Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (31)

Двадесет и осма глава

В канцеларията на Амон в административния блок работеха двама машинописци: германката госпожа Кохман и усърден млад затворник на име Митек Пемпер. След време Пемпер щеше да стане секретар на Оскар, но през лятото на 1944 година той все още работеше за Амон и както всички други в подобно положение, не беше много обнадежден от възможността да оцелее.

За пръв път той се срещна с Амон също толкова инцидентно, както и прислужницата Хелен Хирш. Пемпер бе отведен в кабинета на Амон, след като някой го препоръча на коменданта. Младият затворник бе студент по счетоводство, бърз машинописец и можеше да пише под диктовка на полски и на немски. Казваха, че има и необикновена памет. Така, попаднал в плен на собствените си заложби, Пемпер се озова в главната канцелария на „Плашув“ при Амон, а понякога ходеше и до вилата, за да му диктува комендантът.

По ирония на съдбата накрая, след всички свидетелски показания, именно светкавичната фотографска памет на Пемпер ще осигури бесилото за Амон.

Пемпер трябваше да е втори машинописец. За секретни документи Амон трябваше да ползва германската си секретарка, фрау Кохман, момиче не така компетентно като Митек. Понякога Амон нарушаваше правилото и оставяше Пемпер да пише секретни документи. А Митек, дори когато седеше срещу бюрото на Амон с тефтер на коляно, не можеше да не се разсейва с противоречиви мисли и подозрения. Първата мисъл беше, че всички тези доклади и меморандуми със специално предназначение, чието съдържание той старателно съхраняваше в забележителния си ум, ще го превърнат в свидетел №1 в онзи далечен ден, когато застанат двамата с Амон пред военния трибунал. Другата мисъл бе, че накрая Амон просто ще го изтрие от лицето на земята, както се изтрива касета със секретна информация.

Въпреки всичко всяка сутрин Митек приготвяше своя комплект машинописна хартия, индига и резервни материали и комплекта за германското момиче. След като тя свършеше писането, Пемпер се залавяше уж да унищожи индигата, а всъщност ги задържаше и ги четеше. Не си водеше никакви бележки, още от училище се носеше славата на изключителната му памет. Знаеше, че ако някога този трибунал се състои, ако седнат с Амон в съдебната зала, той ще изуми коменданта с точно посочените дати в показанията си.

Пемпер видя някои уникални секретни документи. Прочете например меморандум за боя с пръчки върху жени. В него се напомняше на комендантите на лагери, че наказанието трябва да води до максимален ефект. Беше унизително за служителите на СС да изпълняват наказанието, затова чехкините щяха да бъдат бити от словачките и обратно. Рускините и полякините щяха да правят същото. Комендантите трябваше да употребят въображението си, за да изследват и други етнически и културни различия.

Друг бюлетин им напомняше, че самите коменданти нямат право да налагат смъртно наказание. Трябва да изискват разрешение чрез телеграма или писмо до Главния отдел за сигурност на Райха. Амон бе направил това през пролетта заради двама евреи, избягали от помощния лагер във Величка. Той предлагаше да бъдат обесени. От Берлин бе пристигнала телеграма с разрешение, подписано от д-р Ернст Калтенбрунер, шеф на Главния отдел за сигурност на Райха.

През април Пемпер прочете меморандум от Герхард Маурер, шеф на канцеларията за трудова концентрация и разпределение в отдел „Д“ на генерал Глюк. Маурер искаше информация от Амон колко унгарци могат временно да останат в „Плашув“. Крайното им местоназначение бе Германски военен завод (ГВЗ), който бе подразделение на „Круп“ и произвеждаше снаряди в огромния комплекс на Аушвиц. Понеже Унгария съвсем наскоро бе завладяна от Германия със статут на протекторат, унгарските евреи и опозиционери бяха в по-добро здравословно състояние от онези, прекарали години по затворите и гетата. Така че те бяха истинска благословия за фабриките в Аушвиц. За съжаление в ГВЗ още нямаше подходящи условия за тях и ако комендантът на „Плашув“ можеше временно да прибере седем хиляди души до уреждане на нещата в Аушвиц, отдел „Д“ щеше да му бъде безкрайно благодарен.

Отговорът на Гьот, видян или напечатан от Пемпер, бе че „Плашув“ е препълнен до границите на капацитета си и няма място отвъд мрежите с електрически ток. Но въпреки това Амон може да приеме до десет хиляди транзитно преминаващи затворници:

а) ако му се разреши да ликвидира непродуктивния елемент в лагера;

б) ако въведе заповед на един нар да спят по двама затворници.

Маурер му отговори, че не може да разреши през лятото да спят по двама затворници в едно легло заради опасност от тиф и че според изискванията в идеалния случай на човек трябва да се падат по три кубически метра въздух. Но той би посъветвал Гьот да осъществи първата точка. Отдел „Д“ ще съобщи на Аушвиц-Биркенау или поне на сектора за унищожение в това голямо предприятие да очакват композиции с отделени затворници от „Плашув“. Същевременно ще уредят нещата с Източната линия, която ще докара вагоните за добитък от главната линия право до портата на „Плашув“.

Така Амон трябваше да проведе чистка в лагера си.

С благословията на Маурер и отдел „Д“ за един ден той зачеркна живота на толкова много хора, колкото Оскар Шиндлер се опитваше да приюти в „Емалия“ било с хитрост, било с бясно харчене на пари. Амон нарече чистката си „Здравословната акция“.

Ръководеше я така, сякаш беше панаир. В неделното утро на седми май, когато започна акцията, на плаца висяха знамена „За всеки затворник — подходяща работа!“ От високоговорителите се чуваха балади, валсове от Щраус, любовни песни. Под тях бе поставена маса, където седяха д-р Бланке, лекарят от СС, заедно с д-р Леон Грос и няколко чиновници. Разбиранията на Бланке за „здраве“ бяха така ексцентрични както на всеки лекар от СС. Той бе изчистил лазарета на лагера от хронично болни, като им инжектирал бензин във вените. Тези инжекции по ничия дефиниция не можеха да се нарекат „хуманни убийци“. Пациентите изпадаха в конвулсии и след четвърт час се задушаваха. Марек Биберщайн, някогашен председател на Еврейския съвет, а след две години престой в затвора — просто обитател на „Плашув“, получи инфаркт един ден и бе отведен в лазарета. Преди Бланке да успее да му постави инжекция с бензин, д-р Идек Шиндел, чичото на онова момиченце Женя, което бе наелектризирало Шиндлер преди две години, се появи с няколко колеги в стаята при Биберщайн. Един от тях му постави доза цианид — значително по-милосърден убиец.

Днес пред Бланке бяха сложени всички кутии с медицинските картони на затворниците. Той щеше да преценява здравословното състояние на цяла барака едновременно и когато приключеше с единия комплект документи, веднага донасяха нов.

Щом стигнеха до плаца, затворниците получаваха заповед да се съблекат. Заставаха голи в редици и започваха да тичат пред лекарите. Бланке и Леон Грос, лекарят евреин, който сътрудничеше на СС, пишеха нещо по картоните, сочеха затворниците и ги викаха поименно, за да установят точните имена на хората. Затворниците продължаваха да тичат, а лекарите ги наблюдаваха за някакви симптоми на болест или мускулна слабост. Заниманието бе странно и унизително. Мъже с изкривени гръбначни стълбове (като например Пфеферберг, чийто гръбнак бе изкривен от Худжар с удар с дръжка на камшик), жени с хронична диария, чиито бузи бяха боядисани със сок от цветно зеле, за да не изглеждат твърде бледи — всички тичаха усърдно, за да спасят живота си, и ясно разбираха какво става. Младата госпожа Кинстлингер, която бе представяла Полша в спринта на Олимпийските игри в Берлин, разбираше, че всичко онова е било игра. Сега бе истинско състезание. Стомахът ти се свива, въздухът не стига, а под звуците на тази измамна музика тичаш, за да спасиш безценния си живот.

Затворниците не разбраха какви резултати са постигнали чак до следващата неделя, когато отново ги събраха на плаца под същите знамена и на фона на същата музика. Започнаха да четат на глас имената на неиздържалите „Здравословната акция“ и под строй ги отвеждаха към източната част на плаца. Надаваха се викове на ярост и почуда. Амон очакваше бунт и затова беше повикал подкрепление от военния гарнизон на Краков, което имаше готовност да се притече на помощ при затворнически вълнения. Почти триста деца бяха открити при чистката предишната неделя и когато сега ги отвличаха насила към другия край на плаца, виковете на родителите бяха толкова силни, че по-голямата част от местните полицаи заедно с военното подкрепление от Краков трябваше да образуват кордон, за да разделят двете групи. Това меле продължи часове наред, охраната едва отблъскваше вълните обезумели родители и сипеше обичайните лъжи на онези, които имаха роднини сред групата на отхвърлените. Нищо определено не бе казано, ала всеки знаеше, че хората в онази група не са издържали теста и сега са обречени на гибел. Някаква жалка скоропоговорка се предаваше между двете групи на фона на шумотевицата от валсове и жизнерадостни песни по високоговорителите. Хенри Рознер, сам в паника, докато всъщност синът му Олек се криеше нейде из лагера, преживя нещо много странно, виждайки млад есесовец, който със сълзи на очи заклейми грозната сцена и се закле да се запише доброволец на Източния фронт. Но офицерите крещяха, че ако затворниците не са дисциплинирани, ще заповядат на хората си да стрелят. Може би Амон се надяваше, че едно оправдано откриване на стрелба ще доведе до по-нататъшно намаляване броя на лагерниците в „Плашув“.

След акцията хиляда и четиристотин възрастни и двеста шестдесет и осем деца стояха в източния край на плаца, заградени от кордон автомати и готови за светкавично заминаване към Аушвиц. Пемпер видя и запомни числата, които за Амон бяха незадоволителни. Макар че това не бе бройката според първоначалните сметки, все пак щеше да се отвори мъничко местенце за голямата група временно пребиваващи унгарци.

В картовата класификация на д-р Бланке децата в „Плашув“ не бяха така изрядно подредени както възрастните. Много от тях прекараха тези две недели скрити, защото и те, и родителите им инстинктивно предчувстваха, че крехката им възраст и липсата на имената им от картотеката и от лагерната документация ще ги направи очевидни мишени по време на чистката.

Втората неделя Олек Рознер се скри на тавана на една барака. С него имаше още две деца. През целия ден те мълчаха като онемели, през целия ден се стискаха сред въшките и малките вързопи с принадлежности на затворниците. И децата, както всеки възрастен, знаеха, че СС и украинците са се отказали да претърсват таваните. Мислеха, че там гъмжи от тиф, а д-р Бланке им каза, че дори една частичка от изпражненията на въшка да попадне в раничка по кожата им, това може да причини тифна епидемия. Някои от децата месеци наред бяха укривани в барака с надпис „Внимание, тиф!“ близо до мъжкия затвор. През тази неделя „Здравословната акция“ на Амон бе далеч по-смъртоносна от микроскопичните преносители на тиф.

Някои от двеста шестдесет и осемте деца, отделени за Аушвиц, всъщност бяха посрещнали Акцията скрити. Всяко дете в „Плашув“, водено от същата решителност, дала сили на Олек Рознер да седи часове наред неподвижен и безмълвен на тавана, си бе избрало любимото място за криене. Някои бяха в дупките под бараките, други предпочетоха умивалните, трети — някой навес зад гаража. Много от тези скривалища бяха открити предишната или следващата неделя и вече не бяха сигурни убежища.

Друга нищо неподозираща група бе докарана на плаца. Имаше родители, които познаваха този или онзи полицай от охраната. Както веднъж се бе оплакал Химлер, и най-твърдият обершарфюрер, който не трепваше при екзекуция, си имаше свои любимци, сякаш това бе училищен двор. Ако станеше въпрос за децата, мислеха си някои родители, човек можеше да се обърне за помощ към някой познат полицай.

Миналата неделя едно тринадесетгодишно сираче си бе помислило, че не е заплашено, защото при други проверки бе минало за млад мъж. Но голо то не можеше да опровергае красноречието на детинското си телце. Казаха му да се облече и го пратиха в детската група. Сега, когато от едната страна родителите крещяха след децата си, отвеждани настрана, а високоговорителите бучаха сантименталната песен със заглавие „Мамо, купи ми пони“, момчето просто премина от група в група, като че ли водено от онзи здрав инстинкт, който бе напътствал и малкото момиченце с червена шапка на Площада на мира. Никой не го видя, както и Червената шапчица. То стоеше — един правдоподобен на пръв поглед възрастен, — а сърцето му биеше така, сякаш иска да изскочи от малкия му гръден кош. После преструвайки се, че има пристъп на диария, помоли полицай от охраната за разрешение да иде до клозета.

Продълговатата постройка на клозетите се намираше от другата страна на мъжкия лагер. Като влезе в нея, момчето прекрачи дългата дъска, където седяха мъжете по голяма нужда. Сложи ръце на ръбовете на ямата и се спусна вътре, опитвайки да намери някаква опора по околните стени за колената или пръстите на краката си. Вонята направо го заслепи, а мухите влизаха в устата, в ушите, в ноздрите му. Когато се потопи още по-надълбоко в смрадта и накрая стъпи на дъното, стори му се, че чува някакво невероятно жужене на гласове отвъд звука на раздразнените мухи. „Гонят ли те?“ — рече един глас. Друг добави: „По дяволите! Това си е наше местенце.“

Вътре имаше още десет деца.

В доклада на Амон, който Митек Пемпер успя да види през рамото на фрау Кохман в понеделник сутрин, се споменаваше сложната дума „Sonderbehandlung“ — специално отношение. Това бе термин, доста популярен за последните години, но тогава Пемпер го видя за пръв път. Разбира се, той звучеше успокояващо, имаше нещо медицинско в него, но Митек вече бе наясно, че тук медицината няма нищо общо.

Една телеграма, която Амон продиктува същата сутрин за изпращане до Аушвиц, заличи въпросителните около значението на термина. Амон обясняваше, че за да направи бягството по-трудно, е накарал всички избрани за специално отношение да съблекат малкото останали цивилни дрехи на жп платформите и да облекат раирани затворнически дрехи. Понеже винаги имаше недостиг на такова специфично облекло, раираните униформи на хората от „Плашув“ трябваше да се изпратят обратно в лагера за повторна употреба.

Всички деца в „Плашув“, по-голямата част от които бяха в клозетните ями при сирачето, продължиха да се крият или да се преструват на възрастни, докато при по-нататъшни претърсвания ги намериха и ги изпратиха по Източната линия на бавно, шестдесеткилометрово пътуване към Аушвиц. Ешелоните бяха използвани най-пълноценно през цялото лято: возеха войници и боеприпаси на изток до задънените релси близо до Лвов, а на връщане си губеха времето по разклонения, докато доктори от СС гледаха безкрайни редици от тичащи голи затворници.