагаше да приюти евреите им само на петстотин метра от работните места вместо на пет километра, както бе досега.

След това Оскар отиде да разговаря със съседа си, инженер Шмилевски, който работеше в гарнизона на Вермахта, на три преки от фабриката. При него също работеха неколцина затворници от „Плашув“. Шмилевски нямаше нищо против идеята. Неговото име, както и имената на Кунпаст и Ходерман, бе добавено в молбата на Шиндлер до улица „Поморска“.

Представители на СС посетиха „Емалия“ и разговаряха със служителя по надзора Щайнхаузер, стар приятел на Оскар от Оръжейния инспекторат. Те стояха и се мръщеха на всичко, което видеха — както правят всички наблюдатели, — и задаваха въпроси за канализацията. Оскар ги бе поканил в кабинета си за утринно кафе с коняк, а накрая всички се разделиха като приятели. След няколко дни молбата за построяване на трудов лагер в двора на фабриката бе удовлетворена.

През тази година Германска емайлна фабрика се сдоби с печалба от петнайсет милиона и осемстотин хиляди райхсмарки. Човек би помислил, че тристате хиляди райхсмарки, които Оскар похарчи за строителни материали за лагера в „Емалия“, бе огромно, но не и фатално капиталовложение. Но истината бе, че Оскар едва сега започваше да харчи пари.

Той изпрати молба до строителното звено в „Плашув“ за помощ от един млад инженер на име Адам Гарде. Гарде все още работеше по строежа на бараките в лагера на Амон. След като даде напътствия на строителите, отведоха го пеша под охрана до улица „Липова“, за да ръководи строителството на лагера на Оскар. Когато Гарде се появи за пръв път в Заблоче, той откри две нескопосни сгради, вече заселени от близо четиристотин затворници. Имаше и ограда, охранявана от патрул на СС, но приятели казаха на Гарде, че Оскар не позволява на есесовците да влизат в лагера или в цеховете, освен когато старши чинове се явяваха да инспектират лагера. Казаха му още, че Оскар добре зарежда полицаите с алкохол и това им стига, за да си кротуват. Гарде виждаше, че самите затворници в „Емалия“ са доволни между крехките дъсчени стени на бараките си. Това важеше и за мъжете, и за жените. Самите те вече се наричаха „евреите на Шиндлер“, сякаш с този термин се поздравяваха предпазливо за участта си, така както човек, прекарал инфаркт, нарича себе си „щастливец“.

Вече си бяха изкопали и приготвили клозети, които инженер Гарде — колкото и да одобряваше ентусиазма им за работа — подуши още от входа на фабриката. Те се перяха на помпа в двора на ГЕФ.

Оскар го покани да се качи в кабинета му и да разгледа плановете. Шест големи бараки за около хиляда и двеста души. Кухненският блок тук, казармите на СС, които Оскар временно настани в едно крило на фабриката, зад телената мрежа, в най-далечния край.

— Искам наистина първокласна баня и пералня — обясни Оскар. — Имам майстори, които ще построят всичко под твое ръководство. Тифус — изръмжа той почти усмихнат към Гарде, — не искаме тифус тук. Въшките вече ядат „Плашув“. Ние трябва да можем да дезинфекцираме дрехите.

Адам Гарде бе доволен, че ходи всеки ден до улица „Липова“. Двама инженери вече бяха наказани в „Плашув“ за това, че имат дипломи, но в ГЕФ специалистите все още бяха специалисти. Един ден, когато отиваше към Заблоче по улица „Величка“, без той или украинският полицай да бързат, и срещаха по пътя си само каруци, внезапно пред тях изскочи черна лимузина и закова на място. От нея слезе унтерщурмфюрер Гьот. Изглеждаше готов да провери всичко.

— Един затворник, един охраняващ — отбеляза Амон. — Какво означава това?

Украинецът се опита да обясни, че има заповед всеки ден да води затворника до фабрика „Емалия“ на хер Оскар Шиндлер. И Гарде, и украинецът се надяваха, че споменаването на името на Оскар ще ги предпази.

— Един затворник, един охраняващ? — попита отново комендантът, но явно се бе умирил и влезе в колата си, без да вземе някакво решение.

По-късно Амон повика Вилек Хилович, който освен негов агент бе и шеф на еврейската полиция в лагера — така наречените „пожарникари“. Симхе Шпира, доскорошен Наполеон в гетото, все още живееше в него и всеки ден ръководеше претърсванията и „разкопките“ за скрити диаманти, злато и пари, прибрани от неизвестни люде, които сега бяха пепел по боровите иглички на гората в Белзец. В „Плашув“ обаче Шпира нямаше власт. Най-важен сред затворниците бе Хилович, макар никой да не знаеше откъде идва силата му. Може би Вили Кунде бе споменал името му пред Амон, може би пък Амон бе видял „положителното“ у него и бе харесал стила му. И ето така изведнъж той стана шеф на пожарникарите в „Плашув“. Раздаваше кепета и ленти, отличаващи хората с власт в това долнопробно царство, и понеже както и Шпира бе с бедно въображение, си позволяваше да приравнява властта си с тази на царете.

Гьот потърси този второкачествен Сеян сред евреите и му каза, че е по-добре да зачисли Адам Гарде на Шиндлер за пълен работен ден и да прекратят ежедневната охрана.

— Имаме достатъчно инженери, за да палим печки с тях — каза отвратен Гьот.

Искаше да каже, че инженерството бе истинско спасение за онези евреи, които не бяха допускани до медицинските факултети на полските университети.

— Но преди да отиде в „Емалия“ — добави Гьот, — трябва да приключи работата си тук, да завърши оранжерията ми.

Тази новина стигна до Адам Гарде в бараката му. Щяха да го предадат на Заблоче след едно изпитание. Трябваше да строи нещо до задната врата на вилата на Гьот, а Райтер и Грюнберг му казаха, че там правилата непредсказуеми.

По средата на работата трябваше да се вдигне огромна греда за покрива на оранжерията. Докато работеше, Адам Гарде чуваше лая на двете кучета на коменданта — Ролф и Ралф, имена, взети от герои на комикс, — кучета доста смешни, ако седмица преди това Амон не им бе позволил да разкъсат гърдата на една затворничка, заподозряна, че се шляе. Самият Амон, с полузавършеното си техническо образование, се появяваше от време на време, заемаше поза на професионалист и гледаше как вдигат с макара гредите. Питаше, когато се поставяше централната греда на мястото й. Гредата бе много дълга и от противоположния й край Гьот все задаваше въпроси. Адам Гарде не чуваше нищо и сложи ръка на ухото си. Гьот отново попита нещо, и то още по-тихо от първия път.

— Не разбирам, хер комендант — призна Гарде.

Амон сграбчи с изящните си ръце издигащия се край на гредата, придърпа го, а после го тласна към инженера. Гарде видя как масивната борова греда се приближава към главата му и разбра, че това е смъртоносно оръжие. Вдигна дясната си ръка, гредата я понесе, удари го през кокалчетата и китката и го запрати на земята. Когато прогледна отново сред мъглата от болка и гадене, Амон вече се отдалечаваше. Може би утре щеше да се върне за по-задоволителен отговор.

Само за да не го помислят за болен и негоден, инженер Гарде криеше наранената си ръка по пътя към лазарета. Опитваше да я държи нормално, а тя така тежеше и адски болеше… Доктор Хилфщайн успя да го убеди да му сложи гипс. Така продължи да ръководи строежа на оранжерията и ежедневно да ходи до „Емалия“, надявайки се, че дългият ръкав на палтото му ще прикрива гипса. Когато се усъмни, че може да прикрие гипса, просто го махна от ръката си. Остави я да зарасне накриво. Искаше да осигури преместването си в лагера на Шиндлер, като се представи за физически здрав.

След седмица, с една риза и малко книги във вързопче, го отведоха в лагера на улица „Липова“ за постоянно.